КОИ СМЕ НИЕ (ВИЗИТНИК) № 2 / Взаимопомощ / Клуб за борба с рака

Боже, боже. Съчувствам на всички разписали се по-горе.

Майка ми мина две операции на аденом на хипофизата. Още е жива. Опреациите бяха направени през 1992 година от доцент акхм, как му беше името? трябва да я питам, беше в Александровска болница, блисо до Петте кьошета. Беше кошмарно около операциите й, защото извадиха от нея огромна буца тумор (с трепанация и всички гадории на бъркане в мозъка), и оставиха огромна дупка на слепоочието й. Да не изпадам в подробности, предполагам много хора тука знаят как е.

Аз получих моя рак на следващата година. Понякога си мисля, че се опитах да купя божията помощ за майка ми и затова получих моя рак. После се отървах от чувството за вина и си казах, аре без да се възвишаваш до божиите висоти, кфото е требало да се случи се е случило.

По време на операцията съм изпаднала в кома и регистрирана мозъчна смърт за повече от 20 минути (мисля, че лекарите могат да обеснат по-добре от мен за какво става дума). Имах трансцедентално преживяване и отделяне от човешкото ми тяло и абе фамозно. трудно е да се разкаже.

Събудих се когато ме влачеха най-безцеремонно ме извлякоха от операционната, вярвайки сигурно, че вече не съм жива. метнаха ме на некфо легло, аз чувах и виждах ясно, просто бях страшно изморена и слаба. До степен че не можех да си вдигна пръста на ръката за да посоча нещо кфото и да е. камо ли да говоря.

Е, метнаха ме и ме зарезаха. тека 6 часа. По обед дойдоха за другата пациентка на съседното легло и о, аз вече мърдах, и санитарката се разкреще.

Довтасаха дофтурята и казаха, че не мое да бъде.

На втория ден станах и ходих. На 6 ми свалиха конците и ме изписаха - не искаха, но аз им заявих, че имаче ше избегам. Имах изпит (бях студентка тогава) на следващата седмица (операцията беше в неделя, а в следващия петък имах изпит. Излезнах от болницата с такси и баща ми ме придружаваше, отидох в работното време на факултета си и си записах нова дата за изпита. Баща ми побеля като ме гледаше - влезнах в операцията 52 кила, а излезнах след 5 часова операция на 47 кила (може да е имало некфи грамчета отгоре на тея 47, ма може да е било, щото носех гащи за кумова срама).

6 месеца по-късно снимките показвах пълна липса на рак. бяха ми извадили де що могли - те затова сметали, че нема как да оживея. резали, резали....

На изписването ми казаха (а баща ми слушаше с мене) че никога нема да прохода, нема да имам деца, абе глупости).

На 6 ден припках като сърненце, проимах си дететнце, органите ми регенерираха, снимка след 3 години показа пълна липса на белези и рязане - органите почти като нови. Една бледа и несериозно стояща следа по корема ми - редовно ме питат имала ли съм секцио. Саму това - нищо повеке.

Нова диагноза за рак през 2006. Същия тип. Тоя път ми разправет, не моем да те режем. Защо бе? ми можело с алтернативни терапии, химио, алабала. Оубаче дай паре. Колко? ми нещо като 10К долАра (към оная дата).

Немам викам. Илизам на улицата. Седам на тротуара. Плачем. ревем. Там си оставих на тоя тротуар душицата и си реках - един ден ше се умира, дано да не е щот'нема бира. Зех си една бира и там си я изльоках на тротуара. Фърлих бутилката зад себе си - за кисмет. прибрах се в къщи при детето си. засмях се - викам си, ше се умира - дай поне да се порадвам на живота къфто е. бях благодарна за сека секунда живот и за детето ми, и за сичките усмифки и моменти. Спах кату къпана. Реших - нема да дам да ме самоубиват с лекарства. Щом ше се умира - поне да е с мерак и с кеф.

Е, още не съм умрела. отказах сички лечения. Минах на органик храна. Свалих стреса и не живея като прасе - за да пичеля пари саму. Пари пари, ама къф е смисала кату теглиш чертата. редовно спортувам - кфото ми е на сърце - най-веке байкване, ходене пеша, плуване - ама саму ако ми дава позитивни настроения. Кога ме мързи - кебичим къщи и готвим. Садим градината. Цункам си детето и мъжо. Омъжих се. Живея нормално. Жива съм, здрава съм. Не виждам да имам рак.

нема да дам повеке да ме погледне дофтур. Ако ше умиргам - ше умиргам бес дофтури.

Пия редовно сокчета - фрешчета, много лимони. Много либоф и щастие. Това е моята рецепта. Препоръчвам я.

ПС: не вервам некога да имам пак рак. Втората диагноза ми се появи, когато екса ми даде ноо лош напън след развода по линия на детето - почти беше успел по съдебен път да ми земе детето. Закучих се - ама си го зех обратно и не само това.

Как'ви Роксана ше умре един ден - ама нема да е скоро и нема да е без бира!

Сетих се - доцент Романов, тогава работеше в Александровска болница, неуролог.

После замина за известно време да работи в Саудитска Арабия ли беше....ако помня добре...после пак се върна и сега не знам къде е.

Операцията на майка ми беше мноо кървава история - после една година още я третираха с химио, с някакво облъчване също. Косата й опада, абе страшно беше. Тогава се нагледах на бая ужасии и много се бях измъчила - много боли за майка, за баща. Родител. Пък и бях много млада и впечатлителна - на 22 ли да бях, на 23 ли, нещо такова.

И трябваше да спомена, че моя експириънс по време на комата беше, че минах през тунела (може наистина да съм била умряла, знам ли?) и попаднах в бога. Тялото ми не беше свързано вече с мене. Там нямах тяло и бях отделно от човешкото си тяло. Тазм изпитах любовта на бога и докосването на бога - това е условно казано. Намирах се в светлина - плувах в любовта и мощта на бога - и се чувствах отлично - много щастлива, абсолютно здрава капчица божия любов в океана от божията любов и енергия.

Там някъде кхм.... ми беше съобщено, че по погрешка съм попаднала там и че трябва да се върна (в човешкото си тяло предполагам). Бях върната с много нежност, любов и внимание - ас не исках да се връщам - толкова беше хубаво.

Събудих се в тялото още по време на края на операцията - чувах гласовете, усещах как ме почистиха, покриха нещо, сигурно с одеяло. Беше ми студено, тялото ми тежеше ужасно - след тая разходка из божия свят без човешкото ми тяло, на мене ми беше много тромаво и неудобно да усещам тежестта на тялото. Изпитвах все още блаженството и любовта на бога и ми беше спокойно и меко отвътре - бях сигурна, че Бог ме е изцелил и поправил всичко. Усещане на невероятно щастие и блаженство. Тежко съжаление, че бях оживяла. Исках да се върна там обратно при бога.

Никога този спомен не избледня у мене. За всичките тея години после, съм се чудила много как си спомням толкова отчетливо тези неща и тези детайли - нали там бях извън човешкото си тяло, значи не зъм използвала човешката си нервна система и неврони. Къде се е запазил този спомен от божия свят и любовта на бога. Защо не го забравям - сякаш се е случило преди минутка, винаги е толкова пресен и нов.

След това в продължение на месеци изпитвах неистова радост за всяка подарена ми минутка, за всеки слънчев лъч светлина, за звуците - за съществуването ми. неописуема благодарност и благост. Любов от мене към всичко наоколо. сядах под някое дърво и му приказвах. Примерно. Или ляхам на земята и благодаря на тревичките, на мравчиците. Абе много остро и детайлно усещане за всяка глътка въздух и момент. Все едно си взимал наркотик - толкова остро и силно.

После това поизбледня, но още ми се случва понякога да го изпитам в цялата му острота.

След този ми експириънс и след като бях усетила любовта на бога и видях как бях излекувана буквално в чудо (лекарите бяха паникьосани и ме избягваха по коридорите и нямаха разумно обяснение и бяха много кхм тревожни и драматични даже един от тях отказа да вземе букета цветя който донесах и каза не съм те излекувал аз...) тогава реших за себе си - да, аз съм вярваща, Бог съществува, Бог ме излекува.

Минаха доста години - на няколко пъти се опитах да разкажа това - но навсякъде коментарите бяха тая е луда, откачила е - да ама те не бяха виждали реакцията на докторите след операцията ми - и накратко - хората се подиграваха и не вярваха на разказа ми.

След много години, преди около 4 години, когато попаднах в УК, попаднах на хора, които ми обясниха какво ми се е случило и попаднах на книги, познанства, групи за спиричуъл тийчинг и практисинг. Започнах да се занимавам с медитации. В началото хич не бях убедена и го правех повече заради отличната компания- весели, щастливи и невероятни хора, отлични приятели, интелигентни и мили. Чувствах се чудесно. С течение на времето почнах да разбирам много повече. С практикуването започнах да усещам и научавам много повече.

После осъзнах нещата в дълбочина и какво точно ми се случва.

При мен на практика се е случило така нареченото спиричуъл лечение - но това е само една много малка част от последиците. Само видимата с очвешки очи. Нещата са много по-сложни и комплексни. Като цяло това е процес на спиричуъл пробуждане - или поне така го наричат с човешки думи.

Бих ви посъветвала да се отнесете много сериозно към твърденията ми - защото аз видях чудесата, които могат да се постигнат по този начин.

Съвсем сериозно потвърждавам като очевидец и участник - да, рака се лекува - да, развиването на духовност и спиричуъл съзнание изличава всяка болест - не само рак. Като цяло се постига невероятно здраве и хармония в живота, но не само това. Целият ти живот се променя драстично. Можеш да създадеш работеща връзка, да проимаш партнер, приятели - всичко се променя. Нямаш проблеми с пари, с намиране на работа, ами просто всичко се подобрява драстично във всяко едно отношение. Живота ти става хармоничен, споделено щастлив и драматично по-качествен. Съзнанието ти работи много по-интензивно. Паметта и способностите се подобряват. И прочие, и прочие.

Тоест схващането че е панацея не е изчерпателно - защото нещата са още по-драматично обхващащи и цялостни.

Аз нямам илюзии че съм много напреднала. Тоя път е дълъг и изисква много усилия, воля и стремеж към усъвършенстване. На мене само ми се показа Пътя, който трябва да се извърви - нямам понятие къде ше свърши всичко това - но дори само началото промени толкова много живота ми.

Да, има Бог - аз го видях с духовните си сетива. Повярвайте в Бога - оттам започва съвсем друг живот за всяко човешко същество. Обърнете се към Бога. Това е единственото спасение за всяко човешко същество. Живейте в Бога и го почитайте и обичайте!

Не правя нищо по-различно от нормалното - ходя на работа, гледам да ям чиста храна (органик), гледам да ям лимони, фрешове, но това е в рамките на нормалното. Не съм фанатизирана - само спазвам някаква нормалност. Наблягам на спиричуъла. И това не е фанатично - съвсем в разумни граници е - примерно по минутки две на ден, понякога до час - зависи дали имам настроение. Повече време отива за четене на тези книги и слушане на медитации - примерно но грубо казано по около час на ден - но не е фанатично също - само ако имам настроение или ме чопли да науча още нещо.

Живота ми е съвсем нормален - не взимам никакви лекарства (тотално отказах лекари, болници, абе все едно не съществуват). Здрава съм и работя много, никакви признаци за болест или някакви здравни проблеми.

Не смея да ида на дофтур - ше ме бутнат да ме излседват и да ме тъпчат с лекарства - и ше има пак афкане и офкане. Едва ли някога ше забравя физиономиите на лекарите, които ме оперираха в ИСУЛ (през 1993 година това беше ИСУЛ). Бяха толкова сащисани и потресени - те искрено смятаха, че би трябвало да съм умряла - и в първите часове след операцията ме уверяваха стреснато, че никога няма да проходя, ше живея в легло, ше умра рано, няма да имам деца, няма да мога да имам нормален живот никога - без части от жизнено важни органи като черен дроб, далак, черва извадени, части от яичници, части от панкреаса - рака е бил обхванал и изконсумирал по-голямата част от карантията ми в особено напреднала фаза. Извадили са 4 кила ракови образувания от мене. Не са искали да изрежат всичко даже - ясно е било, че директно ше ме убият в такъв случай.

6 часа по-късно мърдах, 24 часа по-късно проходих, 3 дена по-късно припках по коридора и они се разбегваха като ме видеха....