Най-доброто от Н. Фенерски / Градове / Разград

Извадих бухалите като човек, обзет от чувството че поднася подарък с неоценимо висока стойност. Мама нагласи очилата си и погледна трите съскащи и поклащащи се пухени топки.
- Много хубаво, миличък – рече тя и по гласа й личеше, че мисли за друго. – Много хубаво. Ще ги прибереш на сигурно място, нали?
Казах й, че ще ги държа затворени в стаята си, така че никой да не научи за тях.
- Добре си решил – съгласи се мама и боязливо погледна бухалите. – Знаеш, че Лари не е съгласен да има още животни.
Знаех, разбира се, и възнамерявах на всяка цена да запазя съществуването им в тайна от него. Обясних й, че остава само един дребен въпрос: бухалите са много гладни, всъщност са гладни до смърт.
- Горкичките – каза мама, която веднага изпита състрадание към пилетата. – Дай им мелко хляб и мляко.
Обясних й, че бухалите се хранят с месо, а съм изразходвал и последните си запаси. Попитах я дали няма парче месо, което да ми даде на заем, за да не умрат бухалите.
- Ами и аз съм малко закъсала с месото – отговори тя. – На обед ще ядем котлети. Иди да видиш какво има в хладилния сандък.
Отидох в килера при масивния хладилен сандък, където държахме нетрайните продукти, и надникнах в ледената влага вътре. Единственото което успях да открия, бяха десетте котлета за обед, а и те едва ли биха стигнали на три ненаситни бухали. Върнах се в кухнята да съобщя новината.
- Втасахме я – рече мама. – Сигурен ли си, че няма да ядат хляб и мляко?
Не отстъпих от думите си. Бухалите ядат само месо.
В този миг едно бухалче се залюля толкова силно, че се прекатури, а аз бързо дадох това на мама като пример, че силите на птичетата са на изчерпване.
- Ами тогава сигурно е най-добре да вземеш котлетите – обезпокои се мама. – Ще трябва да обядваме къри със зеленчуци.
Победоносно отнесох бухалите и котлетите в стаята си и натъпках горките птици с месо.
Като последствие от пристигането на бухалите, седнахме да обядваме доста късно.
- Извинявайте, че се забавих – каза мама, като отхлупи супника и от него се вдигна пара с миризма на къри. – Кой знае защо, картофите се вариха ужасно дълго.
- Мислех, че за обед ще има котлети – каза Лари с огорчение в гласа. – Цяла сутрин си мислех за тях и подготвях вкусовите си луковици. Къде са котлетите?
- За съжаление отидоха за бухалите, миличък – извини се мама. – Имат невероятен апетит.
Лари замръзна с лъжица къри на половината път до устата си.
- Бухали? – попита той и втренчи поглед в мама. – Какви бухали? Какво значи това?
- - О! – притесни се мама, защото усети тактическата си грешка. – Най-обикновени бухали...птици...не се безпокой, нищо особено няма.
- Нападнати сме от бухали, така ли? – искаше да знае Лари. – Вмъкнали са се в килера и са излетели от там с купа котлети в ноктите си, а?
- Не, не, миличък, тези бухали са малки. Не са способни на такова нещо. Не можеш да си представиш какви красиви очи имат. Умираха от глад, горкичките.
- Ловя се на бас, че Джери е донесъл някакви нови животни – кисело подхвърли Лесли. – Усетих го, че замисля нещо преди обед.
- Ако е донесъл, ще ги изхвърли – озъби се Лари.
Обясних, че не мога да направя това, тъй като птиците са много малки.
- Съвсем малки са, миличък – успокои го мама. – Не са виновни.
- Как така не са виновни? – не се предаваше Лари. – Проклетите дяволи са си напълнили гушите с моите котлети...
- С нашите котлети – прекъсна го Марго. – Не разбирам как можеш да си такъв егоист.
- Трябва да се сложи край на това – продължи Лари без да обърща внимание на Марго. – Прекалено много си разглезила момчето.
- Котлетите са колкото твои, толкова и наши – повтори Марго.
- Каква говориш! – каза мама на Лари. – Ужасно преувеличаваш. Заради някакви си бухалчета.
- Някакви си бухалчета, а? – заядливо рече Лари. – Той вече има един бухал и всички добре знаем какво ни струва.
- Одисей е много мила птица и не прави бели – защити се мама.
- Е, към теб може да е мил - рече Лари – понеже не е влизал и не е повръщал върху леглото ти всичките парченца храна, които вече не му трябват.
- Но това беше толкова отдавна, миличък, и оттогава нищо не е правил!
- И какво общо има Одисей с нашите котлети? – попита Марго.
- Добре! – сопна се Лари. – Не ме слушайте. Самите вие скоро ще се оплаквате, защото като си легнете в креватите ще плувате в бухалски бълвоч. А аз ще замина и ще отседна в хотел.

Откъс от "Градината на боговете"

- Том – обади се Дъглас, - искам да ми обещаеш само едно, може ли?
- Може, какво?
- Нищо, че си ми брат, и нищо, че по някой път ме е яд на тебе – обещаваш ли никога да не ме изоставяш?
- Искаш да кажеш, че вече ще ми даваш да идвам с теб и с другите, като тръгвате някъде, така ли?
- Ами ... да ... дори и това. Но най-вече искам да кажа да не ме изоставяш изобщо, разбираш ли? Да не те сгазва кола и да не падаш в пропасти.
- А няма, разбира се! Ти мене за какъв ме смяташ?

***********************************************************************

Дъглас вдъхна и сетне изпусна въздуха изведнъж със стенание. Не чу кога майка му се втурна в стаята. Една муха, като жив огън от цигара, се удари о безчувствената му ръка, зажужа, и сетне отлетя.
Четири следобед. Мухи капят мъртви по плочниците. Кучетата са мокри парцали в колибите си. Сеникте са се скупчили като овце под клоните. Магазините в центъра са затворени и заключени. Брегът на езерото е пуст. Езерото гъмжи от народ, до шия в топлата, но благодатна вода.
Четири и четвърт. По тухлените улици в града преминава вехтошарския фургон, на капрата му пее мистър Джоунъс.
Том, избягал от дома, за да не гледа безнадежното измъчено лице на Дъглас, се бе запътил надолу към клуба, когато фургонът спря до него.
- Здравейте, мистър Джоунъс.
- Здравей, Том.
Том и мистър Джоунъс бяха сами на улицата, във фургона имаше купища от чудесни вехтории, но никой не поглеждаше нататък. Мистър Джоунъс не каза нищо, запали лула и запуши, като поклащаше глава, сякаш знаеше, преди още да е чул, че нещо не е наред.
- Какво има Том? – запита той.
- Брат ми – каза Том – Дъглас не е добре.
Мистър Джоунъс погледна към дома им.
- Много е болен – каза Том. – Издъхва!
- О, не, това не може да бъде – възкликна мистър Джоунъс и огледа околния, много истински свят, където в този ден не се виждаше нищо, което поне мъничко да напомняше смъртта.
- Издъхва – повтори Том. – А докторът не може да познае какво му е. Разправя, че било от жегата. От нищо друго, само от жегата. Това възможно ли е мистър Джоунъс? Може ли жегата да убие човека, дори и в тъмна стая?
- Виж ти – рече мистър Джоунъс и замълча.
Защото Том се беше разплакал.
- А пък аз мисля, че го мразя ... това си мислех ... нали вечно се караме ...И сега ... сега ... Ох, мистър Джоунъс, дали ...
- Дали какво, моето момче?
- Дали във вашия фургон там няма нещичко, което да помогне? Нещо, което да взема, да му занеса и да го излекувам? – Том пак се разхълца. – Отвратително лято – рече Том. – Какво ли не му се случи на горкия Дъглас.
- Я ми разкажи – подкани го вехтошаря.
- Добре – Том си пое дълбоко дъх, защото продължаваше да хълца. – Първо, загуби най-добрия си приятел, чудо момче. На това отгоре някой му открадна бейзболната ръкавица, за нея беше дал цял долар и деветдесет и пет. Сетне стана оная идиотска сделка с Чарли Удман – той му даде старинните си камъчета и сбирката си от ръковини, а взе глинената статуетка на Тарзан, от ония, дето се печелят срещу купончета от макарони. Изпусна статуетката на тротоара на другия ден, след като я взе!
- Брей, че беля! – и наистина си представи парченцата, разпръснати върху цимента.
- Сетне за рождения си ден вместо книгата с фокуси, за която мечтаеше, получи някаква си риза и един панталон. Само това му стигаше да му утрепе цялото лято.
- Понякога родителите забравят какво е било – въздъхна мистър Джоунъс.
- Така е – потвърди Том и продължи тихичко – после взе, че забрави през нощта на влагата истинските старинни окови от Лондонската кула и те ръждясаха. А най-лошото стана, когато аз израснах с цял един инч и сега съм почти колкото него.
- Това ли е всичко? – кротко запита вехтошаря.
- А, мога да се сетя за още двайсетина неща, все такива ужасни, че и по-страшни. В някои лета всичко върви наопаки. Сбирката му от комикси я изядоха буболечките, а новите му гуменки пък плесенясаха, и все такива работи, откакто е свършило училището, че досега.
- Спомням си и аз години като тази – потвърди вехтошарят.
Той вдигна поглед към небето и видя там всичките онези лета.
- Сеха вече знаете, мистър Джоунъс. Това е. Затова сега умира...
- Ще трябва да помисля – каза мистър Джоунъс.
- Можете ли да му помогнете, мистър Джоунъс? Можете ли?

**************************************************************************
Седем часът. Градът представляваше огромно огнище, над което трептяха горещите вълни, прииждащи откъм запад. Сенки с цвят на изгорели въглени играеха пред всеки дом, под всяко дърво. Под тях крачеше един червенокос човек. Том, виждайки го осветен от умиращото, но свирепо слънце, съзря една главня, която гордо се носеше напред, съзря една огромна лисица – съзря дявола да се разхожда в своите владения.
В седем и половина мисиз Споулиднг излезе от задната врата да изхвърли динените кори в кохата за боклук и забеляза там мистър Джоунъс.
- Как е момчето? – запита мистър Джоунъс.
Мисиз Споулиднг остана като закована, отговорът трептеше на безмълвните й устни.
- Бих ли могъл да го видя? – запита мистър Джоунъс.
Тя все още стоеше безмълвна.
- Аз съм приятел на момчето – обясни мистър Джоунъс. – Виждам го всеки божи ден, откакто е проходило. Нося му нещо във фургона.
- Той не е ... – тя искаше да каже “в съзнание”, но каза – буден. – Той не е буден, мистър Джоунъс. Докторът не позволява да го безпокоим. О, как да разберем какво му е?!
- Макар и да не е “буден” – настоя мистър Джоунъс, - бих искал да му поприказвам. Понякога нещата, които чуваме в съня си, са по-важни, човек слуша по-мнимателно, разбира по-добре.
- Съжалявам, мистър Джоунъс, но не смея да ви пусна – Благодаря . Благодаря ви все пак, че дойдохте.
- Няма нищо, госпожо - отвърна мистър Джоунъс.
Но не помръдна. Остана там, загледан нагоре, към прозореца. Мисиз Споулдинг си влезе и затвори мрежестата врата.
Горе в леглото си Дъглас дишаше. Звукът напомняше на остър нож, бавно вкарван и изкарван от ножницата.

В осем часа докторът дойде и пак си отиде, като поклащаше глава, хвърлил сакото, развързал си връзката, с вид на човек, отслабнал трийсет фунта, само за един ден. В девет часа Том, майка му и баща му изнесоха навън едно походно легло и пренесоха Дъглас долу, за да спи в двора под ябълката, където ако излезеше вятър, щеше да го облъхне по-скоро, отколкото в ужасните стаи на горния етаж. Сетне се щураха насам-натам до единайсет и навиха будилника да ги вдигне в три, за да напълнят пак торбите с лед. Най-сетне домът притъмня и стихна. Те заспаха.
В дванайсет и трийсет и пет клепките на Дъглас трепнаха.
Показала се бе луната.
И някъде далече някой беше запял.
Беше тънък и тъжен глас, той ту се извисяваше, ту стихваше. Беше глас ясен и пееше мелодично. Думите не се различаваха.
В своята трескавост Дъглас се обърна на другата страна и дълбоко въздъхна.
Беше може би час преди луната да разпилее целия свой светлик върху земята, а може би беше и по-малко от час. Но сега гласът звучеше по-отблизо, съпровождаше го и друг звук – сякаш туптеше сърце, а всъщност беше тропот от конски копита по тухлените улици, заглушаван от гъстия листак на дърветата. Отдолу, по улицата, озарен от луната, се появи конят, който теглеше фургон, а горе на капрата, отпуснал блажено мършавото си тяло, седеше мистър Джоунъс. Фургонът бавно се спускаше по улицата, мистър Джоунъс пееше своята песен, а в съня си Дъглас сякаш за миг спря да диша и се заслуша.
“Въздух, въздух, ... купете си въздух ... Въздух като капка, въздух като лед... Не купиш ли днеска ... ще ме търсиш вред ... Дъх априлски пръска ... есеннни прохлади ... аромати южни ... шум от водопади.... Въздух, въздух, хладен лъх в шише ... чист, кристален, с дъх на индрише ... Свежест във бутилка, с мента – за разкош ... толкова наслада, за колко? .... За грош!”
Когато отзвучаха думите, фургонът бе вече до бордюра. Някой се беше промъкнал в двора, прокрадваше се напред в собствената си сянка и носеше две бръмбарно-зелени бутилки, които просветваха като очи на котка. Мистър Джоунъс се спря пред походното легло и с тих глас повика момчето по име – веднъж, дваж, три пъти. Мистър Джоунъс се поолюля колебливо, погледна към бутилките в ръцете си, взе решение и пристъпи, за да седне на тревата и да погледа това момче, смазано от огромната тежест на лятото.
- Дъг – започна той, - лежи си спокойно. Не се мъчи нито да проговаряш, нито да ме поглеждаш. Не е нужно дори да се преструваш, че ме слушаш. Но аз зная, че тука, вътре, ти чуваш думите ми и разбираш, че това съм аз, стария Джоунъс, твоят приятел. Твоят приятел – повтори той.
Сетне се присегна, откъсна една ябълка от дървото, превъртя я в ръката си, отхапа, сдъвка парчето и продължи.
- Някои хора униват твърде млади – каза той. – Причина като че ли няма, просто, изглежда, такива се раждат. Уязвяват се по-лесно, уморяват се по-бързо, разплакват се от малко, мъчно забравят и, както вече казах, опечаляват се на по-ранна възраст, отколкото всички останали на този свят. Зная го, защото аз съм един от тях.
Отхапа още едно парче от ябълката и започна да дъвче.
- А сега я да видим къде се намираме? – запита той.
- Гореща нощ, ни полъх от ветрец, месец август – сам си отговори мистър Джоунъс. – Убийствена жега. Безкрайно лято и безброй беди, нали? Прекалено много беди. Наближава един часът, а ни следа от вятър или дъжд. След миг аз ще стана и ще си тръгна. Но като си отида – моля те, не забравяй това – ще оставя тези две бутилки на твоето легло. След като си отида, искам да почакаш малко, сетне бавно да отвориш очи, да седнеш, да се присегнеш и да изпиеш това, което е в тях. Но не, не с уста. Изпий ги с носа си. Наклони бутилките, отпуши ги и остави онова, което е вътре, да нахлуе бавно в главата ти. Естествено, първо ще трябва да прочетеш етикета. Я чакай, аз сам ще ти го прочета.
Той вдигна едната от бутилките към светлината.
“Зелен здрач от най-приспивателен студен въздух”, прочете той. “Извлечен от атмосферата на белия Арктик през пролетта на 1990, размесен с вятър от високата равнина Хъдзън през месдец април 1910, съдържащ прашинки, огрени от залеза по ливадите край Гринъл, Айова, в оня летен ден, когато се вдигна хладния полъх от езерото, рекичката и бистрия извор.”
- Сега да видим какво пише пък със ситните букви – вторачи се мистър Джоунъс. – Слушай:”Съдържа също молекули от аромата на ментол, лимон, папайа и пъпеш, както и камфора и билките изтравниче, а също и хладина от река Дес Планц. Гарантирано освежителен и разхлаждащ. Да се приема в летни нощи, когато температурата е над деветдесет градуса по Фаренхайт.”
Взе другата бутилка.
- И тази е такава, само, че в нея съм сложил по малко вятър от островите Ерън, малко бриз от Дъблинския залив, примесен със сол и повесмо мъгла от бреговете на Исландия.
Той остави двете бутилки на леглото.
- И едно последно напътствие. – Вехтошарят застана до леглого, новеде се над момчето и тихо изрече: - Когато ги пиеш, не забравяй следното: Напълнени са от верен приятел. Въздушна компания на С. Дж. Джоунъс, Грийн таун, Илинойс, август, 1928. Година на чудесна реколта.
Миг подир това долетя звукът от поводи, плеснати по задницата на кон в светлината на луната, разнесе се трополене на фургон надолу по улицата и после – тишина.
След миг клепките на Дъглас потрепнаха, а сетне много бавно той отвори очи.