В децата е истината...
И аз оня ден гледам, един дядо пресича пред мен - едва ходи, горкият, слабичък, държи се за гърдите, стъпка по стъпка, а-ха да падне. В това забързано време, с тази навалица коли след мен - можеш ли да спреш колата и да излезеш, за да го пренесеш на ръце. А може би трябва... Не ми излиза от акъла дядото.
Хората не бива да са забравени от всички, а усещането за самота, размишлявам си така, е свързано най-вече с децата. Представям си (по-точно, не си представям) какво е да надживееш дете или да те изостави дете... Ако се добави и заболяване, което обикновено адски смачква самочувствието, чувстваш се малоценен - то е ясно какво се случва, пожелаваш края.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Или ако си пешеходец, който върви след него, да го хванеш за ръка и да го преведеш през улицата...

Понякога животът наистина не струва нищо. Няма да кажа жалко. Колкото и да ви шокирам ще напиша, че се надявам, че човека сега е на по-добро място.

Колко е лесно да се примириш с една несправедливост... когато си облагодетелстван от нея.

Когато не получаваш обич или няма на кого да дадеш-да, тогава животът може и да загуби смисъл!
Но, ако е изпълнено поне едно от двете условия-СИ ЗАСЛУЖАВА!
Опитайте пак!Не сте сами!

"Споделете!"

Когато не получаваш обич или няма на кого да дадеш-да, тогава животът може и да загуби смисъл! Така е.
Струва ми се, че разковничето, обаче, е, да ли можеш да обичаш себе си. В живота винаги има моменти, когато различни чувства и хора идват и си отиват. Понякога няма никого и нищо. Загубиш ли смисъла в себе си - тогава идва трудното.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Понякога просто ти омръзва да опитваш, опитваш, опитваш...

Колко е лесно да се примириш с една несправедливост... когато си облагодетелстван от нея.

Редактирано от Severous_Snape на 25.08.07 12:35.

Отговорът на въпросът ти е в отговора на Маркизата.
Бориш се за себе си-оцеляваш като личност и продължаваш да даваш!

"Споделете!"

е много правилен. Аз съм около 40 и са ми минавали такива мисли през главата в момент на голямо самосъжаление и самота, но само като си помисля колко много обичам себе си и живота, проглеждам с други очи и с още по-голямо настървение се хвърлям в доказване на себе си.

Погребах приятел (много голям ЧОВЕК) преди 5 месеца. Той просто се беше отказал да живее. Той се беше предал и никой и нищо на този свят не успя да го дигне от леглото. Тъпа история. Настръхва ми косата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите