През седмицата вечер, взела съм децата от детска градина. Докато се сготви яденето решавам за 15 минути да изчистя едно кухненско шкафче. Изваждам всичко от него, и точно започвам да го бърша с влажна кърпа, дъщеря ми надниква в кухнята:
-Какво правиш?
Аз:
-Почиствам и подреждам шкафчето.
Тя:
-Ааа, значи можем да се погушкаме.
Децата е добре да се гушкат. Изправям се, избърсвам ръце и я гушвам.
Тя:
-Не така, вдигни ме. А сега ме завърти. Хахах, колко е хубаво, хайде на другата посока. Хахаха.
Синът ми закрещява от всекидневната:
-Мамо, мамо, мамо.

Там нищо не може да му се случи, но той крещи страховито. Оставам щерката и отивам да видя какво става.
Той:
-Смени ми програмата на телевизията.
Аз:
-Недей да крещиш. Много телевизия гледаш. И трябва да се научиш сам да работиш с дистанционното.
Той:
-Аз обичам ти да го правиш, моля те, моля те (и мига с очи, четохме в една книга, че това много върви). И ела да седнеш до мен, искам да гледаме заедно.

Аз го гушвам (и той има нужда от гушкане, все още е малко момченце). Гледаме няколко минути телевизия.

Дъщеря ми извиква:
-Мамо, изаках се.
Отивам да бърша дупе. Свалям тенджерата от котлона. После се връщам при шкафчето и го доизбърсвам.
Синът ми надава нов крясък;
-Мамо, гладен съм.
Нали му казах да не крещи. Отивам при него:
-Ще ядем след 5 минути.
Правя таратор, сипвам ядене, сервирам масата. Вечеряме. Приказваме си, смеем се.
Разтребвам масата, избърсвам дупето на сина, мия чиниите.

Започвам да подреждам шкафчето, дъщеря ми влиза:
-Ти още ли не си оправила това шкафче?! Моле те да ми изпринтиш нещо.
Аз:
-Нека да подредя шкафчето и ще изпринтя. Защо не ми помогнеш, подай ми кутията от стола.
Дъщеря ми все едно не ме е чула:
-Аз искам СЕГА да ми изпринтиш. Няма какво да оцветявам.
И ревва.

Аз я гушвам, следват дълги обяснения, по-дълги от времето за принтене на картинки. После се избират картинки за нея и синът иска. Принтим. Станало е време за къпане. След като ги изкъпя ги оставям за малко да си поиграят в коритото.

А аз отивам да сложа останалите неща в шкафчето, което преди 2 часа щях да оправя за 10 - 15 минути.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Така, така и всичко това сам и в следващите 20 години+работата+децата-честито

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

С малки деца е друго...нашият човек е с големи деца...онзи период е минал:)

Абе вие няма ли начин да се разберете с твоя и нещата да се пооправят и да се съберете...не му ли дойде акъла?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ами, когато и ако "му дойде акълът" тогава.

Аз работя, уча, гледаме се с децата, животът си върви. С други мъже нямам връзка и няма да се занимавам повече.

Така било писано.

... само заради ника ли?? Едва ли...

В листата ми във фейса имам 2-3 младежи с подобен ник, та не е заради това, правилно. : )

За чистенето - виждала съм мъже, които го правят много бързо (разтребването) и после не знаят къде какво са сложили.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

WitchSmile, картинката е добре позната, макар и отдавна минала за мене.

Хубаво е, затова го споделих.
Реших, че след като отгледам моите си деца, ще осиновя деца. Как съм живяла толкова години без деца?!

Вкъщи е вечен купон и забава. Ами ако в един момент децата решат, че е по-добре да са си вечно вкъщи. Навън трябва да се справят с проблеми, а вкъщи всичко е лесно и приятно. Стават все по-привързани към мен и дома, и това ме плаши.

Нещо се преемоционираш:))

До 18-20 тата им година има време-ще ти се отще:))
След 45-50тата година човек е по-уморен:) Енергията не е същата за съжаление.

После ще дойдат внуците:)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не се притеснявай за привързаността, защото ще дойде пубертета!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от rayoflight на 04.10.15 19:05.

Живот и здраве, ще видим.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Дано си права. Ще чакаме пубертета.

Ама е малко странно, всички деца хвърчат самостоятелно напред назад, само моите са ме хванали за ръцете и не ме пускат за миг. Много време ми трябва да ги убедя, че няма да изчезна, ако ме пуснат.