Фактите: Омъжена съм, но абсолютно фиктивно - отдавна нямаме общ секс, дори стигаме до там, че обсъждаме за майтап клюките около "любовните си проблеми". Имаме малко дете, за което се грижим с охота и двамата - имаме сериозно кариерно развитие. Той ме обича, типично по мъжки - може да не съм вдъхновението на деня му, но страда от липсата на проявени чувства от моя страна. Аз от своя страна се "оперирах" от характерните за една двойка чувства, поради хиляди причини трупани с времето и в момента нямам никакъв проблем да кажа "разбира се, че можеш да излезеш след като заспи детето" и не ми хрумва да попитам дали ще се прибере - просто не ме засяга. Тъй като съм психолог по образование, потърсих помощта на практикуващи колеги - присъдата беше "между вас съществува личностна и емоционална пропаст, която нямате мотивацията да заровите".
Проблемът: Не живея в моят филм! Това не е нещото, което искам от живота си. Страдам истински от ситуацията, но страдам не за отишлите си мечти, а за несбъднатите желания да се върна вкъщи и да ... съм щастлива от това, че някой ме чака!
Май това е въпросът - за голямата самота!
Дали не я създавам сама като живея полу-живота си или бих я усетила стократно, ако остана напълно сама?!

поредната "психоложка"

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Според мен самотата е вътрешно усещане - не зависи от броя хора около теб.
Чувството за самота при мен се появи, когато си дадох сметка че в тези рамки не мога да бъда себе си ( или това, което мисля че съм аз).
И понеже "да живееш в истина е да живееш без публика" аз не се чувствам самотна, откакто живея сама:)

Ситуацията ти не е уникална.
Въпросът не е дали искаш да живееш така - то е ясно - не искаш.
Въпросът е искаш ли да бъдеш с този мъж.
Ако не искаш, няма да си по-самотна, ако се разделите, ще намериш друг, с когото може да си щастлива.

ако обаче твоята "операция" на чувствата е реакция на болка, която означава и неизживяна любов, просто трябва да се опиташ да промениш нещата именно с този човек, иначе няма да си щастлива с никого.
Ако всичко е изживяно от тебе/а не изглежда така/ - тръгвай.
Ако не - пробвай да промениш нещата.

Поредната ти радост

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Джейми, извинявай, ама въобще не ти е ясна диагнозата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Разбира се, нещата не са "черни или бели" по отношение на чувствата, които човек изпитва - не мога да кажа нямам такива към този човек, та все пак живеем заедно от години, имаме дете и все още споделяме събития и емоции заедно, но по никакъв начин не мога да определя тези чувства като - любов. Та аз нямам никакво желание да се докосна до него, не ми представлява никакъв проблем да не знам нищо за нещата, които му се случват, както и не изпитвам никаква потребност да споделя своите мисли с него.
А моята "операция" наистина е резултат на болка, сериозна болка, но толкова добре е туширана от времето и съзнателните ми усилия, че съм тотално индеферентна към проблема.

Аз точно това не разбирам - как може болката да се превърне в безразличие, та тя е спомен в тялото ни, даже на чисто физическо ниво.Тя изисква лечение.Как минава?!Аз сериозно питам какви усилия могат да тушират чувствата до пълна апатия към някакъв човек, когато той е наоколо?
Кажи ми,как става?
Аз не мога така.
Това е въпрос, не е отговор на казаното от теб.
Ако нещата ви са такива, ясно е, че ти е време да намериш друг човек.

Темата ти наистина ме интересува.
Аз се чудя какво ни спира да тръгнем нанякъде сами.Защо си задаваме въпроси, ако наистина всичко е изчерпано.Дали наистина е изчерпано, ако се питаме това и онова?
Не разбирам.
Аз не разбирам и себе си понякога, в друг смисъл и по други поводи, но ситуацията ми е позната в някакъв смисъл.
И се чудя - човек има кариера, има мечти, желания за реализация на чувства, защо се спира, ако е изконсумирал докрай някаква връзка.Децата?!Може.Но те не губят родителите си.
Страх?!
Вярваме ли, че ще намерим друг, подходящият или се съмняваме и това ни кара да стоим някъде, водени от привидната си несамотност?!
Или все пак...има нещо....и това е човекът, усещането, че нещо е недоизживяно с точно този мъж или жена?!Спомен, болка, радост, усещане за желание...някъде в подсъзнанието ни?!

Всички тези неща, за които пишеш, са ужасно индивидуални и нямат отговор. Отговорът е у всеки отделен човек. Можем да си споделяме, но не можем да дадем нашето решение някому. Иначе и мен ме тормозят аналогични въпроси, но както и да им отговоря, ще ги реша не само според желанията си, но и според обстоятелствата.