Ами - при мъжете / Взаимопомощ / Клуб на разведените

Здравейте приятели! Много мисля в последните дни, и особено ме размисли темата на Доки относно допускането на "нов" човек в Живота. ... Мисля, че всички имаме един и същи проблем - страх и липса на доверие. Това те кара да виждаш всички хора като кожа, косми, зъби, миризма, цвят и никакво усещане за настроение, емоция и личност... Сякаш са нарисувани в пейзажа, в който се намираш ти! И херметирането става по-страшно със всеки изминат ден... Самата близост - или пък, докосване, на човешко същество от предпочитания пол, те кара да включваш сирените и да заемаш отбранителна позиция, дори тактилния контакт да е съвсем случаен... Дори да има такива между нас, които опитват след раздялата многобройни връзки, или пък една, но бързо, пак неминуемо попадат в ситуацията "Не мога". И сега въпроса - какво ни кара да се пазим толкова ревностно? Защо сме толкова изтъкани от тревога? Или е по-скоро мнителност? От какво толкова се страхуваме? Как е възможно загубеното доверие в един човек да се окаже на веслото на емоционалния ни кораб? Защо? И оттук по темата "Защо пиша в клуба?" И защо тук споделяме с напълно непознати думи, случки и ситуации или емоция към бившия/та, а на САМИЯ него не умеем да ги споделим? Дали защото тук можем да кажем какво мислим, без да смятаме, че няма да ни приемат? Защо се доверяваме на екрана, а в реалния Живот не можем? Колкото повече мисля, толкова повече стигам до извода, че имаме СТРАХОТНА нужда от близост, затова гравитираме в това пространство, но по някаква причина не сме в състояние да се отпуснем в битието, може би, защото в реалния Живот би ни се наложило да даваме повече от едно щракане по клавиатурите... Егоисти ли сме, всъщност?