Майка ми. Не бих казала, че е непоправим егоист, обаче никога
не признава грешките си (дори и най-незначителните) и винаги
намира някой друг виновен (обикновено този, който е повдигнал
въпроса за стореното). Този тип хора са единствените, способни
да ме извадят от строя - аз по принцип съм много търпелива
(казват: "Пази се от гнева на търпеливия човек!"), но на няколко
пъти съм я хващала за гушата, и съм стискала яко, и само намесата
на баща ми или братята ми я е спасявала. Просто не можете да си
представите до каква степен съм издивявала вследствие на нейните
глупости и самонадеяност. Най-интересното е, че си вярва напълно!
Ще се побъркам!!! След като извърши куп глупости (напълно убедена
в правотата си) и ни остави без жилище и пари, продължава да се
чувства сигурна, че именно тя е голямата бизнес-дама, на която
дължим съществуването си. През последните години донякъде успях
да й стъпя на врата, в смисъл, че й скачам "трупешката" всеки път,
когато почне да се прави на много заслужила и експерт по всичко,
и се старая да се правя на лоша, обаче не мога да се похваля с кой
знае какви успехи. Егати самочувствието! Егати чудото! Не го пожелавам
на никого!
Бившият ми мъж също не можеше да произнесе думи като "Моля!", "Съжалявам!", "Извинявай!", обаче все пак намираше
начини да покаже съжаление за нещо казано или извършено.

От две години живея при майка ми и баща ми. Брееей! Чудесия! Майка ми изкуфява прогресивно. От ден на ден - все повече. В геометрична прогресия. Лудница. Ръцете й сами местят предметите. Главата й нищо не помни. Всички са й виновни. Тя е безгрешна.

Нищо свое не мога да намеря. Сутрин оставям стаята си в някакъв, разбираем за мен, вид, вечерта всичко е променено, виновницата, естествено, нищо не знае, нищо не помни, аз съм виновен.

Оф, някаква шизофрения, може би??? Оф, и бившата ми половинка беше същата. Можеш ли да си представиш човек, който заявява напълно убедено:

- Аз съм безупречна, никакви грешки не съм правила, ти си виновния!

--

Ееех, едно време какво време имаше, сега дойде време - няма време!

Асасине, споко, на определена възраст всички родители май стават еднакви. Аз съм временно при майка ми, от една седмица си търся една блуза, дявол знае къде е. Всъщност и някои дребни нещица ми се губят, ама хайде да не издребняваме.

Абсолютише.

Съгласен съм със всичко което казваш. Много вярно разсъждение за изкривяването. А представи си и ако двамата партньори са такива на работа. Човек трябва мнооого да внимава и да съумее да е различен на работа и вкъщи. Баланса, както казваш...

life is but a joke...

Можеш ли да си различен, а трябва ли?

Понякога е хубаво да разделиш двете си същностни проявления... Друг път ако го направиш - губиш, а има трети и четвърти вариант... С един партньор е по-добре да ги разделиш, с друг пък може да не се налага... Всичко е според зависи.

Всъщност как го търсите/намирате баланса?

__

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

На хората за които говоря им липсва нещо много важно според мен. Силата да пречупят хипертрофиралото си его в полза на друг. Да отдадат дължимото другиму, да служат на някой друг, освен на себе си. Това е благородно служене, не е непременно безропотно подчинение. Като дълг на самурай към наелия го феодал (а може и обикновен селянин - "Седемте самураи"). То е по-скоро способност да погледнеш света с очите на другия, да влезеш в кожата му, да приемеш чуждата истина, защо не и да го заобичаш истински.

Ами виж сега, първо аз не съм толкова и винаги уверен в правотата си на работа, но понякога формата е по-важна от съдържанието. Ако искаш да ти повярват и да ти се доверят, ако искаш да приемат безспорно позицията ти трябва да изглеждаш уверен в това което казваш. Ако не си способен да го направиш...ами може би не си за тази позиция. Който го е страх от мечки... От друга страна това означава да поемаш отговорности и рискове. Затова не понасям хората които мрънкат че живота е несправедлив или околните били постигнали успех благодарение на връзки, когато същите тези хора се дръпват в черупката си, прехвърлят отговорност или си намират оправдание да не поемат риска да бъдат уверени в себе си и това което казват. Това що се отнася до работата.

Що се отнася до дома, превключването понякога е трудно. Все пак можеш да си позволиш да покажеш неувереност, съмнение в собствената преценка, да бъдеш слаб ако щеш. Едно е сигурно-човек се приучва да поема отговорности, да бъде силен, което има плюсове и у дома. От друга страна ако веднаж си преживял адът на развода, ти поне малко си се научил на толерантност и гъвкавост. Всъщност това подкрепя старата ми идея че разведените хора са по-особени хора, специфична категория помъдряли личности. Което навремето доведе до недоволство, въпреки че за мен придобития опит е по-скоро положително качество, отколокото дамга или белег за ниска категоризация.

Балансът на самоувереност на работа и толерантност в къщи според мен се поддържа от следните фактори:
1) Най-често човек не е толкова самоуверен колкото изглежда на работа- т.е. там той играе роля, а иначе е друг.
2) Способността да се разграничават нещата- патньорът не е подчинен и там игрите и борбата на воля са недопустими.
3) Разбиране и приемане от страна на партньора на характера на другия и особеностите на работата му.
4) Опит- това не е задължително, но ако го има е полезно.

life is but a joke...

Източния мироглед се различава съществено от западния. Например критерии за успеваемостта на един бизнес в САЩ и Европа е печалбата, докато в Азия и особено Япония, която цитираш критерия е броя на работниците и служителите. Срам е ако се наложи съкращаване и уволняване на персонал- повече отколкото ако компанията е на загуба (скорошния пример с Нисан). Преобладава духа за принос към общото, принадлежност към общото и малозначимост на индивидуалното.

От друга страна западния свят има един стереотип на директност- добра илюстрация е дуела между рицарите в Средновековието или професионалния бокс, където по-голямо внимание се обръща на способноста да поемаш удари отколокото да ги избягваш.

Според мен ние българите се намираме някъде по средата и сме доста по-адаптивни в смисъла който ти влагаш отколкото западноевропейците например.



life is but a joke...

Изобщо не говорех за народопсихология и още по-малко за проекцията й в бизнеса. Има достатъчно случаи в обикновения бит и отношенията между хората, където човек е изправен пред подобна дилема. Дори не толкова преклонението пред общото, а преклонението пред другия. Ти би ли измил на някой краката?

Краката... хм, в преносен смисъл със сигурност. Правил съм го. А защо не и в буквален. Да, защо не.

Все пак трябва да става дума за нещо много значимо, което наистина да преодолее скептицизма, който всеки човек притежава. Човек който бърза да се прекланя пред идоли, който лесно приема и отхвърля, робува на чуждо мнение и влияние, без да е способен на собствена преценка за ценностите, такъв човек няма тежест в собствените си очи, поведението му не е определящо, не дава пример на околните, а отблъсква.

Впрочем, не мислиш ли че ние българите сме по-скептично настроени от други народи? Знам че не говориш за народопсихология, но това все пак има някакво значение, дава базата, основата. Проекцията в бизнеса и войната са нещо крайно външно, каймака, или ако щеш утайката, или есенцията на особеностите на даден народ.

life is but a joke...