Време ли е да свиквам с тази мисъл?
След първия месец на дълбока, черна дупка и сякаш несекваща болка, на преливане границите на реалното, на миналото и на фантазия за едно бъдеще, което вече няма да се състои, сега тялото ми започна да реагира на болката различно, с внезапни, водещи до прилошаване паник атаки. Завива ми се изведнъж свят, крайниците ми изтръпват, не мога да си поема въздух. Дали това е признак, че в крайна сметка започвам да приемам действителността и понеже е много болезнена, физически реагирам така?
Започнах да анализирам болката си. Една част от мен, много рационална, много научна, има нужда да подреди нещата, за да се опита да се справи с тях.
Плача за неговата смърт - само и единствено за него, за изгубения живот, за вече невъзможните шансове...За цялата вселена, която изчезна с него.
За това лек няма, просто трябва да приема, че животът не се дава с гаранции за продължителост.
Плача за живота му. Че не е бил щастлив с мен, че твърде много се сме карали, че не съм го обичала достатъчно. Превъртам живота ни като на филм, спирам се на отделни събития и ми се иска да бях реагирала различно.
Тук ще трябва да ми помогнете вие - нужно ми е да чуя, че е нормално в живота на една двойка да има и скандали, и любов; и хубво, и лошо, че няма нищо ужасно в това, че понякога съм си мечтала за друг живот и съм се чувствала нещастна с него. Понякога успявам да се убедя в това, но понякога падам пак назад и си мисля, че съм била ужасна съпруга, ужасна жена, че е бил нещастен, че...
После плача за себе си.
Плача от чувството за вина, че съм причинила смъртта му. Свикнала съм винаги да се грижа за него, за емоциите и здравето му. Трудно ми е да преглътна, че не съм настоявала да отиде по-рано, трудно ми е да се убедя след толкова години емоционална отговорност, че той е голям човек, носещ сам отговорност за себе си. А знам, че трябва. И знам, че той би го искал. Защото едно от нещата, за които сме се карали е именно навика ми да дълбая в него, да търся, докато той сам казваше, че ако има нещо друго, просто ще го каже. Не минава и час без да се запитам защо чакахме толкова. Но се опитвам малко по-малко да си налагам, че това е било негово решение. Никога няма да знам дали е било така, но ако не успея да се убедя, да се освободя от чувството за вина за смъртта му, ще се побъркам.
И последните сълзи, най-егоистичните, са за мен самата. За това какво ме чака. За страха от бъдещто сама. Че всичко хубаво е свършило, а аз дори не съм разбрала, че това е най-хубавото. Че ме чака само старост и самота. Че повече никой няма да ме прегърне с любов, истински загрижен. Че няма да има повече "ние". Да говориш в единствено число понякога е сред най-трудните неща на света. В момент на ирационалност се чувствам наказана за това, че той не ми е стигал, че съм била и нещастна. Опитвам се да се боря с тази нелогичност, но не винаги успявам.
Трудно ми е да живея в дома ни. Толкова години, толкова рутина, толкова всекидневни действия, които свързвам с конкретен край, който вече е невъзможен. Понякога ми е трудно дори да се местя от стая в стая, защото очаквам той да е там, защото трябва той да е там. Понеже винаги е бил там.

Той ми липсва. Господи, колко ми липсва миризмата на брадата му, ръцете му, които ме прегръщат. Липсва ми начинът, по който се шегуваше с мен, аз се сърдех, а той се смееше.
Липсва ми

нужно ми е да чуя, че е нормално в живота на една двойка да има и скандали, и любов; и хубво, и лошо, че няма нищо ужасно в това, че понякога съм си мечтала за друг живот и съм се чувствала нещастна с него. Понякога успявам да се убедя в това Ами, ти си го казала, какво има да добавяме. Хора сме. Щом е бил с теб, значи не е бил нещастен.
Че повече никой няма да ме прегърне с любов, истински загрижен. Това си зависи от теб. Трябва първо да се заобичаш, а после и другите ще те заобичат.
Недей да ровиш назад! Няма смисъл. Живели сте, обичали сте се, дете сте си направили... Нямаш вина. Такава е била програмата. Той е трябвало да срещне теб, ти- него и заедно да учите някакви уроци. От теб зависи дали ще станеш по-добър човек или ще се затвориш за живота.
Що се отнася до дома... и аз не обичам много да се прибирам вкъщи, но с времето малко по малко го преодолявам.
Никъде ли не излизаш? Намери си някакво занимание, ако не си. Вярно, че така ще липсваш на детето, но за известно време е решение, просто за да преодоляваш някак мъката.
И още нещо. Може да ти звучи налудничаво, но знам, че с теб тук сме спорили за отношението ти към родителите ти. Вземете си простете! Негативните енергии, които човек пази около себе си, съсипват здравето. Е, друг е въпросът дали и аз успявам да се справя с това в дългосрочен план, но съм убедена, че ако успееш да ги премахнеш, нещата вървят по друг начин.
Най обичам да чета, ама не мога.

Редактирано от Kpoacaнчeтo на 25.05.13 22:10.

До първата третина чвтох, признавам си.
И след години ми се е появявало - въпрос е на кой колко е луд.

п.п: Съболезнования!
Извини ме за тона!
п.п.п: допрочетох.
Незнам какво да кажа.
Каквото и да кажа ще е тъпо!

Редактирано от 4ycмивkи на 25.05.13 22:08.

котаче!
все проходит, эронда
ночь, проходит, без следа
между пальцами года
просочились, воть беда
..........
знам, че не шпрехаш руский, а и моето писание е неграмотно
тъпкано с грешки е
кот!
........................
ти си много по-силна, от колкото очакваш
просто се пребори с тъгата
............
котка красива
погледни в очите на детето
там е целия отговор
прегръщам те, отново

ит`с дъ овър килл

тва е премятане през мачта и отново на платно,

не е свръх ....абеее, кинаджийски работи

дано късмета е с теб!

Не съм силна. Страхлива съм, и слаба, и уплашена.
Но и аз, и вие знаете, че ще оцелея. Въпросът понякога е само дали го искам.

Напротив, излизам, бях две седмици малко на пътуване по гръцките морета. Нали бях писала, че планирахме почивка, в крайна сметка отидох.

Трудно ми е да говоря за такава загуба.
Аз също скърбя за свръх любим човек, но скръбта ми е само и единствено за него, нищо друго.

Не знам как се преодолява.
Аз вече 6 месеца не мога.

Но вече не е както в началото.
Със сигурност времето лекува.
И когато ежедневието е запълнено дотолкова, че да не се отдаваме само на скръб, е по-леко.

Явно не съм достатъчно добър човек, за да стадам само за него.
Но градих планове за общо бъдеще и разчитах на него, той беше моята опора, без него не мога да не се питам какво ще правя сама.
И ако това също ме прави лоша - да, знам го.

Две седмици е добре, но е хубаво да си имаш непрекъснато някакво занимание, да се срещаш с други хора, не за да търсиш друг мъж, а просто защото е интересно и ти дава смисъл в живота.
Когато почина първият ми мъж, непременно исках да имам пак семейство. Сега май не държа толкова на това. Имам толкова интересни неща, с които да се занимавам, че не съм сигурна дали искам да се съобразявам изцяло с друг човек. Казвам го, просто за да не се паникьосваш от това "ами ако никой не ме заобича отново". Голям праз! Ти ще си се обичаш!

Най обичам да чета, ама не мога.

разчитах на него, той беше моята опора, без него не мога да не се питам какво ще правя сама.

Съсредоточи се върху това, то ще те измъкне!