няма що!
Мойта съпруга винаги казва: ти си мъжът - ти трябва да ни гледаш. И Стефан плаща сметките и кара до където може. И понеже е много "изгодно" да си мъж на този свят - затова мъжете си отиват рано-рано от инфаркти и от рак на простатата и бог знае къде още - а жените, които постоянно мърморят и се оплакват - те си живеят средно по 80 годинки на облака на набедената неизгодност да си жена...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ами какво да ти кажа, аз съм на 35 и с много дългогодишното ми гадже все още живеем отделно, може би това за момента спасява връзката ни. Иначе отношението на мъжете към мен за последните 10 години не се е променило изобщо. Още като бях на 25 един доста по-възрастен ми обясняваше, че трябва да се омъжа. За момент го сбърках с баща ми:)))))))) Иначе миналата година се бях запознала с едно страшно симпатично момче с няколко месеца по-малко от мен и въпреки, че си бях обявила предварително възрастта се притеснявах как ще реагира, защото той явно беше забравил и ме попита, пък той се изкефи много. Така, че всичко си е до човека.

...Интересна тема....май се оказва най-важната за всички нас....Аз все още не съм разведена...нещата отиват към финалната права....сама съм от 8 месеца....и все още не съм престанала да се чувствам самотна......въпреки, че се втурнах към всякакъв род запознанства, флиртове....безумни авантюри....които ме промениха адски, но ....ме правят още по-самотна...
Факт е, че мъжете гледат на мен само като на сексуален обект.
Предполагам, че и сама предизвиквам това. Аз просто не умея да живея сама. Не съм си достатъчна сама на себе си. Мразя самотните занимания. Безсилието ми в определени ситуации, изискващи мъжко присъствие, ме озлобява....
Поради това нямам притеснения да каня мъже, с които току що съм се запознала в кюто, на вечеря, или да ми бъдат инструктори по шофиране, или просто да спят до мен. Не ме интересува какво ще си помислят, не ми пука ако ми откажат, убедена съм, че нямам право да очаквам каквото и да било от тях.....Просто съм си внушила, че го правя от грижа за себе си и от любов към мъжете.....аз наистина ги харесвам.....
И все пак....боли ме, че не се интересуват от мен, че не ме питат за нищо лично....сякаш за тях е достатъчен етикетът - разведена с дете и от тук нататъка е ясно докъде може да се стигне.....
Истината е че се преситих на празни срещи с нови хора, които ми стават всичко друго, но не и близки.....
Имам крещяща нужда до мен да има един мъж, с който да се чувстваме един друг без думи, да ни е достатъчно просто да гледаме заедно телевизия, завити с одеало, да топлим краката си докато спим, да......
Почти не вярвам, че ще го срещна, а по-лошото е че усещам как постепенно закърнява склонността ми към сантименти....дали няма да се превърна в една вечно мърмореща, груба и злобна "стара мома"......не искам и да си го помисля......

Who cares?!?

в това, за което копнея, но каквото и да правя си е все тая....Ками, положението не е много розово, но едно е сигурно - НИЕ НИКОГА НЯМА ДА СМЕ ГРУБИ И ЗЛОБНИ СТАРИ МОМИ, защото сме РАЗВЕДЕНИ.
За добро ще да е
А, онова за "всякакъв род запознанства, флиртове....безумни авантюри....които ме промениха адски, но ....ме правят още по-самотна..."...Знам за какво говориш, но на мен не ми помогна. Работеше до време, сега вече не. Май така ще я караме.....

А замисляли ли сте се върху възможността самите ние да си причиняваме тия неприятни изживявания?
Няма да сме прави, ако само се оплачем и оставим нещата така.
Дали пък ние с поведението си - донякъде резервирано, но на моменти даже нападателно - не навяваме у избраника/избраницата ни ей такива едни мисли от сорта на "Все още го/я боли от случилото се и не е готов/а за нова сериозна връзка", или по-лошата версия - "Тоя човек явно е гърмян заек и няма смисъл да гоня дивото".

Вярвам, че никой от нас няма да се изцепи, че няма никакви остатъци от неприятни емоции и известна доза чувство за малоценност. Няма и как да бъде, ако изходжаме от разбирането, че за развалянето на една връзка или семейство вина имат и двамата замесени. Според мен тези неща, съчетани с плахост или прекалена устременост създават типичния образ на разведения човек - или е много "муняв", или е абсолютна хала.
Доколкото имам наблюдения, нито едното, нито другото се търси под дърво и камък .

"Пай се! Апем лошо!"

Малкия е на 5 години.

"Пай се! Апем лошо!"

но какво от това. Край - станала съм плаха и неуверена, и търпелива, и мълчалива, и уязвима и ...........проклета дори.Как да си помогна? Тъкмо ахаааа да повярвам на някой и той вземе, че забегне. Виновна съм разбира се, но нищо не мога да измисля.
Какво стана с груповата терапия?

Човек не може да ви събере с кучета и суха храна за три дни . Айде! От кога писукам, че ми се пие бира с компания, а никой не ще да забележи даже.

"Пай се! Апем лошо!"

syvsem pyrvosignalno ot Praga i se usmihvam Az:- do v4era Alein, dnes Freude
prati celuvka na nastryhnaloto more ot men

Izvini me, no koee e tova neverojatno hlape?