|
Харесах го и ми се дощя да го споделя с вас.
ТУК СЪМ, ЗА ДА СЕ ИЗЛОЖА vs. НЕПОСИЛНАТА САМОТА НА БИТИЕТО
Кой съм аз? Защо съм тук? Не може да не сте се питали. А стигали ли сте до отговори? “Отговори няма, не е имало, няма и да има. Това е отговорът” - цитирам Гъртруд Стайн по памет, макар да не помня на какъв въпрос е отговаряла. Най-вероятно е бил Въпросът.
Коя съм, все още не знам. Но подозирам защо съм тук. Тук съм, за да се изложа. Тази задача я решавам цял живот и едва ли окончателно ще я реша, но излагането е урок по себепознание, достойнство и любов, чрез който, струва ми се, човек стига до останалите отговори.
В писането, както и в живеенето, е важно да се осмелиш да бъдеш глупав. Казва го Чехов, казва го и Ерика Джонг, казват го много други светли умове, които обичам да чета. Да изглеждаш глупаво, тоест да се изложиш, изисква кураж. А куражът е смелост със сърце (cor - от лат.). Страшно и срамно изглежда да се изложиш на показ - да видят всички, че си несъвършен, че имаш слабости, рани и язви, че си уязвим. Само че, както е установила изследователката на човешките взаимоотношения Брен Браун, именно уязвимостта прави човека красив. Срамуващи се и засрамени - голи, без брони и маски – сме най-красиви, чувате ли? Всички сме подвластни на срама – оня страх, че ще загубим близостта си с останалите, ако нещо за нас бъде видяно или разбрано. Чувството “не съм ДОСТАТЪЧНО добър/богат/слаб/красив/издигнал се” е до болка познато на всички – оперираните от него не са способни на елементарна човешка съпричастност. Но в изследването си за силата на слабостта Браун открива, че онези хора – тя ги нарича всеотдайните, които спокойно приемат уязвимостта си и не й се съпротивляват, които казват първи “Обичам те”, които влагат енергия в “несигурни” връзки и се хвърлят необезопасени във важни за тях начинания, имат предимство пред всички останали. За тях всеотдайността е първичен импулс, естествен процес като дишането и издишането. Всеотдайните хора са различни, защото смятат, че цялата любов на света им принадлежи по право, а не се борят да я заслужат. Те влагат цялото си сърце без остатък в момента и нямат идея какво ще последва, защото си имат доверие и не се съмняват в стойността си. Тоест те са достойни.
Както може би се досещате, аз не съм от тези хора, но много искам да стана като тях. Възпитавана съм и се самовъзпитавах дълго в точно обратното – да се съмнявам постоянно в постиженията си и в себе си и да се боря за любовта, да контролирам и предвиждам събитията, да имам винаги резервен изход, да разполагам със скрити ресурси, да съм гарантирана, да (се) пестя. Но с узряването човек узнава – през болки и загуби – че не може да контролира нищо. Единственото сигурно е нашата несигурност – крехкостта и нетрайността на живота, на света, на телата и душите, на чувствата и отношенията. Защо идваме на този свят – голи и самотни? За да се свържем помежду си, твърдят психолозите. Без “връзката”, която ни прави едно цяло – мен и другите – всичко изглежда някак безсмислено, това е обяснението, това е и целта. Най-вероятно затова най-жестоките наказания през цялата история на социума са свързвани все с изолация – като се почне от остракизма в Древна Гърция, през Стената на позора при християните и всички институции на затвора, заточенията, пленничеството и концлагерите. Неслучайно най-страшните болести са свързвани с вътрешно „откъсване” – лудост, аутизъм... Или просто непосилната самота на битието.
Мира Баджева
списание Жената Днес
|
