|
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | >> (покажи всички)
|
Тема
|
 Разделяме се
|
|
| Автор |
DeMona Lisa (Just married:-)) |
| Публикувано | 07.07.12 22:16 |
|
|
Никога преди не съм се чувствала в безтегловността, в която се усещам сега...не е било да не мога да си определя усещанията, чувствата.... Сякаш всеки момент вътре ще се взривя- иде ми или да се разридая, или да се вкаменя и да оставя с един замах всичко зад гърба/ ако мога/... Детето отнема изцяло времето, в което време иначе щях да размишлявам, да слушам музика, да си припомням моменти, или да се гневя, да водя вътрешни диалози, да преживявам отново и отново, да променям мислено ситуации, думи, да търся причини, вина..оправдания... А сега просто не мога да излея нито едно от обърканите чувства, които ме владеят. Някак ми е много, много тежко, а не мога да определя защо точно- дали мъжът ми ми липсва, или всичко, което не можахме да изживеем, или ми е тежко от вече изживяното. Той ме изгони с детето. Скарахме се и изтървах репликата да не би да е влюбен в майка си . Тя от своя страна седмица по-рано ми каза, че го ревнува от мен. Не ме приеха/ свекървата, сестра му /..не съм част от семейството им. По точно, намесиха се грубо в опитите ни аз и той да създадем нашето семейство..
Усещането стана все по-осезаемо. Съпругът ми се чува с майка си, но никога в мое присъствие, виждат се без мен, събират се..Чувствам се отхвърлена, но най-боли, че нямам неговата подкрепа. А твърди, че ме обича, хех.. Не приеха факта, че имах предишен брак, влязла съм в семейството им с лъжа / защото по настояване на мъжа ми, не споделихме на родителите и сестра му, че вече веднъж съм била семейна /. Аз исках да знаят, но се съобразих с него и отдавна съжалявам...И се оказах виновна, че някога, преди да срещна този мъж, аз съм направила опит да бъда щастлива с друг. Особено тежко го прие сестра му, която ме нарече с обидни епитети, свързва се с приятелите ми във фейсбук и рови да узнае незнайно какво за мен, въпреки, че неведнъж я призовах нея и свекървата ми да говорят с мен, да седнем на една маса, да се изясним, да споделим коя какво мисли, иска, очаква от другата, но поне ще са лични впечатления, на база на които може да си допаднем, а може съвсем да престанат да ме понасят, но поне ще е било честно, открито в пряк диалог..
Мога много да напиша, но не виждам смисъл..тя не беше една ситуация, един конфликт, че да се сподели.
И така, вече две седмици съм "у мамини" . Имахме безкрайно много разговори, имахме и няколко срещи/ с мъжа ми/, но някак, сякаш в мен се е настанила увереността, че за нас нов шанс няма. Страхувам се, че нищо няма да се промени, ако все пак се съберем. Това е втората ни раздяла. След първата, бяхме оптимисти, че всичко лошо е вече зад гърба ни, че си липсваме и се обичаме, че е било криза, след която сме по-силни и сплотени. А то последва нова раздяла, след която вече се страхувам, че както се пее в една песен: "..нашата среща закъсняла, не е среща, а раздяла. Хубаво стана, че разбрахме, с теб не сме каквито бяхме.."
Твърде много изписах и с всеки ред май все по-объркано се получи, но и в главата ми е хаос. Обикновено съм склонна все да търся своите вини, склонна съм да се извинявам, да потърся другия човек, за да узная с какво съм го засегнала, какво съм му сторила, но този съм объркана ине зная къде сгреших и се чувствам така, както написах в началните си редове...
Няма път към щастието. Щастието е пътя..
| |
|
|
|
Е, животът си носи от всичко.
Надявам се да се оправиш по някакъв начин.
WALL·E
| |
|
|
|
Вярно, че животът си носи от всичко, само ми се иска да имахме право на избор кое от поднесеното желаем и кое не.
Ще се оправя, стига мислите ми да хванат посока...още се лутат.
Няма път към щастието. Щастието е пътя..
| |
|
|
|
Мила, нямам възможност да пиша много в момента, но те прочетох, ядосах се, после ми стана кофти за теб и ми се иска все пак да ти драсна някой ред...
Това "изгони ме с детето" звучи като... гилотина. Но показва, че човекът едва ли си струва наистина, за да страдаш за него и да мислиш за пътища назад, независимо от всичко преживяно. Ако любовта, ако семейството не ти създава усещането, че участваш в някаква стабилна структура, в нещо трайно и силно, което оставя целия останал свят пред вратата и е твоя щит и опора, чрез които общата ви енергия нараства, не знам за какво друго е и какво е... А мъж, който е неделима част от семейство, изтъкано от такива жестоки предразсъдъци..., егати, направо се ядосвам, затова засега ще замълча.
Споко. Прегръдка за теб и детенце.
Редактирано от PipilotaV. на 07.07.12 22:48.
| |
|
|
|
Най-важното е сега с детето да сте добре!
Гледай бебо да расте здрав, всичко друго ще се оправи. Мъже - бол. Някъде те чака точно този, който е за теб!
Целувки на теб и бебо!
| |
|
|
|
аз винаги съм мислел, че човек не се жени за роднините си - нито собствените, нито тези на мъжа си. Няма ли начин да се отделите достатъчно далеч от тях?
От друга страна - ако не ти понася - не виждам смисъл да се мъчиш. Щом е за втори път - значи не е каприз. Ама не вземай решение сега - изчакай да ти мине малко.
| |
|
|
|
Миличката...а сякаш той беше до теб! Така поне си казвала тука!
Ей, големи змии са сестра му и майка му! Обаче той ако иска точно ТЕБ и детенцето ви, ще направи крачка да се съберете.
Сега не го мисли! Гледай си детенцето, че то всичко усеща и преживява, когато е до теб.
Семейство се парави и поддържа от двама, а майка му и сестраму няма нужда да се месят! Ако той не ги изкара от картинката - значи си е по-добре с тях да си живее!
Ти се грижи за себе си и за детенцето, а той да си размисли.
Усмихни се на себе си, слънчево момиче! Не заслужаваш сълзи!
Growing old is mandatory; growing up is optional.
| |
|
|
|
Не мога да повярвам.. да не е омагьосан.. до "вчера" беше до теб и те подкрепяше... Щом си е позволил да те изгони с бебе на ръце, щото си му казала нещо, което си мислиш... не те заслужава. Грижи се за себе си и детето, не търси вини в никой и така може и да се успокоиш. На теб май много ти се събра и то за сравнително кратко време.
| |
|
|
|
Много ми домъчня за теб и детето като си представих ситуацията...
Съжалявам, че не мога с нищо да ти помогна реално.
Помня, още преди като пишеше за мъжа си, отстрани си личеше някак, че той не е твоят човек, сродната ти душа, извинявай за клишето... Общуването с него и роднините му те караше прекалено много да мислиш, да рационализираш поведението си, да се презастраховаш, да търсиш защити и стратегии, да хабиш емоционална енергия в дреболии и негитивизми, вместо да се радваш на простичкия факт, че сте заедно...
Това не е добра връзка, не е добър избор на партньор за дълго пътуване.
Казвам го от позицията грешила и плащала за грешките си жена.
За мен, няма по-голямо щастие от това да обичаш и да си обичан, докато продължаваш да бъдеш себе си.
Можеш ли да бъдеш себе си до него, дори и да се обичате?
Може би е малко неподходящо за случая, но откакто прочетох темата ти все тая "древна" песен ми се върти из главата...
По-леко "преболедуване" на раздялата ти желая...
И се пази - имаш дълъг живот пред себе си, с много още неизживени щастливи мигове...не страдай по несбъднатото!
Не искайте много, за да може да платите цената.
| |
|
|
|
И това ще мине.
Обикновено съм склонна все да търся своите вини, склонна съм да се извинявам, да потърся другия човек, за да узная с какво съм го засегнала, какво съм му сторила Ако отвориш предишните си теми по въпроса, ще видиш, че доста хора са ти посочили и твои грешки (според тях, разбира се). Не е лошо да се замислиш над това, макар да е ясно, че никой не обича да го критикуват. Поне за в бъдеще ще имаш някаква идея какво ТИ не трябва да правиш или какво трябва. Това не го казвам в защита на мъжа ти. Ясно е, че един конфликт се прави от двама.
Иначе, животът не свършва с раздялата с един човек. Ти вече веднъж си го осъзнала. Въпросът е да не го превръщаш в поредица от грешки.
Най обичам да чета, ама не мога.
| |
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | >> (покажи всички)
| 
|
|
[
(блондинка)