Така е, бях на 23. От друга страна, приключих със самосъжалението и излязох от дупката още след първата година някъде. Ако се справиш с моите темпове, ще си готова да живееш пълноценно съвсем скоро. Не изключвай варианта, в който ти успяваш дори по-бързо от мен.

Изобщо, най-добре не се опитвай да правиш прогнози и да чертаеш рамки в които да се напъхаш. Разбирам идеално нуждата ти да дефинираш състоянието си, фазите през които минаваш и ще минаваш, както и страхът от бъдещото, който те е обзел. Знам че звучи идиотско, но докато се опитваш да бягаш от болката тя те преследва. Отдай и се изцяло. Потопи се в нея и скоро след това ще видиш как болката ще започне да отстъпва място на други по-здравословни усещания.

И аз, като теб, на 30 се чувствах стара. На 31, обаче, вече бях отново млада. Допускам че и при теб ще стане така. Очаквам че догодина ще пишеш тук , вече преоценила живота си и открила нови хоризонти, за които към момента дори не подозираш че съществуват.

Имам още неща за споделяне, но те ще ти бъдат евентуално полезни малко по-късно. Сега е твърде рано. В тази ранна фаза нямам подходящ съвет, нито подходящи думи за теб, но ще съм насреща ако имаш въпроси.

Клубарите ти говорят верни неща, но е съвсем нормално думите им да не достигат до теб, в този тежък момент. Затова и аз спирам. Ако имаш нужда, пиши каквото ти е на сърцето и не се притеснявай от упреци. Имаш своето право на човешки грешки до края на живота си.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съвсем не мисля, че съм груба. Разбира се, в различни моменти от епистоларното ми присъствие тук, разхвърляно върху вече почти девет години съм прочела вероятно всичко, което може да се каже, когато двама пишещи не са съгласни един с друг. Да, пускайки тема съм поела риска да има и негативни мнения; да, всеки има право на свободен исказ; да, това е свободен (хм, хм..) форум. Но...
Но!
Свободата на словото не означава слободия с чувствата. Виртуалното пространство остава място, в което има реални хора пред клавиатурата. Всеки един пишещ, особено във форум, който е за взаимопомощ и в който има хора в различни фази на ранимост е морално ангажиран с това, което ще каже/напише. Защото не се знае колко психологически стабилен е този, който ще го прочете. Защото не се знае дали няма да се намери едно малко камъче, една малка дума, която да отприщи лавина от негативни емоции. Дали нещо дребно няма да преобърне колата. Съдържанието на дискурса трябва да се съобразява с тематиката и аудиторията. Едно е да говориш с жена, която се вайка как може любовникът й да й изневерява (с жена си, примерно), съвсем друго е, когато някой плаче за загубена половинка, дете, близък.
Затова и се ядосах на Факличката. Може би не е казала кой знае какво спрямо усещането на един здрав човек. Може би е казала и неща, които някои от вас мислят. Но мога да те гарантирам, че ако бях прочела това само два дни по-рано, когато пуснах темата, много щеше да ме смачка.

Да, неглижирах детето си. В началото ми беше трудно дори да я гледам. Тя прилича на него, има неговите мимики, жестове, тикове дори. Тя беше неговото малко бебче, неговото съкровище и мечта. Как се съсирват рани, когато до теб има някой, който пита "къде е тати" и ти се сърди, че него го няма? Аз не съм от майките, които живеят за или чрез детето си. Аз обичам дъщеря си, но за мен тя е отделен човек, когото чакат след няколко години собствен живот, собствени мечти и бъдеще. Различни от моите. И това е нормално, и това трябва да е така. Моите мечти и бъдеще бяха в баща й. Не мога и не искам да замествам с детето бащата. Детето е отделен индивид, бащата беше част от мен. Животът на детето един ден ще тръгне отделно от моя, животът на баща й беше слят с моя, беше моя.

Моите мечти и бъдеще бяха в баща й. Не мога и не искам да замествам с детето бащата. Детето е отделен индивид, бащата беше част от мен. Животът на детето един ден ще тръгне отделно от моя, животът на баща й беше слят с моя, беше моя.

Да, обаче докато дъщеря ви стане самостоятелен индивид има още много години време. Не я оставяй да живее без любов и подкрепа, докато ти си живееш "без бъдеще и мечти" и вкопчена в щастливото минало.
Да не кажеш един ден: "Не мога да си простя, че пропуснах живота на дъщеря си. Не я познавам, не я разбирам...Къде сбърках?"

След като прочетох какво си написала, се чудя какво си правила в живота си преди него?! И как така чак си се парализирала емоционално и не можеш да продължиш, когато не е до теб...Вярно много е скоро след загубата, но ти го казваш като аксиома за живота си занапред - а това не може да е вярно. Вярно е сега, само сега.

No esperes que te olvide, ni olvides que te espero.

Редактирано от won на 01.07.13 23:04.

Всичко това е нормално и логично, но въпреки това, не ми се струва съвсем нормално жена и майка да оставя впечатлението, че в скръбта по починалия си съпруг, е неглижирала детето си, което също е жертва в тази семейна трагедия, загубило баща си..

- Къде е тати?
- Горе, при звездите.
- А кога ще се върне?
- Той не може да се върне.
- Хайде тогава ние да отидем при него!

Като повториш този диалог стотина пъти, може пак да поразсъждаваме кое е нормално и кое- не.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Мила, спри. Не се измъчвай до скъсване.
Нищо не би могла да промениш. Само да влошиш. Или да повредиш.
Никой не бяга да си прави сериозни изследвания, когато си мисли, че е настинал. Или просто е уморен. Или нещо си друго.
Ами колко пъти се е случвало да изкарвате болести на крак? Никой, по никакъв начин не би могъл да различи, че и предоврати, едното от другото. Никой не може да бъде държан отговорен за това, което се е случило.
Не се измъчвай.


А липсата... Да... Там... Нищо не може да я запълни. Освен хубавия, топъл спомен.
И с нищо друго няма да може да сравни.
Сравни.
Сравнение.
Не сравнявай.
Не търси аналогии и паралели.
Пази онова, което го имало, но не като модел, а като част от теб. Част, за която не можеш да носиш отговорност.

Знам, дявол да го вземе, знам, колко ужасна може да е точно тая липса.
Някъде видях, че си млада жена. Не се почерняй, от това смисъл няма. Мислиш ли, че на него би му било приятно да те гледа посърнала, преждевременно състарена и съсухрена, от тук нататък?
В името на какво? На твоето, подчертавам, твоето усещане за вина? Кое точно ще компенсираш по този начин? Или може би ще почерниш живота на другите около себе си заради... какво?
Боли.
Това означава, че си жива и трябва да оцелееш.

Той живота толкова бързо минава, че скоро ще съжалява защо толкова дълго е страдала. Нямаме време. Дните ни са преброени.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Знаете ли кога човек си дава сметка, че е останал съвсем сам емоционално? Когато не остане никой на този свят, който да го боли, колкото и теб самият. Не от същото, а само защото вижда, че ти страдаш да страда за твоята болка и той.
Днес се обадих на свекърва си и тя беше мила, както винаги, но ранена като мен, неспособна да пусне и моята болка. Обадих се на двете си най-добри приятелки и те бяха прекрасни, и насреща, и готови да ме слушат или помогнат, но всяка една от тях си има свое семейство и някой до себе си, който да кърви за тях.
Знам, че на света има милиони хора като мен. Но не знам само защо си мислите, че това трябва да ме успокоява.

Ева, на това е способна единствено майката...
И то не всяка...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Не е така.
Ако има нещо, което ме накара да спра да плача; нещо, което изплува над целия хаос и объркване; нещо, в което съм абсолютно убедена, то е, че той не би искал да ме боли заради него. Когато мен ме болеше, го болеше и него; ако ме болеше заради него се чувстваше виновен за болката, дори да не се чувстваше виновен за причината.

Не ме е страх от моята смърт, това е нещо, с което всеки се сблъсква като идея, а аз преминах през това преди няколко години.
Но ме е страх да умра сега по две причини - детето, което ще остане съвсем само без мен и това, че точно сега няма да ме погребат при него. Да не говорим, че чисто легално предполагам отново родителите ми получават правото да решават, може и над детето да имат право, а аз за нищо на света няма да причиня на моето дете моите родители.