Или .. перифразирам: Обичате ли си бащите?

Бащите ни са /и/ мъже /нечии/, с техните сила и слабости. Мъжете са и татковци, на децата ни.

Доколко обичта или липсата на такава към едната роля, влияе на отношението ни към цялото?

За мамите сме дискутирали неведнаж .. и като жени, като майки, къщовници - добрите им, лошите им страни, следите оставили в нас .. приоритетите са ясни.

Но напоследък оставам с усета за диво отричане на хубавото /поне/ усещане за 'мъжа' край нас. Или е /само/ .. к*р или портфейл или мамин или храненик или зъл или несретник или ползващ .. един див негатив. Мъж ли е - не става. А бащите ни са си мъже.

Та .. обичате ли си бащите?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да, много! Татко е пич! :)
Винаги е бил до мен и сестра ми, осигурил ни е хубав живот, дал ни е много възможности... винаги е бил страхотен събеседник, добър възпитател, абе татко е татко! Ако можех да избирам - пак щях да искам той да ми е баща!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

С баща ми имах сложни взаимоотношения по време на буйната ми младост, тъй като той беше мъж с холеричен и властен нрав, а аз- непокорна и искаща обяснения за всяка забрана девойка... Но всъщност съм научила и "взела" много повече от него, отколкото от майка ми, ако трябва да си правя равносметка. И почти всеки ден през спомените ми, освен образът му, преминават някои от "крилатите му мисли"

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Аз обожавам баща си, може би защото той ме е научил на /почти/ всичко и защото - без да има висше образование - е най-ерудираният, когото познавам.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от BambiBambina на 30.05.12 14:52.

Баща ми почина твърде рано, за да разбера, че го обичам. Понеже беше строг, повече отколкото приемам за нормално, преди го възприемах само като някой, който ме контролира. По-късно започнах да го разбирам, но той вече не беше жив, за да му го кажа.
По другата част от темата- аз обичам мъжете, ама не останаха много мъже.

Най обичам да чета, ама не мога.

Аз съм "на татко момчето". Вероятно затова, никога не съм почуствала специално отношение и някак си, винаги аз съм на заден план. Приела съм нещата, което има и плюсове, защото отпада и нуждата да покривам очаквания.

Разбира се, че го обичам, с онази обич, която остава отстрани. Понякога, като се замисля, изпадам в ужас, как ще се преживява това, че вече ще го няма, защото всички липси се приемат някак си, но когато не са окончателни.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Доста мъже ведно със ответния им брой жени (естествено) допускат грешката да оставят оформянето на децата като възприятие за околния свят и възпитание изцяло на майките. И вземат отношение само, когато трябва да "вкарат" авторитет или да го изиграят "лошия полицай" ... отново под въздействие на същите майки. При мен горе-долу беше така. Възприятието за баща ми бе пречупено през това на майка ми. И като резултат - от детството си имам един усет за баща си, в зрелите години - съвсем друг ... при това коренно различен. Яд ме е и на двамата, че не са успели или не знаели (не знам) да имат всеки свой си и едноличен подход към мен, за да не се чувствам като глупак или слепец сега, мислейки си, че не съм могла да преценя и оценя правилно, що за човек е бил баща ми. Липсват ми ... онези детски години, когато без предразсъдъците на възрастен, съм могла да се къпя в благата му, безусловна и тиха обич ... Нещо, което осъзнах и усетих много късно.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Тати е пич. Надали ..

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Точно това ви питам .. клише ли е?

Или последствията от обичливостта ни или омразата към .. мъжа в таткото, остават ..

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите