|
При първото си посещение в Япония пътувах с токийското метро. До мен седна мъничка млада жена, която изведнъж започна да говори на висок глас. Аз се стреснах, огледах се, но така и не разбрах на кого говори тя. Когато я разгледах по-внимателно, забелязах, че на гърдите си тя носеше бебенце на около два месеца в кенгуру. Жената напълно сериозно разказваше на това мъниче къде отиват, на коя спирка ще сменят влака и какво ще правят след това. Никой от околните, освен мен, не се учуди на поведението на тази японка.
За разлика от Русия, в японските градове доста по-често можете да срещнете майки с малки деца на улицата и на обществени места. Можете да ги видите във всеки магазин, в кафене, във фризьорски салон. А майки с деца на гърба или, по-скоро, на гърдите, каращи колела или малки скутери, са обичайна черта от градския пейзаж.
При нас също се появиха специални ранички за носене на деца. Те се срещат и в други държави в Европа и Америка. Японците не само изпреварват всички, но стигат и по-напред — в магазините за дрехи за майки и деца се продават палта и якета, които могат да се обличат върху детето, което седи в раничката или в специални „джобчета”. Такова яке има две качулки: една за майката, а друга, по-малка — за детето. А от яката се подават две глави! Няма страшно — това не е природна аномалия и не са сиамски близнаци, просто майката е излязла от дома си в дъжда и е облякла едно яке за двама — за себе си и за детето.
Създава се впечатление, че японските майки никога не се отделят от децата си и решават всички свои проблеми в тяхно присъствие. И това не са модерни тенденции във възпитанието на децата, а проява на една от най-старите и дълбоки културни традиции в Страната на изгряващото слънце.
Близко общуване
Малкото дете винаги е било близо до майка си. В миналото майките просто са завързвали бебетата с парче плат на гърба или на гърдите си, както им е по-удобно, в зависимост от това, какво е трябвало да вършат: да работят на оризовата плантация, да приготвят храна или да се грижат за по-големите деца. Семействата са имали много деца, и когато се е раждало още едно дете, майката е премествала предпоследното дете (обикновено на една годинка) на гърба на най-голямото дете. По този начин детето се е превръщало в неволен свидетел на игрите и учебните занятия на своята сестричка или братче, които са ходели на училище с малки деца на гърба. След година-две детето е започвало да тича само, а на по-големите са поверявали следващото братче или сестриче.
Съвременните японци имат само едно или две деца. И въпреки това, повечето жени, след като се оженят, напускат работа и се посвещават на дома и семейството.
Когато децата поотраснат, жената може да се върне на работа, но това ще бъде по-скоро второстепенна дейност на непълен работен ден. Когато децата тръгнат на училище, те също се нуждаят от много грижи и не е прието майката да ги поверява на някой друг. А и всяка вечер задължително трябва да се посреща бащата от работа с приготвена вечеря. Разбира се, ако семейството има малък бизнес, например магазинче или кафене, то майката работи там, както винаги с „дете на ръце”.
Много чужденци се учудват от факта, че японските дечица първо се научават да говорят, а след това да ходят. Но за японците това е съвсем естествено. Майката непрекъснато говори с детето, обяснява му какво прави, шегува се с него, пее му песнички, постоянно повтаря тези думи, които детето първо трябва да запомни, и рано или късно детето започва да ги повтаря.
Разбира се, децата „на ръцете” на майките си не само се запознават със света и се учат да говорят. През по-голямата част от времето те просто спят. Между другото, способността да се спи във вертикална и често неудобна позиция, придобита през ранното детство, се запазва при японците през целия им живот, и това е още една от характерните национални черти. Японците от малки са научени да се отпускат в неудобни пози и спокойно си дремят в метрото или в автобуса, заспиват на скучни обществени мероприятия, на концерти, а гледката на заспал човек с широко отворена уста и даже леко похъркващ не шокира никого и не се счита за неприлична. Да си вземеш минутка-две сън — това е толкова важно в забързания живот на XXI век!
Не можеш да работиш като всички - не работи
Явлението „работеща жена с дете” трудно се побира в съзнанието и възприятието на японците. Да дадеш на някого детето си, за да отидеш на работа, означава да натовариш някого със своите задължения. Общественото мнение не одобрява това.
Даже ако една жена с дете работи, тя не може да разчита на снизходително отношение от страна на шефове и колеги. Например, в големите фирми и корпорации има традиция да се остава на работа след края на работния ден. И понякога само, за да се пийне по биричка с колегите или да се погледа спорт. Но задължително целият колектив и никой не може да си тръгне, докато не си тръгне шефът. И ако майката бърза да се прибере при детето си, тя сякаш се противопоставя на всички. Японците и японките не допускат такава възможност. Ако не можеш да работиш като всички— не работи.
Жената с дете може да се чувства комфортно в психологически план именно вкъщи — там тя изпълнява своите задължения, без да бъде в тежест на някого. А доходите на съпруга са напълно достатъчни за водене на нормален живот.
Съществуват и детски градини „етиен”, в които можеш да дадеш детето си обикновено за няколко часа на ден. Там се организират занятия за развитие и естетическо възпитание, децата се учат да създават приятелства и да бъдат учтиви. Майките често посещават занятията, учат техниките на обучение и след това ги повтарят с децата у дома. Майките и децата играят и се разхождат заедно. Разбира се, това не е задължително – майката може да отиде на пазар или да свърши някоя домакинска работа.
Към Министерството на социалното развитие и здравеопазването съществуват и специални детски учреждения „хоускусьо”, които приемат деца за целия работен ден. Но те са много малко на брой.
Традиция след традиция
Но да си непрекъснато „вързан” за детето си е много тежко, ще кажат нашите жени. Кога идва време за почивка?
В Япония се запознах с рускинята Татяна Киреева – тя е омъжена за японец и има двама сина. „Когато детето заспи, си лягай и ти — ми казваше съпругът ми, си спомня Татяна, — а когато детето се събуди, ставай и се залавяй за работа”.
— Мъжът ми сам ми демонстрираше как се възпитават деца според японската традиция — казва Татяна. — Той умело прикрепваше детето на гърба си и миеше чинии, гладеше и през цялото време говореше с детето, пееше му песнички. През това време момчето не плачеше, гледаше с ококорените си очички и се стараеше да хване различни неща. С времето и аз започнах да правя така: слагах едното дете на гърба, другото го хващах за ръката и нямах никакви проблеми – ходехме заедно по магазини и на разходка. Наистина децата изобщо не мрънкат – те виждат, че майка им е заета с някаква работа. И когато разказвам на детето за тази работа, то като че ли участва в нея и вероятно на подсъзнателно ниво усеща своята съпричастност и отговорност.
Малките деца и през нощта са заедно с родителите си. Още докато учих японски в университет, в някои класически японски произведения бях срещнала случки от живота на обикновени семейства, които тогава ми бяха изключително непонятни и предизвикваха доста въпроси. Например, майката е съкрушена от мъка, детето й е починало, задушено от гърдите й. „Как става тази работа, как може да се задуши дете при кърмене?” — се чудех аз. Всичко ми стана ясно, когато видях традиционния японски дом и разбрах, че и преди много време и сега малките деца спят заедно с родителите си в едно легло.
Тук следва да споменем още една японска традиция. Японците спят върху татами — тръстикови рогозки, с които е покрит подът в къщата. При горещия субтропичен японски климат спането върху рогозката е по-приятно – през нея преминава въздух и прохлада. В съвременния японски дом татами също намира своето място, и въпреки че сега то е по-скъпо от дървена или каквато и да било друга подова настилка, поне една стая в дома се декорира в традиционен японски стил. Производителите на мебели предприемат огромни усилия, за да рекламират легла, но без особен успех. Японците слагат върху покрития с татами под големи, широки дюшеци. Мястото за спане е доста обширно и както казват, е много полезно за гръбначния стълб.
Най-малкото дете винаги спи с майка си под една завивка, ако поиска да яде през нощта — тя веднага му дава да сучи, ако му е студено — тя го стопля с тялото си. Но ако преди детето е било премествано под отделна завивка след раждането на следващото дете, то сега, когато средностатистическото японско семейство има не повече от едно-две деца, детето продължава да спи под една завивка с мама до осемгодишна възраст, а понякога и след това.
— А как правите секс? — не можах да се сдържа и попитах своя познат сенсей Кусаки.
— Да, не е много удобно, — призна той, — през цялото време трябва да гледаш дали детето не се е събудило.
А Йосио-тян, дъщеричката на господин Кусаки, по това време вече е навършила 10 години.
Защитната аура
Родителите продължават да носят детето си на гърба или на ръце, докогато то иска това. Родителите винаги са готови да дадат на детето своето „амае” (от яп. „амаеру” — „грижа се, обичам”). В съвременното японско общество не само майката се занимава с детето. В почивните дни в лунапарковете и на местата за почивка ще срещнете много семейни двойки, а децата носи таткото.
Отстрани може да ви се стори, че никой никога не се кара на децата. Една от особеностите на японската речева култура е да не се изразява всичко с думи. Затова японците много лесно усещат настроенията и мнението на събеседника интуитивно. Японците възпитават преди всичко, като дават личен пример. Децата много лесно усещат недоволството на родителите. И биват наказвани с лош поглед или неодобрително мълчание.
Японците имат и още един метод за възпитание — „изгубеното дете”, на японски „майго”. Когато на детето му омръзне да бъде непрекъснато завързано за майка си и започне да проявява любопитство и самостоятелност, никой не го спира, а... само му предоставят възможност „да се изгуби”. За щастие, в Япония никой не краде деца, транспортът е доста по-безопасен, хората по улиците са сдържани и което е също много важно – обществото е идентично, монокултурно.
Всички хора много добре знаят този номер и помагат на „майго” да намери мама. При това помагат спокойно, без полиция и излишни нерви, а майката се намира някъде наблизо и околните я виждат. Те помагат на детето да се ориентира, но му дават и възможност да усети колко е лошо да бъдеш „майго”, да изгубиш своето „амае” и колко е хубаво да намериш всичко това отново. А след това обикновено детето не прави повторни опити да избяга от майка си.
Възрастните учат децата да спазват нормите за обществено поведение— благодарност, извинение, уважение към възрастните, невъзможност да попречиш на някого, да се държиш като всички. Да се различаваш от останалите и да привличаш внимание не е прилично. Може би затова децата се срамуват да плачат пред непознати. В такива ситуации, разбира се, им дават за пример другите деца: „Виж, никой не плаче. Как ти се плаче на теб?” Но по-скоро се използват положителни примери, а не отрицателни. За отрицателен пример могат да посочат нас, европейците, и да кажат на детето: „Ти да не си чужденец? Защо се държиш така?”
Ето така растат малките японци – в постоянен емоционален и физически контакт с родителите си. Здравата родителска прегръдка, която детето получава при първо свое желание, създава защитна аура около детето, и това усещане му дава спокойствие и увереност. Защо да плаче тогава?
Юлия Боярчук, кандидат на педагогическите науки
Превод от руски: Ирина Серебреникова
Децата не помнят това, на което ги учиш. Те помнят това, което си.
Джим Хенсън
|
