Здравейте,
според вас имаме ли право да искаме да бъдем щастливи и да търсим любовта и щастието си другаде ,след като не сме я намерили при брачният си партньор.Или трябва в името на семейните традиции и децата да се пренесем в жертва,да се самоизключим като живи същества и да съществуваме в полза на това всички около нас и особено децата ни да бъдат спокойни ,защото са с двамата си родители.Друг е въпроса дали тези родители се понасят,обичат,разбират и т.н.Какво е правилното решение при такъв казус.Замислял ли се е някой то вас дали ще му бъде възможно да изживее живота си и да остарее с човек към когото не изпитва и капчица любов,а само уважение заради това,че е родител на детето.А пред някой от вас стояла ли е такава дилема и какъв избор би направил в такъв случай.Знам,че за всеки правилното решение е относително и субективно,но ще се радвам и ще съм ви благодарна,ако ми помогнете с мненията си.Искам да постъпя правилно,неискам да наванявам никого,въпреки,че знам,че това е невъзможно,но ще се опитам поне.Маже ли да се живее без любов цял живот?На мен ми изглежда невъзможно и това ми е проблем в момента.Още повече,че съпруга ми така и не успя за 10 години да ме накара да го обичам с цялото си сърце,така както винаги съм искала.Дори напротив ...успя да ме отблъсне още повече с грубото си поведение,изневяра и т.н,да не изпадам в подробности.Имаме едно прекрасна дъщеря,умно,добро и много чувствително дете.Обичам я ужасно и немога да си представя,че мога да я нараня по някакъв начин.Но вече съм душевно пуста,а имам неистова нужда да давам и получавам любов и то истинска.За съжаление не успявам да получа това в брака си и по тази причина няма как и да я дам.А много ми се искаше,но вече съм убедена,че това е невъзможно със съпруга ми.Знам,че сега повечето от вас ще започнат да ме убеждават да продължа да опитвам,да не се отказвам и т.н,но разберете,че вече съм опитвала.....10 години не са малко нали.Любовта или я има или я няма.Понякога колкото и да искаш да се случи нещо в теб към някого не се получава.Точно за това всеки търси половинката си според мен,защото химичните,физиологичните и психични процеси протичащи в организма ни не се съобразяват с волята ни.Точно за това всеки неможе да бъде влюбен или да обича всеки срещнат на улицата,а точно определен човек.И винаги го намира....понякога късно,но се случва.И тогава какво........

Виж, не става ясно какво питаш, защото в една част от текста, казваш:"Знам,че сега повечето от вас ще започнат да ме убеждават да продължа да опитвам,да не се отказвам и т.н,но разберете,че вече съм опитвала.....10 години не са малко".Значи ти очакваш не мнения, а подкрепа на някаква твоя позиция.
Уточни, моля те, каква е тя.В последния ред загатваш, че май си намерила любовта.
Е, ако е така, ако мъжът ти не само не е обичан от теб, ами не те и обича, изневерява ти и е груб - давай - развод, друг партньор и т.н.
Децата не са повод, те са причина за различни наши действия, но не забравяй, че те са самостоятелни личности.Един ден ще имат свой собствен живот извън нас, нашата роля е да се грижим за тях, докато станат готови за този момент.Ти ще продължиш да се грижиш за детето си, нали?Значи ...... погрижи се и за себе си, каквото и да означава това в твоя случай.

Да ,казвам го ,защото очаквам и такива съвети от някои хора.И не търся подкрепа на моя позиция ,а точно мнения по въпроса,който стои пред мен, който излагам и пред вас, а също ще ми бъде много полезно,ако някой сподели опита си в подобен проблем.Ако му е идвало на главата

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"съпруга ми така и не успя за 10 години да ме накара да го обичам с цялото си сърце"

Звучиш така, сякаш никога не си го обичала, пък и той- теб. Защо се омъжи за него?

"Любовта или я има или я няма"

Така е. Насила хубост не става.

Така и не стана ясно дали има друг човек в живота ти.
И друг път съм го казвала - обстоятелствата са важни.

Ако питаш лично - аз, ако не съм влюбена ВЕЧЕ/ натъртвам думата, защото аз не правя връзки без любов, камо ли да раждам деца/ в сегашния си партньор, от когото имам дете и сме семейство, но не съм влюбена и в друг, не бих се развела.
Ако този партньор до такава степен ми е опротивял/за това трябва да има обаче сериозни причини, а не само повяхването на страстта/, но няма друг човек в живота ми, бих се замислила сериозно за развод, дори бих се развела.

Ако има друг човек плюс някой от другите фактори - развеждам се.

Както виждаш, никъде не споменах за детето, това са решения, касаещи личността, ако децата определяха тези неща, то моето най-редовно, като се ядоса на някого от нас, кара другия да го изгони.Хе-хе, те са по-радикални, ако си забелязала.

И аз като теб немога без любов,страст,взаимност,щастието от това да си всеки един моментда си до любимият човек.и се опитах да обясня всичко на съпруга си,бях максимално откровена с него,защото държа на истината.И аз изпитвам приятелски чувства към нето и винаги ще е така1но и той се даржи агресивно,защото меу е трудно да приеме това,което ме казвам.Променя се,за да ме задържи,неможе и той да си представи,че ще остане без детето.За това казвам,че ще опита всичко,зада предотврати раздяла,но.....това непроменя нищо в мен.Дядо ми има една много вярна приказка....на умрял кон инжекция не се бие....т.е....едва ли може да се върне или съживи нещо,което е безвъзвратно изгумено.Просто няма чувства в мен и никога няма да има към него.Трябваше да се старае когато имаше достатъчно време и шансове за
това.И така.....мисля,че съм взела решение какво искам......но се страхувам дане остана без детето си.Ами,ако я загубя при спор за родителски права или самата тя не ме разбере и остане при баща си.Защото ,ако се разделим ще трябва да я отведа от дома ,в който е израснала,свикнала,в който се чувства сигурна,спокойна.Обича ме много,но едва ли ще разбере мотивите ми и може да се почувства предадена от мен или несигурна и т.н.А бе много са ми страховете,но пък мисля,че ще е по-добре да се разделим със съпруга ми,защото нищо няма да се получи от това съжителство,което е празно,никакво.Нито аз съм щастлива,нито той...а и детето всичко разбира и усеща.Та за това питам кое всъщност е правилното решение,ако не за нас двамата,то поне за детето.Мисля,че когато всичко е на сила всички страдат.Какво като сме под един покрив.

Ами да,така е...аз не успях да го обикна,той мен сигурно ме обича по някакъв свой си начин.Казвам свой,защото начина по който изразява чувствата си към мен не съвпада с моите представи и потребности и както казах даже успя да ме отблъсне още повече.А защо се ожених за него ще ти разкажа малко по-късно.За това аз съм си виновна и го отчитам за грешка.Но когато човек направи грешка в живота си,рано или късно идва момента в който трябва да я поправи.
За сега поздрави от мен,ще ида да взема детенци от у-ще!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

... да се живее и без любов.
Но това е по-скоро живуркане, или както беше писал някой - живот в " тихо отчаяние". И като лекар смея да твърдя, че е крайно нездравословно състояние.
Да не те обичат цял живот е поносимо, но ако не си позволяваш ти самият, да обичаш - лошо...
Аз не бих издържала повече от година, две...

Non nova, sed nove.

моят съвет е следният:

Развеждай се и ги остави да си гледат с детето живота.
А ти хвъркай от цвят на цвят, гонейки тръпката, сменяй всеки път щом страстта се позамъгли от сивото ежедневие. И не се сърди на псувните и клетвите на всички, на които ти предстои да сервираш болка или разбит живот.

Какво значи "не успя да ме накара да го обичам?"

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Знаеш ли, като те чета оставам с усещането, че смесваш неправилно в едно много въпроси, които имат съвсем различни отговори.
Може ли без любов? Да, може. Но дали трябва е вече по-сложно да се прецени. Това зависи само от теб и твоите желания, от способността ти да живееш без любов, от нуждата, която имаш от това чувство. От личната ти ценностна система и мястото на сърцето в нея.
Дали имаме право да бъдем щастливи? Да, имаме. Но когато тръгнем към исканото от нас щастие не трябва да изпускаме от поглед факта, че няма безплатно щастие. И преди да направиш избора си да си напълно наясно, че цената на щастието не е прекелано висока от него. Защото тогава то не си струва.
Да запазиш ли семейството заради детето? Предполагам това също е една от възможностите, но ако застанеш зад това решение трябва напълно да си наясно с две неща. Първо, че детето наистина ще е по-добре така. А това си е трудна преценка, понеже една жена инстинктивно изпитва страх от всякаква промяна и намира познатото сигурно зло за по-приемливо от евентуалното непознато добро. Има деца, чието развитие е щяло да бъде много по пълноценно, ако родителите им бяха имали куража да се разведат, други обратно, са натоварени в живота си от една раздяла. В случай като твоя няма предварително известно грешно решение. Никой не може да гарантира, че да останеш със съпруга си ще е правилно. Така че след като така и така не се знае кое е добро за детето ти, аз бих направила поне това, което е сигурно, че е добро за мен.
Второто, което не трябва никога да забравяш, ако решиш да запазиш сегашното статукво е, че това е решение, което си взела сама и напълно съзнателно. Погрешно и некоректно ще е да обвиняваш за пропиления си живот и жертвите един ден детето си. Да, ти вероятно ще го направиш заради него. Но все пак го правиш ти и последната дума е твоя, не негова.

Не съм толкова лоша, колкото си мислите. По-лоша съм.

Редактирано от Eva B. на 29.09.06 11:07.