какво е това дето ви пречи да се отнасяте човешки с децата си? какъв е тоя зор да научите малките си синове какво гадно място е светът и как трябва да се държат в него? защо трябва възпитателния метод да е толкова .... ох не знам дори какъв.
добре де, може да не са всички такива, вярно е, но вчера ми се ревеше просто. детето просто искаше малко внимание от баща си, малко общуване. а получи почти само караници и упреци, че не ходи да играе с другите деца, ами седи да си играе самичко. ми такова е, какво да го направя. трябва ли насила да го правим общителен само за да прави добро впечатление. когато накрая се разплака като тръгвахме, нямаше въпроси "какво има, защо плачеш" ами вместо това "лигльо, само знаеш да ревеш, искаш ли дса те оставя сам на пътя, щам ревеш ще ходиш пеша след колата". кажете ми това ли трябва да кажеш на четиригодишно дете? накрая когато насаме го разпитах, то си каза милото защо е плакало. татко му му обещал че после ще поиграе още с една играчка дето си я беше харесал. и той решил че щом не е могъл да играе с нея, значи баща му го е излъгал. как да не го заболи от това, как да не му е мъчно? и точно това си каза "Аз бях тъжен". толкова ли е трудно да се прояви малко разбиране към чувтвата на едно дете? нима две минути внимание са толкова много?
не знам как да се справя с това. има ли начин да смекча тая "бащина" суровост. и изобщо това ли е мъжки начин? защо не го разбирам? не мога да приема, че нараняването на едно дете е възпитателно. защо трябва да лишаваме един толкова малък човек от разбиране и ласка, когато ние възрастните постоянно ревем, че ни липсват и на нас.

помогнете, кажете ми че нещо не разбирам както трябва защото ще откача вече. едно подобно поведение е в състояние да ме подлуди и всичко друго отива на кино. вчерашния ден едва ли ще го запомня с останалото хубаво прекарване. само сълзите на детенце ще останат в паметта ми.

която напълно съвпада с твоята. За съжаление много добре разбираш нещата и не бих могла да те успокоя с обратното. Може би, защото и аз ги разбирам по същия начин като тебе. Според мен едно дете се възпитава само и единствено с любов и уважение към собствената му личност и мнение - това е предмет на ожесточени спорове между мен и повечето мъже, които познавам. И всеки път, когато се получи издънване / а бог ми е свидетел, че това става нерядко при 17 годишен тийнейджър/ веднага ми натриват носа и се впускат в обяснения /понякога наистина нелишени съвсем от логика/ за това какъв е животът навън и какви трябва да са хората - борбени и груби - това не се възпитавало така като мен, а съответно с наказания и лишения, и такива подобни подходи. Демек разговорите не служели за нищо. А аз си мисля, че един човек трябва да бъде убеден, а не заставен да върши каквото и да било.
Аз имам отвращение към силови /психологически предимно/ методи на възпитание от моето собствено детство. Не говоря изобщо за физически...
Според мен те са израз на безсилие, на нетърпение детето само да стигне до съответните, правилни според родителя, изводи. И най-вече комплексарската история - да се знае кой тук е главният! Кой командва.
Сигурна съм, че и тук ще се намерят много хора на обратното на моето мнение, и че ще успеят да намерят достатъчно доводи против. Но засега никой не е успял да ме убеди нито с добро, нито с лошо в противното.

По-добре сам, отколкото зле придружен!

Пиша ти сега, щото съм мъж, а и ми се ще нещо да ти кажа, а не защото отговор имам...

Тъпо е така да се прави. То хубаво го казвам, но нерядко съм ги правил тия тъпи и безсмислени неща. О, да - мога да ги обясня. И моите си случаи, та дори и твоя... Голям праз обаче, че мога...

Ама ето ти едно възможно обяснение - таткото на твоето дете - с добро намерение е бил, затуй и обещавал е, каквото там. Искал е, обаче с теб да говори, може би не искал е детето да присъства и е очаквал то да си се заиграе някъде. Не се е случило, криво му е станало и си го е изкарал на детето. Кофти.

Може и тъй да е станало, може и да не е. Обаче знаеш ли - и на него му е станало кофти. Сигурен съм. Я му се обади и поговорете... Видях го детето ти онзи ден - търчеше си насам натам, явно вчера много е искало да бъде и с двама ви и затова се е залепило към вас. Може би трябва да му обръщаш внимание на таткото за това... Нали знаеш - ние сме еднозадачни и праволинейни и някои неща не ги забелязваме лесно или пък навреме...

Иначе е лесно със съветите - някои бащи, като сме с децата си, трябва да се научим да се посвещаваме напълно на тях през това време, загърбвайки всичко останало, дето ни е на главата. При жените туй естествено си става. Някои мъже го притежават също по рождение, други могат да го разберат и усвоят. Трети... Ами дано не е третия случай...

______________________________________
~~~ C'est la vie ~~~ Per aspera ad astra! ~~~

Единственото,което мога да те посъветвам е да не се ядосваш.
То ако си се разбирала с бащата на сина си,нямаше да си в нашия клуб!
И аз много нерви съм изхабила относно различията във възгледите ни за възпитанието на дъщеря ми.
Така или иначе ти ще си повече време с детето и тези неприятни епизодични срещи няма да окажат голямо влияние върху възпитанието му.
Гледай по-леко на нещата.

Ами да, тъжно е. В главата ми стои една сцена от морето - баща учи четиригодишния си син да плува. Детето пищи, той го натиска във водата и крещи... Ще го удави, ама не - Неговият син трябва да проплува на секундата...
Та има и такъв тъп момент - толкова се гордеят със синовете си, че започват да ги тормозят от яд, че не отговарят на собствените им представи за Идеалния мъжкар...
При моя син нещата стояха по същия начин...Отстрани гледката е наистина ужасяваща.
Обаче Райън е прав - някои имат шанс постепенно да се научат. Други - не. Така че от една страна може би трябва да пробваш да поговориш с бащата (може да има шанс), а от друга да не очакваш да се промени нещо. Освен това си мисля, че децата, дори и да ги боли, не умират от това, ами се учат... И урокът е много полезен. Моят син например с годините успя да си изгради такава ефективна защита, че в момента вече не го боли, ами приема баща си съвсем такъв какъвто е - т.е. - не страда от излишни очаквания, и в същото време не му се сърди и не го обвинява за нищо. Ако може да използва помощта му за нещо (и вече съвсем реално преценява кога може и кога не) - отива при него... ако прецени, че нещата ни най-малко не касаят баща му, без угризения не споделя с него...
Така че не се ядосвай. Видях го детето - то е чувствително и прилича на теб. И ще се научи да преценява само, вярвай ми. По-добре е да се сблъсква отвреме навреме и с такова отношение. Не го съжалявай, защото то просто научава нещата. Не се притеснявай, защото ще си ги научи...
Хе-хе - и понеже си мъжка майка като мен, два бабешки "съвета" на тема отношение към мъже (синове) - мъж ли е, червата да му ся влачат, ше каиш - пояса му се е развил; мъж ли е, кръв да му капе, ше каиш - компот от череши е... демек, не ги съжалявай чак толкова, каквото и да им се случва... Ша са упраят!

Желанията ни трябва да са леки като перце...

То бившият беше накарал дъщеря ни на 7 годишна възраст да скочи в морето от 5 м височина ,защото иска да стане "спортна и безстрашна мацка".

Че, какво му е на детето??? Че, и аз не обичах много-много да играя с другите деца, ама никой не ме е обиждал… Ми, негова си работа на детето. Какво лошо е направило? Че, аз моя син с пръст не съм го докосвал, никога не съм го обиждал. Педагогиката ми е много проста.

- Прави, сине, каквото щеш, без да правиш големи бели. Ако щеш си подреждай играчките, ако щеш – недей. Ще вървя през тях, че да видим какво ще стане.
-
Ей, го сега. Изчислителна техника учи, пък компютъра само за игрички го използва.

- Ако щеш, сине, учи програмиране. Ако щеш. Като тръгнеш да търсиш работа и се явиш на конкурс, още от сега ти казвам, че ще си на последно място. Нищо, че компютъра ти е от най-модерните.

Според мен, тоя татко избива някакви комплекси от своето детство. Ако му кажеш да отиде на психиатър – не само че няма да отиде, а може и да те набие. Хм, де да ви знам, ама ми се струва, че му трябва удар по главата. Нежен удар, но разтърсващ. Нещо трябва да се измисли. Хм, мойта бившата три години ме преследваше, сканзали ми дигаше, кръвното ми беше стигнало 240/130, два пъти в неврологията лежах по за 10 дви, системи ми вързваха, задника ми нашариха. (Ама, в тая неврология беше много хубаво. Очаквах луди хора, викам си - ще полудея още повече. Амиии, не - тишина и спокойствие. Сутрин – една шепа лекарства – спиш да обяд, на обед – една шепа лекарства – спиш до вечерта, вечерта – една шепа лекарства – спиш до сутринта. Хм, ти, както я караш, като едното нищо ще вземеш да го видиш на практика това нещо. Не ти го желая, разбира се…)

Тааа, писнало ми беше. Хм, ако я бях набил, щеше да стане още по-лошо. Наложи се да й ударя два силни шамара, че да й се намести мозъка. Без физически допир. Сега сме приятели.

Имам една идейка. Ако твоя “татко” има е-мейл, обади ми се с бележка, да ти я кажа.

Горе главата!

Прекалил е!

Но това е разбираемо. След развода на нас, мъжете, децата толкова ни липсват, че ни идва да го ударим на рев. По някое време престава да ни се реве, а още след някое време децата престават да ни липсват. Свикваме с живота на отвързаното куче - грижа ни е само за нас самите.
Отчуждаваме се от децата, ставаме егоисти и на определен етап изпълняването на бащинските задължения, такива каквито ги е постановил съдът става нещо, което се прави единствено, за да си спестим упреци от страна на хората с които живеем и подмятания от сорта на "ти забрави, че имаш дете".
Нищо не помага - това е мъжка природа. Подсъзнателната програма, която изпълняваме е горе-долу тая:

"Изходни данни: там си ненужен. Анализ: трябва да си нужен. Действие: търси къде имат нужда от теб."

Това е.

"Пай се! Апем лошо!"

Според мен детето преживява вашата раздяла по свой собствен начин.
Трябва да проявите разбиране към него и да го щадите !
Иначе аз постъпвам точно като Ассасин оставям щерката на нейните страсти , това което си хареса. В резултат на което плува страхотно /за девет годишно дете/ без пояси и други атрибути , кара ски , колело ,ролери и тн. , обича природата и всякакви животни .
В един период след раздялата с "половинката" дъщеря ми се държеше много затворено и резервирано спрямо себеподобните.....това обаче отмина с общи усилия на мен и жена ми.
Трябва да положите и двамата усилия , не се делете на добри и лоши!
Но, по мои наблюдения ти нямаш сериозен проблем с детето опитай се да не бъдеш Мама Мърморана!

Ти можеш!

че този пример дето даваш, освен като разлика в методите за възпитание, може да се обобщи и като пренасяне на всякакви родителски амбиции върху детето. И мъже и жени "страдат" от подобни "амбиции". Къде за плуване, къде за интелект, образование, психика ако щеш... Та и затова децата често го отнасят - било то грубо насилвайки ги да "плуват или да се давят", на английски да ходят, пиано или танц да учат...

А за случая - повод на темата - все ми се струва, че повод за кофтито отношение дето е скапало на края хубавия ден е нещо малко - като всички неща, дето обръщат колата, след като се натрупат. И да се лекува трябва не симптома, а болестта. И понеже има такива нелечими болести, то следва някои мъже просто да се научим на търпение и 100% посвещаване на децата, когато сме с тях...

______________________________________
~~~ C'est la vie ~~~ Per aspera ad astra! ~~~