Как се чувствате? / Взаимопомощ / Клуб за борба с рака

Вяра, много добре си го написала за прошката, за родителите, за всичко. Съгласна съм с теб. Екне, аз по принцип не обичам да давам съвети особенно когато не ми са поискани. Но тук се включих защото Наденцето си я обичам а и тя поиска съвети. Защо не обичам да давам. Защото съвети се дават на човек когато 100 процента знаеш житейското му битие. Освен това познаваш добре и психиката му, характера му, възможностите му, потенциала нали? Тъй, че ако с нещо съм засегнала Наденка моля да ме изивин. А че ти не си съгласна с някои неща с мен - това е съвсем нормално - колкото хора толкова и възгледи. Наистина аз съм много твърд човек по отношения на болестите въобще и понякога ми е много трудно да възприема различно от моето виждане. Все си мисля, че всички хора трябва да са като мен, а не е така. Наденка разбирам, че ти добре се справяш с положението ти в къщи, с болестта...но трудно се оправяш с чувствата ти към родителите. Това е много труден и болезнен проблем. Те са ти родители, една кръв и да се чувстваш неразбрана...наистина е много, много тежко. Разбирам те от гледна точка на това, че е тежко от страна на такова отношение от родители, а от друга точка не мога да се поставя на твое място, защото този проблем никога не е бил мой в живота ми. Добре, че родителите ми си отидоха преди болеста ми, иначе те щяха да ме затворят в златна клетка и да ме хранят с златна лъжичка. Мир на праха им бяха моите сродни души не само мама и татко. Но всеки си знае хала в семейството и съвети в това отношение трудно се дават и то най-правилните. Но се радвам, че мъжлето е до теб и не се е отрекъл, защото и такива случаи има нали? Разчитай на него и децата. Лошото е, че до колкото четох и разбрах това, че родителите са твоя грижа до края им. Е тук вече е много лошо да не се разбирате, да не контактувате - като те зависят от теб а не ти от тях. Ти си имаш семейство, а те освен теб имат ли си някой друг? Може би незнам просто споделям, си мислят и ги е страх, че ако недай си Боже нещо се случи с теб- те остават напълно сами и няма на кого да разчитат. Знам ли и това ги кара понякога да се отчайват и да се сърдят като деца на съдбата си....незнам може и да не е така, просто споделям. Дано психотерапевта ти даде по мъдър съвет, но едно е теория ако ще и сто университета да си завършил, а съвсем друго е да си го изпитал на практика. Моя мъж/мир на праха му/ не се разбираше с баща ми и забраняваше на татко да идва в къщи. Всяка събота и неделя ходих на 60 километра от Пловдив да ги видя, да почистя, да изпира. Мама беше на легло, сляпа и с размекнати кости, не можеше да ходи плюс склероза, не познаваше никой. АЗ се тормозех, че не мога да я гледам както трябва ,а татко се стараеше много но си е мъж. От притеснения по нея дигна кръвно, инсулт и край. Остана мама, тогава мъжа ми разреши да я вземе в къщи и две години я гледах неподвижна на легло до края й. После мъжа ми съжаляваше за глупавите си отношения с баща ми, ама късно. Но всичко това се струпа на главата ми, тези стресове... Тъй, че Наденка миличка имам само един съвет към тебе. По възможност гледай си семейството и стискай зъби с надеждата да се оправят отношенията. Друго няма какво да ти кажа. Гледай да не се ядосваш...абе лесно се дават съвети...затова не обичам да ги давам.Прегръдки и целувки скъпа. Ще си носим кръста и това си е.

Живота е невероятен, до болка разностранен и до болка прекрасен!