Наденце, то сълзите ти и от мъка са дошли, но и от хубаво - по-хубаво от това да срещаме добри и състрадателни хора по пътя си има ли? И да залитнеш все се намери кой да те подпре.

Та нека, ако има сълзи, повечето да са от хубаво.

Да са живи и здрави приятелите ти! Не се тревожи за отблагодаряването си - нещата често сами се подреждат в това отношение.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ами то това са си чисто човешки емоции, но явно борейки се с болестта, събирам в себе си, стискам зъби, поемам удари, губя приятели, и в един момент балансите ми избиват. Но наистина много ме трогват такива човешки постъпки и то от хора, които не са ми никакви. И същевременно ми е много мъчно от коравосърдечието на най-близките ми /родители/. За толкова години нито веднъж не ме попитаха имам ли нужда от някаква помощ, материална или морална. Въпреки че знаят, че непрекъснато ходя по болници, лекари, вливания, изследвания, междувременно отглеждайки две деца - ученици. Баща ми непрекъснато ми образува нерви все за нещо, нищо не ми спестява, а майка ми, когато не съм добре идва да ме види и ме гледа с някакъв съжалителен поглед, сякаш всеки момент ще умра - това ме влудява

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Хайде и мен ме напъна на рев.
Наде, а ти имаш ли представа пък за колко хора ти си вдъховител?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Благодаря Билянче, изчервих се

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Наденка я се стегни, че ще те сритам....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Наденце, хората сме различни. Някои хора не съумяват да обработват собствените си негативни емоции и за това просто забиват глава в пясъка. А подсъзнателно си мислят, че ако се правят, че ги няма проблемите, те може би ще изчезнат от само себе си. Това, разбира се, изобщо не е така.

Но за нас е добре да се стремим да прощаваме, защото иначе задържаме лоши емоции в себе си, които най-подмолно и неусетно дълбаят дупки в душите ни.

Как точно се прощава (защото едва ли е просто като кажеш "прощавам ти"); как разбираме дали наистина сме простили или всичко остава на повърхността (защото да простиш не означава да забравиш), докато обидата остава под прикритие; за какво трябва да простя на себе си (защото все има неща, с които сами си причиняваме болка) - това са въпроси, които и мен ме вълнуват. Мислех, че съм простила, но по време на някоя безсънна нощ, разбирам, че все още се терзая. Като начало започнах да си правя списък на хората, които се завръщат в мислите ми нощем и ми причиняват безсъние. После мисля да ходя по-често в църквата и да паля свещичка, както за моето здраве и това на близките ми, така и за тези, които волно или неволно са ме наранили. Мисля си, че поставянето, всеки път, на едната важна свещичка до другата, ще направи и нея толкова важна и истинска.

Тежичко ни е, за това не е леко и на онези хора, които остават до нас. А и възрастните хора - донякъде обгорели и обръгнали, но пък и уморени от живота, завръщащи се към детското в себе си... Вместо да са опора несъзнателно вече им се иска те да имат такава... За приятелства не се терзай. Животът ги отсява, макар да не е по най-елегантния начин, и до нас остават истински верните, състрадателни и обичащи хора. А те са истински безценните! Те са тези, които ненадейно изникват, когато имаме нужда от тях - за да ни дадат импулс, искра, размисъл, посока, без дори да го съзнават!

Много ти се радвам, че търсиш психологическа помощ! Дори само този факт вече ти помага, защото ти си тази, която задвижва този процес - интелигентен и мислещ човек, който не оставя магарето си в калта!

Обичам те, Наденце!

Флорче, не си съвсем права. Всеки си изживява своята си съдба. Не може да се сравнява с другите, а само със себе си.

Имаше един виц: Проблемите са като мъжкия член - всеки си мисли, че неговият е най-големия.

Разбирам, че го пишеш с най-добри чувства, да я посриташ за да се постегне. Разбирам, че и на теб не ти е леко, но хората сме различни, повтарям се, но е така. Казваш, че нямаш нужда от психолог, но после казваш - всичко е психика. Ми не всеки може да се справи сам. В някои моменти си има нужда някой извън теб да ти даде посока, нова гледна точка. Понякога просто зацикляме, на всеки се случва. А хората са учили с години за да могат да слушат между думите ти, да извадят изводи от това и да ти помогнат да смениш ъгъла.

Надето се лекува вече много години. Тежко е, уморително е, страшно е. Ти си също боец, справяш се безупречно с много неща, въпреки годините ти, но пък си имаш другото безценно, което в момента ние нямаме (пу-пу, страх ме е да го кажа, сещаш се, пу-пу)

Прегръд!

Благодаря ти, Флорче! Винаги съм се възхищавала на енергията и духа ти!
Знам, че примера който ми даде, а има още много такива примери. Ценя това, което имам и съм благодарна на съдбата, за това, което ми е дала.
Целта ми беше не да се оплаквам, а да споделя. За мен не е нормално чужди хора да ги е грижа за мен повече, отколкото най-близките ми. Както и не е нормално някой да ти нанесе тежки обиди /непровокирани от нищо!/ и на другия ден да се държи така, сякаш нищо не се е случило! За мен такива отношения са недопустими! Майка ми е с много лабилна психика и аз я държа настрани от нещата, казвам само, правя каквото трябва, не ме питай, лекувам се и така, никога не съм груба с нея. . А с баща ми се старая въобще да не разговарям, защото една дума само да ми каже и нещо отвътре започва да ми ври и кипи, той изважда някаква агресия от мен, която иначе не ми е присъща – това много ми вреди! Отдавна съм се научила, че не мога да разчитам за нищо на тези хора, те са ми чужди! Може да скочите срещу мен, че не съм права, но е така, едва ли ще ме разберете, освен ако някой не е в подобни отношения.
И въпреки всичко, аз съм отговорна за тях – те са на почти на 80 г., аз съм длъжна да се грижа за тях и няма как да не съм в контакт. И точно затова ми е много трудно. Затова и търся помощ от психолог, аз съм отговорен човек, длъжна съм да се грижа за тези хора, те са ме отгледали, но искам да съхраня и себе си!!!
Тези шест години активно лечение, колкото и да се съпротивлявам, са ми се отразили както физически, така и психически, знам че е така. Ако изкача един етаж, или измета 5 м от двора и се задъхвам, трябва ми почивка. А спрямо болестта, когато съм добре, не мисля какво ще се случи в бъдеще. Правя си вливките, приела съм ги като част от ежедневието, отивам си на работа, върша ни всички задължения. Но когато съм на по-тежка терапия и ми е зле по 4-5 дни и не мога да отлепя от леглото, тогава е по-сложно и много по-изнервящо и за мен и за околните. Но като цяло съм приела болестта и си живея „в хармония” с нея, сега ми се иска да се справя с горепосочените проблеми, които много ми вредят! Отворена съм за съвети всякакви!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Екна, благодаря ти! Знаеш ли, при мен като че ли се включва някаква защитна реакция. Опитвам се да игнорирам този човек, избягвам го всячески, това си е заравяне на главата в пясъка, ама ми помага! Когато нямам контакт с него, на мен ми е много леко. Ако приемем, както пише по книгите, че болестта е продукт на тежка обида или стрес, то мога да кажа, че благодарение на този човек съм се сдобила с нея. Това разбира се, е недоказуемо, а пък и все едно каква е причината, вече се е случило и по-важно е как да се справим с нея.
Но така или иначе ние сме свързани и аз тук постъпвам доста нечестно, когато има някакъв проблем, често оставям половинката да се оправя. Той е доста търпелив, тактичен и дипломатичен и сам поема отговорността, точно с цел да ме предпази. Но в крайна сметка отговорността е моя и аз трябва да я поема, но и да си запазя психиката защото все пак тя е много важна! Имам нужда тази негативна енергия да я трансформирам по някакъв начин!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Екна, миличка по въпроса как се чувстваме. Ами в различни моменти - различно. Току-що писах в "Добрата новина", но как мислиш се чувствах само преди 30 мин.? Честта да ходи и да чака резултата от скенера се пада на мъжа ми, а аз си стоя вкъщи и чакам да се обади.И винаги се получава едно и също - той отива, лекарката едва тогава намира време да почне да гледа, защото наистина и тя е претоварена от работа, а днес и компютърът й блокирал, картинката беше пълна .... и така чакаме по два часа и отгоре.Мисля,че МамаD знае добре за какво говоря, :) Освен всичко това мъжът ми не си заредил телефона и само си пишем кратки едносрични съобщения. От толкова години правя тези контроли, даже бях изкушена от мисълта да пропусна тази година..., ама хайде по-добре че направих. На никого не казвам кога ще правя, нито на майка ми и баща ми, нито на сестра ми, нито на приятелите ми, не искам да ги тревожа предварително. Те ме считат за здрава. Казвам им едва когато мине контролата.
N 0606 - по въпроса за родителите - хората са различни. Моят баща също нито веднъж не ми се е обадил да ме пита как съм, но аз си знам, че е такъв, трудно говори, това не значи, че не мисли за мен и не ме обича. Аз съм свикнала с това.
За прошката, ей тук наскоро се хванах, че най-неочаквано се провалих. :) Не задържам лоши чувства по принцип, бързо забравям кой, какво, защо казал, забравям даже случаите точно какви са били. Обаче наскоро ми се случи да не успея да преодолея липсата на признателност и като се почувствах обидена...,всъщност човека нищо лошо не ми е сторил, ама ха де - искам си признателността, хаха Егото е нещо страшно - мислех, че съм го подтиснала, да ама не. Така, че мили приятели, всеки води своите малки или големи битки, болестта ни прави много по-чувствителни не само към другите, но и към себе си.