На 8-ми и 21-ви февруари Тетър Азарян ще представи театралния спектакъл "

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Преди няколко часа гледах постановката във великолепния Театър Азарян в НДК. Нямах намерение на пиша тук повече, ако не бяха думите на авторката на книгата, на режисьорката и на актрисите, които като лайтмотив преминаваха през цялото време - "Трябва да се говори за болката, за страха от болестта, от смъртта... Трябва да се говори, моля ви, говорете..."

Не, че съм се чудила много защо никой не пише в темата - то не е и трема, по която спонтанно да ти се поиска да пишеш. Мисля, че разбирам защо никой не иска да пише в подобна тема... просто такъв е моментът, всеки се е затворил в своя си свят, в своята си болка. Даже може и кощунствено да звучи - седнал някой да пуска тема за театър за болестта, нали не му е до главата, лесно му е да ходи по театри... Пък и защо да откликват и да пълнят тема на "несвой"... но някак все си мислех, че трябва да има някаква рефлексия, някакъв отклик...Както и да е...

А постановката си заслужаваше! Говори по темата-табу хем искрено, хем с цялата болка, страх, ужас, паника и всички преживявания и емоции по един докосващ, но и утешаващ, мил, деликатен начин. Всъщност, това се дължи на художествената преработка, на изкуството, което може да бъде мехлем и лек за душата и за тялото, защото трепетите на душата отекват в тялото. И както могат да го разболеят, така могат и да го излекуват...

Най-хубавото е, че 4-те истории на 4-те героини звучат оптимистично и постановката не само не натоварва, а напротив, след катарзиса, предизвиква освобождение от напрежението, нова надежда и вяра, че каквото и да се случва, то има някакъв важен смисъл...

Екна, мила, сетих се за теб няколко пъти, докато гледах постановката. И мисля, че на теб поне щеше да ти хареса, защото знам, че имаш отношение към изкуството още от времето, когато надълго и нашироко коментирахме "Театъра на лабиринта"...

А мястото - Театър Азарян не знам дали специално по тази причина е избрано, но имаше нещо символично с десетките обувки от най-различни видове и модели, които висят от тавана на фойето и надничат от голямата витрина, сякаш приканвайки дошлите да съпреживеят раказаните истории, влизайки в обувките на героините...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от MilaO6 на 22.02.20 01:26.

Мила, Мила06,

Няма нищо подобно за "несвой", няма нищо от това, че пренебрегваме изкуствата по принцип. Има моменти, някакви, в които може да си бил на химия и да ти е зле или да пътуваш някъде, или и да работиш, да се завърне съпругът от чужбина, или нечий студент от София... Има и това, че рядко се отбиваме вече тук...

Понякога и аз, просто по навик, отварям и приятелите липсват. Не помня от кога не съм влизала. Може и да съм видяла темата и после да съм изключила. Забравям много! Смях голям съм. Може и да съм била на химия, или на Пампорово, или на пиано.

Напълно убедена съм, че никой не те игнорира умишлено. Ето, аз сега виждам и теми от един приятел, още не съм ги прочела, но ми стана малко болно, че си мислиш, че съм игнорирала теб и хубав театър по темата, която ни свързва.

Макар, че, да, понякога има и моменти, в които не ти се преживява на филм или театър, или книга, чуждата болка, защото и твоята ти е в повече...

Да, бих дошла. Не само щях да намеря още вдъхновения за себе си в този театър, много щях да се радвам и теб да видя.

При мен напоследък е така: всеки вторник на химия, понякога се разместват дните, после два-три дни лазя по диваните, февруари бях и на пет скенер, два пъти седмично на уроци по пиано и после у дома се упражнявам, мъж ми си дойде след тримесечно пътуване в средата на месеца, смених работа и работя от вкъщи дистанционно по 4 часа средно на ден. Когато съм на химия работя по-малко и наваксвам в другите дни. Ходихме и на ски ваканция, където успях да се пусна няколко пъти по зелената писта, въпреки всичко. В петък пак сме там. И мъж ми още си е тук, та гледам понякога да сготвя интересно, да правя хубави и различни салати и ми е кеф. Срещаме се тук - там с роднини и приятели, докато е тук той. И така се е случило, пропуснала съм и двата момента.

Просто клубът не е, каквото беше... Изнесохме се във ФБ и социални медии, знаем си се и още си помагаме. А новели членове рядко идват, защото до скоро бяхме вип. Приятели, които не се лекуват в момента, и дай боже да не, съвсем пък по-малко се отбиват.

Аз ти благодаря за този разказ!

Не си е сърди, не е нищо лично. Хората си ги бива, истински са. Ня5ое поуморени от болници и лошя физическа и психическа форма

И пак пиши, когато имаш да кажеш нещо. Аз все пак наминавам. Прегръщам те!