Що да не си разкажем конкретни случки... Опит да обменяме...

Джон Грей в "Мъжете са от Марс, жените - от Венера" казва (цитирам по памет):

Мъжете си създават проблеми и като ги решат им става хубаво, жените си създават проблеми за да говорят по тях, като решаването им не е важно.

И мъжете и жените мразят да им се дава акъл. Мдааа, абсолютно вярно е! Мъжете не щат акъли, защото искат сами да си решат проблема.

Жените не щат акъли за решаване на проблема, защото това е заплаха за проблема по който говорят.

Мдааа, много късно го разбрах това. Яд ме е! Колко просто било.
---------

Много години при нас скандалите ставаха по два сценария.

1. Аз правя нещо си. Тя ме гледа и започва уж да пита, а преминава в раздаване на акъли, при което аз побеснявах. Намусено се сопках, исках да ме остави на мира, да върви да си гледа нейната работа и да не се меси в мойта. Тя се намусваше, изпускаше си нервите лесно, започваха крясъци и писъци...

Остъклявам тераса. Слагам някакви си ламарини.

- Какво правиш?
- Слагам ламарини, запушвам дупки.
- Що са ръждясали?
- Щото без пари толкова дават.
- И кво ще я правиш тая ръжда?
- Ще я махна.
- Как?
- Ей с туй. Ръждопреобразувател се казва.
- Че ти кога си работил с такова нещо?
- Никога.
- Значи нищо няма да направиш!
- Ей, тук, на етикетчето пише как се работи с него. На! Можеш ли да четеш?
- Брей, голям умник си бил, бе! Аз съм чувала, че с телена четка се сваля ръжда.
- Хайде, върви си върши твойта работа и не ми губи времето. Не ме ядосвай, акъли не ща. Аз давам ли ти акъли как да шиеш на машина?
- То остана и акъл да ми даваш как се шие.
- Мога да шия и още как! Бродирал съм даже! И три гобленчета си избродирах! Ей, тъй. От любопитство да видя как стават тия работи.
- Брееей, кога, бе?
- Като ученик в свободното време, щото нямах какво да правя.
- И къде са? Не съм ги виждала.

Ха, сега де! Кво ли ми трябваше да се фръцкам. Наложи се да признавам.

- Ми, на една приятелка ги подарих.
- Значи ти още като ученик си мърсувал, а?
- Не. Просто се харесвахме, излизахме заедно.
- Лъжеш. По очичките ти познавам.
- Не лъжа!
- Лъжеш! Божеееее, а аз се пазех девствена за бъдещия си мъж! А той идиота с курви се занимавал.
- Млъквай, ма! Да не си се пазила.
- Мухльо. Нищо не става от теб. Ще се развеждам! Край! Не издържам вече!
- И аз не издържам! Не мога да те понасям вече. Изпили ми нервите.
- А, ти моите направо ги изяде! Край!
- Край!


2. Тя започва да ми се оплаква нещо. Все най-неподходящия момент избираше, точно когато нищо не ми се слушаше. Най-малко пък ми се слушаха нейните дребни, за мен, проблеми.

- Знаеш ли, днес си счупих нокъта.
- Изрежи си ноктите, ще порастнат пак.
- Колко си груб.
- Какво ми е грубото, друг изход имаш ли?
- Няма значение.
- Има значение. При положение, че вариантът е един-единствен, що ме занимаваш?
- Защо си такъв?
- Какъв? Какво ми е?
- Такъв, особен. Не съм предполагала, че ще се оженя за такъв човек!
- Какъв човек?
- Чонек със студено сърце!
- Ти ша кайш, че е студено. Я пипни тук да видиш, че е топло.
- Ти си даже без сърце!
- Ти ша кайш! Я сложи медицинските слушалки и го чуй как тупа.
- Простак си и това си е!
- Как ша съм прост, ма? Я виж колко дипломи имам!
- И сто дипломи да имаш си си идиот.
- Що се жениш за идиот?
- Кретен! Жертвах се за теб! Коя друга щеше да вземе такъв мухльо?
- Охооо, колко ме искаха и се натискаха!
- Мръсник. Ти девствена ли ме взе, бе? А ти с колко мръсници беше спал, а? Я, кажи за оная последната джофра, дето до последно те преследваше. Добре ли се чукаше, а? Още се срещате, нали? Къде се криете, по входовете ли или се въргаляте по пейките в парка?
- Млъквай, ма! Не ми приказвай глупости.
- Глупак си ти! И майка ти и баща ти, дето са създали такъв изрод!
- Не намесвай майка ми, че да не ти се случи нещо!!!
- Кво нещо, бе? Ще ме удряш ли, бе?
- Може и да те цапна, колко му е. На "Москвич" вратата и на жена устата се затварят с удар.
- Край! Развод!
- Идеално! Взимай си багажа и изчезвай!
- Ти ще изчезнеш! Ще видиш ти!
- Кво ша видя, ма, глупачке? Откъде те намерих, ма! Толкова момичета, а аз те довлякох от майната ти.
- Край!
- Край!

-------------

Редактирано от ASSASSlN на 24.11.03 07:34.

Комични някак не ми идват в момента на ум, макар че ми се иска.
Ама ето ти една трагедия.
Още когато се запознахме бях поставила ясно и точно проблема - искам да продължа образованието си, след училище нямах възможност, защото трябваше да започна работа. Добре, каза човекът, ще стане. Като съберем пари. И така, след края на първата година казвам аз:
- Може ли да кандидатствам?
- Не може!
Втората година:
- Може ли да кандидатствам?
- Не може!
И това нещо се повтаря осем години. На деветата разбрах къде ми е грешката (бавно загрявам, изглежда). Февруари месец заявих:
- Почвам да уча за кандидат-студентски изпити.
Реакция - никаква. Юни месец казах:
- Отивам на изпит.
Тотално безразличие. След няколко дни:
- Имам 5.50 - четвърта по сила оценка от всички кандидати, не е ли чудесно?
- Какво има за вечеря?
До тук - както и да е. Обаче на петия ден от очните занятия да ми каже:
- Няма да ходиш повече!
- Такаааа ли?! И защо?
- Ти мен кога ме пита дали може да учиш?
Е кво ми говориш ти, че простотията само по жените ходела?!!

Извинявайте и двамата, ама се хиля гръмогласно като ви чета

Не се обиждайте, моля

Редактирано от нoвakoв на 21.11.03 13:42.

Мойта изгора искаше да кара задочно второ образование.

- Готово, душке, нямаш проблеми. Направи си хубаво сметката на времето, усилията, които ще ти трябват. Парите - остави на мен. Като те няма ние със сина ще се оправяме. Няма страшно. От глад няма да умрем.

Не разбрах завърши ли все пак?

--------
Пак се заяждаш, ей! Кога съм казвал, че простотията ходи САМО по жените? Не ми изопачавай думите!

Мъже простаци - с лопата да ги ринеш. Ръцете им в гъза наврени, пък претенции - колкото щеш.

Ей го, бре. Ей го пред очите ми един юнак български. Преди две години си счупих ръката. Два месеца - болнични. Кво до правя? Ми, купувам една топка вестници и в 9 часа - в кварталното кафене, вечер - до 9. Гледам го едно момче - същия режим. До обед - едно кафе. После - вкъщи мама да го нахрани и до вечерта - още едно кафе. Ден, два, седмица, две. Едно и също.

Запознахме се. 22 годишен, безработен, тати носи, мама меси..

- Що не бачкаш, бе, пич?
- Абе, търся работа, ама няма.
- Къде я търсиш тая работа, бе, момко? Тъй като гледам в туй кафене няма да намериш.
- Аве, ходих, проверявах - няма!
- В бюрото по труда ходи ли, бе? Цялата дъска е пълна с обяви.
- А, мани ги! За 120-150 лева няма да се хвана. Аз съм специалист.
- По кво си специалист?
- Програмист-настройчик.
- А, не можеш ли да се настроиш на каква да е работа на първо време, да се оглеждаш, ослушваш, все отнякъде ще изскочи заек. В тая кръчма заек няма да влезе - вервай ми! Помогни поне малко на мама и тати.
- Не ща!
- Ако щеш!

----------

Оня месец го срещнах. С едно щастливо изтлеждащо маце. Продължава да не работи. Същият начин на живот с разликата, че мацето живее при него.

Е, как да му кажа на туй маце какво го чака? Как да му кажа, че тоя тиквеник ще й стопи нервите и че ще се разделят с гръм и трясък? Как да я питам, ако не дай си боже, се появи дете, какво ще прави като я изхвърлят на улицата? Как? Имам ли право?

Редактирано от ASSASSlN на 21.11.03 17:56.

Да не мислиш, че е лесно да се смееш на проблемите си, при положение, че същите тези проблеми са те изнервяли години наред и са те довеждали до лудост?

на бяла кобила... живот си живееш ти.

За разведения - комични са случките, за семейния - трагични

Agent of Change

Как да го трясна, бе?! Че то това е голямата трагедия на живота - господ или физическа сила ти дава, или мозък (е, не може да му се отрече, че е филантроп - с едно от тези двете все ще съумеем да се справим в живота ). На някои пък дава красота. И те се оправят. А продължението на случката беше:
- Ти кога ме пита дали може да учиш?
- Цял живот те питам?
- Аз да съм ти казал, че може??!!
- Не, бе, не си. Ама не си ми казал и че не може. Седя и ме гледа как се подготвям, нали?
Пауза.
- Ти за кво тръгна да учиш? Какво искаш, малко ли пари ти нося?
- Кви пари ми носиш, ти бе! Аз да не съм седнала със скръстени ръце да те гледам как работиш?
Тук следва моментът, в който всеки от двамата навира по една лупа пред очите на другия, за да му покаже собствения си принос за семейното благополучие. Заключителни реплики:
- Квот искаш прави, ама аз повече няма да ти гледам децата, докато ходиш на очни.
- Добре, ще намеря кой да ми ги гледа за десетина дни.
- Ти ще видиш! Аз ще ти кажа на тебе! През гъза ще ти го изкарам!
Пък това последното, казано от един скорпион си е сериозна заплаха. Ама то животът с него си е едно голямо наказание на съдбата, та така и не разбрах, коя от всички простотии беше сторена точно по този повод.
Какъв беше извода? Ами започнах за всяко нещо да питам:
- Може ли да направя това или онова?
Ама вече не приемам мълчанието за отговор. Докато не каже, не спирам да питам. И знаеш ли какво вика всеки път:
- Квот искаш прави.
Е умирам от яд, за деветте години, дето ми се е правил на клан-клан-недоклан, пък аз съм му се връзвала на акъла. Значи, ето ти и правилния отговор за глупостта - и най-умния си е малко прост

При моя бивш битовизмите бяха дребнавостите на живота,с тях се занимавах основно аз,щото бях "глупава като баба си " и "проклета като майка си ".Някъде към края на нашето съвместно съжителство имах честа да узная /след дълъг спор какво трябва да променя в себе си ,за да продължа да живея с него/,че той като се събрал с мен му се наложило да си пуска редовно водата в тоалетната,а пък аз за толково години да не разбера за тази повратна промяна в живота му.И тъй като той беше по духовно извисения, след като залепих тапетите в детската стая ,подробно ми бяха посочени грешките /не,че ги нямаше / плюс заключението ,че жените не ги бива за нищо....."Жена композитор или диригент да сте виждали ?" ааа ...признаваше,че "Мария Кюри е станала известна ,щото миела епруветките на мъжа си ,не за сруго".
Счупи се абсорбатора в кухнята. Чакам ден ,два , да се забележи тази нищожна подробност и след като не дочаках казах:
-Абсорбатора в кухнята не работи, трябва да се поправи .
Той отиде в кухнята ,огледа го, помисли и каза:
-ЕЕЕ голяма работа, ще отваряме прозореца...
Не издържам ,вдигам скандал,пеня се .И почваме да се караме за каквото се сетим.



При нас основните спорове бяха около това какво аз не мога да направя като хората и най-вече да ми се покажат грешките, за да се поуча от тях.Занимавахме се упорито с моето усъвършенстване,моето телосложение,моето възпитание,моето детство.....

Към ASASSIN:книгите на Джон Грей ми направиха огромно впечатление,почти съм на етап наизустяване....мноого истини има там , смятам да ги приложа на практика...

Що да са трагични. Ето ти една весела мухоморска история за семейни...преди няколко дни на неделен пазар, по изключение със съпруга, щото ми писна да развивам мускули, а той - километражи на празен оборот (свекито само да му намекне и хоп, тръгва на 250 км денонощно, ей така посред нощ, бял ден, по сред работа с клиент):

Влизаме в супермаркет и за пореден път любезнича:

- Кажи, мили, какво ти се яде, та да знам какво месце да вземем?
- Каквото искаш...
- Кажи де, нал' все се оплакваш, че само с децата се съобразявам...
- Карначета!
- Децата не обичат карначета. Кажи нещо друго...
- Карначета - виква, така че никой недочул да не остане.
- Казах ти вече, че децата не ги обичат... И как да ги обичат, като в пълнежа им има какви ли не глупости - кожа, кости, брашно - търся аргументи и факти, шепнейки да не привличам вниманието.
- Карначета искам да ям - този път беше като през мегафон. Всички женички го изгледаха съжалително "героят", на който жена му дзверката не иска едни карначета да му спретне.
- Скандалджия, само търсиш с какво да се заядеш... сигурно си в мъжкия климактериум вече - реквам му и излизам с гръм и трясък от магазина.

Продължаваме пазара към сергиите, хортувайки си внимателно усмихвайки се Той и ръкомахайки оживено аз:

- Как не те е срам... Остаря - не пораснА...Цял живот ще отглеждам три момчета (имаме двама сина)... Хайде, те ще се оправят, защото аз съм ги възпитала да са оправни, а не мамини синчета като теб...ама майка аз не ти ставам...ще те превъзпитам и тогава ще се отърва и ще те харижа на следващата да ти бере гайлето...

- Пей ми, сладка моя мухоморчице - продължава да се усмихва моят. От къде вади тия волски нерви не ме очудва, щото един ден, нито пък нощ не се е "похарчил" за някое дете, проблем в семейството или болест или опашки - все аз "будалата"

- Да, селянка да беше нямаше да те търпи, ама аз глупачката....

Нервите ми не издържат и с ехвърлям на първата сергия, на която зървам...какво...гъбки...

- Гъби, моля - почти изкряскам на продавача. Нали е мъж и той е под ножа, когато ми причернее. - Ако можеше и да са отровни...(хубава идейка ми се щура, но нереалистична, като навик ми е да опитвам сготвеното първо аз)

- Моля - гръмва се продавача какви луди вече са клиентите му...

- Жена ми се шегува - нещо й е весело - пояснява мъж ми.

Ще му дам аз весело, весело ще ми е в ада

Друга историйка от романтичния ни период. Романтичен наричам периода на моята силна любов и ревност към Него. На плажа сме, с две породени момченца, едното по-рано, а другото по-късно проходили и "хукващи" да опознават света...

Слагам хавлиите, вадя кофички, формички, лопатки, чадъра - той... Явно е, че той по-бързо се справя, а аз съм туткавата. Но това няма да му се размине - ще видите...

- Е, какво, и днес ли ще зяпаш по мадамите на плажа - загрявам аз.
- Кога съм го правил? Ето, купил съм си вестник - и забожда искренно глава в него.

След един час тичане по две малки дяволчета, идвам си към спасителната хавлия и здраво държейки ги за ръце.

- Е, не го ли прочете този вестник?!? А аз луднах...с децата... Може ли само 5-10 минути да се напека на слънчице, а ти да пазиш децата...

Минава неопределено време, през което аз съм заспала и слънцето здраво ме
прежуря...Така и се събудих, с болка... Отивам към моя, а той седнал на брега и с едното си правят пясъчен замък, а другото... Другото?

- Къде е детето? - крясвам му аз.
- Тука беше, с една кака... - озърта се и аз полудявам - загуби ми детето
- Загубил си МИ дететнцето... Хуквам с другото на ръце (как ще му го оставя на ТОЗИ), но се оплитам като пиле в калчища и все падам, ставам, падам, ред сополи, ред сълзи...
След няколко минути (за мен часове) мъж ми ме вика по име и спокойничко и усмихвайки се води детето за ръка:

- Какво толкова е станало? Детето си играеше с каката...там под нейния чадър...

Най-демонстративно събирам багажа, хващам децата и тръгвам...мълчейки...като камък съм, скала, мълча и ми се плаче.... Той след нас също мълчи... Какво волско търпение има този човек...Ами сърце няма ли...Другите татковци взели деца на кончета минават покрай нас, а той си ходи само с един вестник...Като ерген - не го е срам... А аз като самотна майка...

- Е, няма ли най-после да свалиш тези слънчеви черни очила? Не изгледа ли всичко живо с цици, което мърда...

- А, не... Гледам само под 25 години .... Виж се каква си глуповатичка... Чудя се нали не си блондинка? Сложил съм си очилата, за да не ми блести и да гледам на къде хукват децата...

- Голямо си дете! - успокила съм се вече след 30 минутно енергично ходене с торби, чадър и дете на ръце. А си мислих на ум "Голямо си прасе..."

Кой ли му вярваше...тогава...Немислимо беше...Това стана след години...След години, когато страстите не бяха толкова силни...