Re: Религия и политика / Религия и мистика / Религия

Още от дълбока древност хората обожествявали природните стихии. Нуждата от контакт със свръхестествени сили породила потребност от гадатели и пророци. Постепенно различните суеверия били оформени в единна система от вярвания със съответните правила, табута и начин на почитане на боговете. Появило се и съсловие, което гарантирало правилното спазване на ритуалите и молело безсмъртните за благополучие и закрила. Култовите места на поклонение постепенно се застроявали с храмове, в които постъпвали пожертвования от набожни дарители, жреците били освободени от данъци и военна служба и придобивали все по-голяма власт, като оказвали влияние върху провежданата политика на градовете и държавите. Страхът от отлъчване, а оттам и от загуба на власт, карал управниците да се съобразяват с влиятелните представители на духовната власт. От друга страна подкрепата на жречеството гарантирало легитимността на владетеля, който така бил признат от боговете и можел да управлява без опасение от размирици вътре в държавата.
Така постепенно се създала най-устойчивата форма на държавно управление - симбиозата между религията и политиката. Такъв тип взаимодействие между управляващата светска и духовна власт, основана на взаимни отстъпки, с цел извличане на максимална изгода на малцинството от мнозинството е позната от дълбока древност. Като исторически примери могат да бъдат посочени Древен Египет /където фараонът е същевременно и бог/, в Персия при династията на Сасанидите /т. нар. съюз между трона и олтара/. Впоследствие Византия взаимства от тях този модел и го прилага в Християнството, оформяйки цезаропапизъм / т.е императорът е наместник на Бога на земята/. Тази форма е доста стабилно образование и се запазва през вековете при всички източни монархии, завършвайки с Руската Империя /до началото на 20 век/.
Владетелят /съсредоточил в ръцете си военната власт/ дава привилегии на жреческото съсловие /земи, роби, освобождение от налози/, а жреците от своя страна го легитимират пред суеверните маси като "богопомазан", "богоизбран", "свещен", което му гарантира абсолютно господство. Редки са случаите, когато владетелят решава да неутрализира свещенниците и обикновено в тогава конфликтът завършва или с отстраняване на монарха или очернянето му пред поколенията /след като жреците си възвръщат позициите след смъртта му/. Такъв е примерът с Ехнатон или Юлиан Апостат. Естествено по-умните и умерени владетели /напр. Константин, Теодосий/ предпочитали да действат в сътрудничество с духовенството и съответно били увековечени с заслужени или незаслужени епитети като "Велик", "Благочестив", "Божествен", "Свети" и пр., и бивали канонизирани за светци или пък обожествени след смъртта им.
В обществата с такъв тип взаимодействие между религия и държава /особено при монотеистичните религии/ войните винаги са "свещенни", защото се водят от името на владетеля - "божия наместник на земята". Оттук произтича и противопоставянето между "правоверните" /т.е. всички съгласни с режима/ и "неверниците" /т. е. всички несъгласни с него, независимо дали са свои или чужди/, което е най-силно изразено и най-безмилостно. Фанатизирането и ожесточението на воюващите "в името на Бога" достига до краен предел /независимо дали религиозната доктрина е миролюбива по своята същност или не/, дори и сред единоверците, изповядващи различни разновидности да дадена религия /например между протестанти и католици или шиити и сунити/.
Войната в общия случай е инициирана от властваща група, а религията служи за израз на основната за дадено време и място идеология допълнително обосновава действията й и влияе върху мотивацията на участниците. Разбира се имаме често и обратният вариант, когато религиозният лидер провъзгласява «Свещенна Война», която политическите водачи са длъжни да водят, за да не изгубят влиянието и популярността си /например Кръстоносните походи в Християнството или Джихадът в исляма/.
С развитието на човешката цивилизация, наред със старите религии се появявали и нови учения, чиито пророци заявявали, че действат от името на боговете, които им са се разкрили. Така те събирали нови тълпи от последователи /прозелити/. Такива са случаите с Моисей /обединил семитските юдейски племена в единна религиозна общност/, Зороастър /въвел единобожието в Иран/, Буда, Христос, Мани и пр.
От тях на-голямо значение за развитието и мирогледа на съвременната западна цивилизация има появилото се преди 2000 години Християнство в римската провинция Юдея. През първи век ситуацията там наподобявала днешната. Многобройни радикални секти на юдаизма /есеи, зилоти/ се борели срещу легитимната власт – юдейския цар и духовенството /фарисеите/, подкрепяни от римските окупатори. Народните вълнения, подклаждани от множество пророци и личности, претендиращи, че са месии /помазанници божии/ предизвиквали ответна реакция от страна на разположените в Юдея римски гарнизони, изразяващи се в репресии срещу населението и физическото унищожаване на ръководителите на бунтовете.
Един от месиите бил и Христос. След ликвидирането му от жреческото съсловие, подпомогнато от римляните, последователите му развили принципно ново учение, което се различавала от традиционния юдаизъм, по това че признавала разпънатия на кръст пророк като божи син, умрял за да изкупи греховете на човечеството. Особено помогнал за идеологическото оформяне и разпространението на зараждащата се нова религия Павел от Тарс – евреин с римско гражданство, който решил да проповядва новата религия не само сред юдеите, но и сред гърците и римляните.
В това време Римската империя била мултиетническа и мултирелигиозна по своята същност. Римският пантеон бил препълнен от всевъзможни божества, като самите римляни приемали вярванията на покорените от тях народи, за да могат последните да бъдат инкорпорирани по-лесно в многонационалната им държава. Вярата в римските богове през принципата била трансформирана в уважавана традиция, изразяване на лоялност към държавата. Заслужилите императори като Август, Клавдий, Веспасиан, Траян и останалите Антонини били обожествявани след смъртта си - като най-висша награда за техните заслуги към империята. "Божествеността" на императора обаче не бива да се приема буквално. Тя е официален култ, но не е съпроводена с безрезервна вяра, и религиозен екстаз, характерен за източните религии.
Империята била търпима към различните култове, стига почитателите им да не извършвали човешки жертвоприношения /като друидизма/ или да не се онасяли твърде фанатично към прилагането на религиозните си обичаи, поставяйки ги над римските закони /юдаизма и християнството/. Причините за тази религиозна индиферентност се кореняла в проникването на гръцката философия през 3-2 в. пр. н. е., която превръщала римляните в атеисти.
Гоненията срещу Християните през първите 150 години се провеждали или по доноси от страна на юдеите или според закона на император Траян, забраняващ обществата /християните били разглеждани като общество, наравно с това на обущарите или пожарникарите и били гонени поради тази си причина, а не заради вярата си/.
Самият Траян се отнасял с безразличие към християните, и не толерирал доносите срещу тях. Така Християнството свободно се разпространило по цялата империя, за което спомагало липсата на граници и добре развитата инфраструктура.
За консолидацията на християните и принципното им отделяне от юдаизма повлияло до голяма степен юдейското въстание на Бар-Кохба през 135 г., когато бунтовниците зверски избивали живеещите в Юдея и Палестина християни.
През 155г. християните официално започнали диспут, защитаващ религията им. Юстин Философ формулирал принципите на Християнството, различаващи се от тези на юдаизма и елинизма. Той отхвърлил вярата в древните богове и жертвоприношенията. Оттогава всеки, който се смятал за християнин трябвало да вярва единствено в Християнския бог.
Значителни гонения започнали при император Деций /250 - 251 г./. През този период империята била в криза - милитаризмът, сепаратизмът и варварските нашествия са подкопали авторитета на императорската власт. Нужно е било укрепването й. Затова Деций въвел култа към непобедимото слънце, с което се отъждествявал. "Възстановителят на света" Аврелиан, след като обединил разпокъсаната империя и отблъснал варварите продължил тази идеологическа пропаганда към личността на императора.
За римските императори религията била средство за манипулиране на масите. Затова през 3 в. те издигнали императорския култ към слънцето, за да заздравят властта си, разклатена от нескончаемите граждански войни и междуособици.
Диоклециан, другият системен гонител на християните сменил строя на държавата от принципат на доминат - неограничено господство на владетеля /подобно на изток - в Персия/. Тази система целяла да централизира властта, да предотврати сепаратизма и изисквала и формално отдаване на божествени почести на императора. Причината за спорадичните гонения на християни, които били подемани основно в големите градове - Рим, Антиохия, Александрия и др. бил именно отказът на християните да засвидетелстват формално уважението си към култа на императора и оттам към властта като цяло. Логично е, че от управниците възприемали християните като бунтовници и отцепници.
По това време в империята трите най-популярни религии били митраизмът /изповядван от императорите и обкръжението им/, култът към Изида /Великата Майка/ - широко популярен сред простолюдието и Християнството. Харектерното за последната религия било, че за последователите му всички съществуващи етнически и социални различия били без значение.
С времето, запознавайки се с доктрината на Християнството за принципите: "кесаревото - кесарю", смирение и непротивене и гарантиране, че всички земни страдания ще бъдат възнаградени с вечно блаженство след смъртта на праведника; императорите променили отношението си към него. Християнството чудесно подхождало за случая /упоменатата по-горе манипулация на масите и търсенето на принципа - един народ, една империя, един император/. То обединявалo различните народи в името на религията и ги подчинявало на императора - "божия наместник на земята".
Затова Константин с Миланския едикт през 313 г. го признал за равноправна религия и използвал за целите си - да подсигури властта си и да стабилизира империята. Църквите и християнското духовенство били освободени от данъци и им били дадени земи. Проведен бил и Никейски събор през 325 г., който да унифицира религията и да изгради стройни канони, по които различните епископи да въвеждат новопостъпилите вярващи. Дотогава във различните чести на империята тълкуването на същността на Христос и християнството било различно от различните патриарси. Така например Арий повлиян от гностицизма, отказал да признае Христос за единосъщен на Бог, а го считал за подобосъщ, отричайки триединната догма, която се наложила в Никея. Това породило противоречеие и разцепление в Църквата, оформили се различни идейни течения, наречени ереси. Такива били ересите на арианите, монофизитите, несторианите. На този събор било взето и решението Великден /възкресението на Христос/ да се празнува отделно от еврейската Пасха.
Наследниците в на Константин възприели арианското изповядване. Те започнали гонения както срещу единоверците си, защитаващи Светата Троица, така и срещу езичниците лишавайки ги от имущество и екзекутирайки ги за извършване на жертвоприношения. След 378 г. Новият император Теодосий, който изповядвал православието, започнал от своя страна да преследва арианите. През 394 г. било потушено въстанието на езичниците и забранени Олимпийските игри, а храмовете на древните богове били разрушени или превърнати в църкви.

Queen's only

През 4 в. Християнството се разпространило и сред варварите. Германските племена на готите приели арианството, принудени от император Валент /375 г./ като условие да се заселят на римска земя. По-нататък арианското вероизповедание станало символ на идеологическо им противопоставяне на победилото в империята православие. Разликата между двете доктрини не била понятна на обикновения германец, но търсенето на идентичност и противостояние на официалната църква, подкрепяна от властта, сплотявало племената, които се заселвали в разпадащата се Западна Римска империя.
Самото Християнство все повече се отдалечавало от юдаизма и възприемало част от езическите ритуали и обичаи. Например честването на редица празници, посветени на християнски светци /отъждествявани със старите богове/, както и Рождеството /денят за зимното слънцестоене - Sol stat, посветено на соларния бог Митра/, били заемки, които така улеснявали новите последователи да свикнат по-бързо с Християнската религия. Показателен впоследствие е примерът, че когато папа Григорий /540-604 г./ изпратил св.Августин като мисионер да покръсти англосаксонска Британия, той го инструктирал, че доколкото е възможно трябва да пригоди новите, непознати християнски обичаи към езическите, с които местните жители са запознати от миналото си. За богослуженията в църквата бил възприет латинският език, а структурата й копирала римското териториално разделение на диоцези, глава на всеки от който бил избраният от паството епископ.
На изток Християнството се консолидирало с императора, който като ‘божи наместник на земята’, бил подкрепен от духовенството и закрилял всички православни в пределите на империята. Императорът назначавал или разжалвал духовниците и тук църквата била напълно подчинена на светската власт, опълчвайки й се рядко, както това станало по време на иконоборческата политика на императорите от арменската династия срещу иконите – изображенията на християския бог и светците.
В Рим патриархът /папата/, след отстраняването на последния римски император през 476 г. и липсата на силна светска власт, останал единственият авторитет, към който прибягвали за разрешаване на споровете си варварските владетели. Формално папата бил подчинен на императора, но отдалечеността му и самоопределянето му като наследник на първия глава на християнската църква – Петър, все по-често довеждало до противоречие с неговите колеги от Константинопол, Антиохия и Александрия.
Със западането на последните две патриаршии, в резултат на арабското завоевание на Близкия изток, противоречията между двата духовни центъра – Рим и Константинопол се задълбочили. Причините за това били както претенциите за върховенство между римските папи и константинополските патриарси, така и съществуващите разлики между западната и източната църква в догмите, обредите и организацията. Папата също така се противопоставял на иконоборческата политика на византийските императори.
Между Рим и Константинопол се наблюдавала и борба за сфери на влияние, изразяваща се в покръстването на околните варварски народи. Византия разпространявала Християнството по мирен път с идеята, че единоверците няма да воюват с нея. Папите редували мирните покръстителни мисии за налагането на Християнската религия сред германските и славянските племена с огън и меч, като принуждавали зависимите от тях владетели да водят агресивна политика спрямо езическите си съседи. Византия отстъпила Централна Европа на папските прелати, но се наложила сред славянските племена в Източна Европа, които станали проводници на нейната култура, религия и идеология след завладяването й от турците през 1453 г.
В опит да получи независимост от византийския император, папа Лъв III през 800-ната година короновал за император главата на Франкската държава Карл, чиято мечта е била да възроди Римската империя. Константинополската патриаршия от своя страна никога не признала претенциите на папата да е глава-примас на всички църкви. Това противопоставяне завършило с разкол - т. нар. Велика Схизма през 1054 г. и взаимно анатемосване между патриарсите на Рим и Константинопол, след което западните кралства и Византийската империя се отчуждили идеологически дотолкова, че престанали да се възприемат като единоверци.
Оттук насетне папите провеждали политика за отстояване на моралната чистота на свещенниците и борбата със светската власт, за да се наложат в Западна Европа. Връх на папския доминат бележи 1077 година, когато папа Григорий VII отлъчил германския император Хайнрих IV заради отказа на последния да се признае за негов васал. За да измоли опрощение, императорът бил принуден да чака няколко дена пред папската резиденция в Каноса. Така на Запад се налага истинско християнско управление във всички сфери на обществото и доказателство за което е организирането на кръстоностните походи за освобождаването на Йерусалим от арабите.
Кръстоносните походи по своята същност са ‘свещенни’ войни насочени срещу ‘неверниците’ /друговерци, еретици/. Те са мащабни военни кампании, предприемани в защита на интересите и идеологията на католическата църква, за разширяване или защитаване позициите на католическата религия, за превземане или защитаване на земи, намиращи се под властта на враждебни към християнството владетели или народи, както и за ликвидирането на еретически движения, за разправа с непокорни на църквата или на отделни владетели хора, включително населението на цели области и държави.
Тези войни се водят по идеологически или по-точно религиозни мотиви, и се отличават с голяма агресия, като често победеният противник бива физически унищожаван. За оправдание се обявява, че тези войни са „в името на Бога” /т. е. одобрени не само от светската, но и от духовната власт/. За първи религиозни войни може да се говори още от времето на заселването на евреите в Ханаан и последвалото унищожаване или поробване на цели племена, покланящи се на други богове. Зверствата на ‘богоизбрания’ народ са описани подробно в Стария Завет и служат за пример на последователите на юдаизма за това как Бог наказва инакомислещите.
Първата ‘свещенна’ война в Християнството била предприета от византийският император Ираклий през 622 година, който в отговор на персийските завоевания в Сирия, Палестина и Египет призовавал войниците си да освободят Божия гроб от огнепоклонниците. Кампанията му се увенчала с успех, но след 20 години арабската експанзия унищожила Персия и отнела от Византия възвърнатите с толкова усилия свещенни земи. Арабите били улеснени и от съдействието на християнското население в Близкия изток, което изповядвало ересите на Християнството: монофизитство /последователите му вярвали, че Христос има само една – божествена природа/ и несторианство /вярвали, че в Христос има две същности – човешко и божествено, но те са отделни едно от друго, а не са в едно лице, както учи православието/ и предпочитало да бъде управлявано дори от неверници, отколкото от православния Константинопол.
На запад папата се чуватвал достатъчно силен, за да обяви началото на Кръстоносните походи към Светите земи през 1095 г. произнасяйки "Dieu lo volti" /Бог го желае/. Формирали се кръстоносните ордени на тамплиерите, хоспиталиерите, тевтонците които се посветили на заветната цел.
Кръстоносците били хора от всички прослойки /рицари, монаси, простолюдие, дори и деца/, воювали предимно срещу неверниците /арабите/ включително и в Испания срещу маврите; селджукските турци в Близкия изток; различни езически народи - предимно тези от Прибалтика. Важно място в тяхната дейност заемала и борбата с еретиците – албигои и катари /чиито учения били дуалистични по своята същност и представлявали ответна реакция срещу усилващата се власт на папата/. Най-известни походи от този род се наричали Албигойските войни, провели се между 1209 и 1229 г. Кръстоносните походи задълбочили противоречията и враждата между Константинопол и Рим, което завършило с превзвемането и варварското разграбване на византийската столица през 1204 г., но опитите на кръстоносците да наложат католицизма сред православното население на Източна Европа, били дотогава във византийската културна сфера на влияние останали неуспешни.
За кръстоносни походи в най-общ смисъл могат да се приемат и отвоюването на Испания маврите /Реконкиста/, както и кампаниите, предприети за завладяването и християнизирането на езическа Америка, а също и на части от Южна Азия и Африка, от страна на католическите владетели.
Оттук насетне периодът до началото на 17 век се характеризирал с намеса и пълен контрол на църквата във всички области на обществения живот. Всичко, което не съответствало на догмите на църквата се възприемало като ерес и било богопротивно, а носителите на новаторските идеи били репресирани и избивани, ако не се откажели от идеите си. Създадената през 11 век Света Инквизиция /от лат. Inquisition, в превод “следствие”, “разследване”/ като средство за борба с ересите е била независим от цивилните съдилища съд, а инквизиторите са били назначавани от папата и са били отговорни единствено пред него. Съдопроизводството се водило тайно, като се използвали мъчения, обвинените са осъждани най-често на изгаряне на клада. Особено тежко било положението в току-що отвоюваната от маврите Испания, където кралският двор бил изцяло подвластен на волята на църквата. Тук Инквизицията от 1480 г. станала и кралска институция. През първите 18 години от въвеждането й; били изгорени на клада над 10 хиляди души, в т.ч. еретици, евреи и мюсюлмани, приели християнството. Активна дейност тази институция развивала до 1808 г., като през този период само в Мадрид били изгорени около 32 хиляди осъдени, а други 300 хиляди са понесли други тежки наказания. Последното изгаряне на клада в тази държава станало през 1826 г., а през 1834 г. Инквизицията била отменена.
С годините дейността и посоката на преследване на Инквизицията се променяло. През периода 13-15 век тя била насочена към ересите като антифеодално явление и способствала за стабилизиране на кралската институция, а през периода на Ренесанса - срещу научната мисъл. През 16-17 век Инквизицията станало и едно от средствата на Контрареформацията.
Развилият се религиозен терор спрял развитието на естествените науки, вследствие на което западната цивилизация изостанала в културно и технологическо развитие.
Естествено силният контрол от страна на папите и патриарсите довел и до ответна реакция. Простолюдието приемало еретични учения - павликянството и богомилството на изток и албигоите на запад, които били дуалистични по своята същност. Богомилството се разпространило в България, като съпротива срещу провизантийски настроената власт и църква. Албигоите /или катарите/ били противници на феодализма и папата и били ликвидирани след дълги и кръвопролитни войни.

Queen's only