И така, мили мои, днес бе един от дните, в които със страшна сила още със звъненето на алармата сутринта се събудих с кънтящ в съзнанието ми въпрос - какво се случи с моя живот? Дали това, с което трябваше да се сблъскам и което все още може да произнесе смъртната ми присъда ме промени по някакъв начин? Дали ракът взе своето и дали остави отпечатъка си върху мен завинаги?

Трудно ми е да отговоря... На първо място се чувствам все още, юридически погледнато, между две инстанции - на живота и смъртта. И нито една от тях не е произнесла влязла в сила присъда. На второ място се чувствам още от момента, когато приключих химиотерапията си, уморен. Уморен от факта, че съм единственият оцелял от лежалите заедно с мен объркани, изплашени, отричащи човешки души. Уморен от толкова безмислени дрязги и измислени проблеми в живота около мен, животът на другите, които не са си събирали косите от възглавницата сутрин, които съчувствайки ми искрено, всъщност изобщо не разбират за какво става въпрос. Чувствам се объркан от това голямо рестартиране, което се случи преди две години и половина - като че ли стоманена стена отделя животът ми преди и след болестта и битката с нея.
И ето ме сега - мравка сред хилядите други - ходеща на работа, почиваща, живееща. Не зная какво е значението на това, което се случи, но това, което спечелих е да се радвам всеки ден че се събуждам, да поздравявам утрото и най вече - да забравя всякаква злоба, завист и лоши чувства към което и да е било човешко същество. Защото те не знаят с какво сме се сблъскали. И дано не разбират. А какво промени болестта у вас?

Много ми хареса темата, която си пуснал. Срещата с това "чудовище" и мен промени много. Дадох си сметка за толкова много неща. Някакси преоткрих любовта отново. Сега се радвам на всеки мик изживян с близките си. Осъзнах, че съм обръщала внимание на толкова глупави неща. С две думи оцених какво е живота. Съжалявам само, че преди съм била толкова глупава и трябваше да ми се случат тези ужасни неща, за да прогледна.

Откакто започна нашата борба, винаги се питам: Защо трябва да се случи това, за да промени човек мирогледа си? Защо трябва да се случи, за да се променим ценностната си система и да осъзнаем колко много неща около нас нямат никакво значение. Явно е, че на всеки действа така. Питам се, защо сме устроени така, непременно да градим кариери, да имаме имоти, коли и какво ли не? Колко незначителни са тези материални неща, когато ти се стовари коварното заболяване. И колко незначителни са дребните семейни или служебни интриги. Аз разсъждавам от позицията на майка на болен син- майка, която като всички други би дала всичко, да беше се случило на нея, не на детето и. Това заболяване промени цялото ми семейство и всичките ми близки. Никога преди не предполагах на колко добрини е способен човек, как всичко друго остава на заден план, как единственото важно нещо в момента е живота.

Редактирано от vedda на 15.01.10 11:16.

Мили мои, темата е чудесна, макар и да не е нова за нашия Клуб. Ако отворите съдържанието на Справочника, ще видите
заглавие "Психотерапия на рака". А ако отворите и него, ще изникнат едни много интресни и полезни теми (нещо като руска матрьошка)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

За мен болестта със сигурност разсече на две живота ми, като втората част наричам истински пълноценен живот, в който осъзнах в най-дълбокия смисъл на думата, какво всъщност означава да живееш(а не да преживяваш), кое всъщност има смисъл и стойност и кое е преходно и незаслужаващо внимание.Преди да се сблъскам с това нещастие да си призная бях кофти човек-млада, красива, с много обожатели от мъжки пол, водех разхайтан живот-безпосочен, безцелен и безпътен и една от любимите ми занимавки беше да разбивам мъжките сърца.Такава бях до момента, в който не разбрах какво се е случило с мен.Изведнъж живота ми и мирогледа ми се преобърнаха на 180 градуса, буквално за няколко минути.
За мой огромен късмет точно в този момент имах до себе си мъж, който ме обичаше истински и благодарение на тази негова безпределна обич намерих сили и воля да се сборя със дзвера и за мое щастие този мъж и сега е до мен.
А след това всичко се промени драстично-все едно наистина живея втори живот, все едно не съм това което бях, ценностната ми система се промени коренно, като се връщам назад не мога да повярвам, че това съм била аз.За мен 91г настъпи тотален обрат в положителна посока и благодаря на господ, че ми даде шанс, а аз от своя страна го чувствам като морален дълг към себе си и хората около мен да не ги разочаровам, както и най-вече себе си, след като ме удари горния, да видя долния.Животът е радост и тъга, както казва Шишо Бакшишо, но не тъгата е тази на която трябва да даваме превес, бих добавила аз.Знам, че е адски трудно понякога насред трагедията да извлечеш позитиви, но сигурно има все нещо хубаво(макар и незабележимо на пръв поглед), което да може да се извлече от всяко страдание.А без любов не виждам как биха могли да се стиковат нещата.Обичайте и бъдете обичани, любовта е най-силното и най-градивно чувство, което наистина прави чудеса:)

Успех=интересувам се , вярвам в себе си, боря се, не се отказвам.В мойто тяло - Аз съм шефа!!

Здравейте и от мен! Както казва Джул, това е една много хубава "нова,"стара тема. Няма човек докоснат от тази коварна болест, да не си е променил начина на живот, начина на мислене и действие. Това просто е невъзможно.Така както тези, които се събуждат от кома си променят начина на живот - така и ние. Всички, които сме се докоснали до периферията на КРАЯ сме разбрали смисъла на Живота. Сега го живеем по - пълноценно и с по-голям смисъл,оптимизъм,хъс,надежда и без страх. Много е хубаво, както казва Деа да има човек до тебе в тези моменти. И то човек , който те обича и можеш да разчиташ на него. Но и да няма ние никога не сме сами. Господ е винаги с нас, в нас и ни помага. Моята болест ме споходи на 60 -год.възраст,след като бях преминала през много перипети в личния си живот.И тъкмо когато се поуспокоих от загубата на съпруга си - ето ти ново 20.болестта ми,операции,лекуване и тръгване по мъките.Позната история. Но Господ ме възнагради за тази ми болест.За пет години от болестта ми досега ми са се случвали най-хубавите неща в живота ми, за които не съм и мечтала.Паралелно с Ремисията ми и в личен план всичко върви успешно.Преобърнах хр.си режим на супер здравословен,по-голям оптимизъм и вяра добих. И всичко това си дава плодовете - добре съм. Единственото нещо, което желая е да беше и моя съпруг до мене но...такъв е живота.Всичко не може!
Мили мои млади клубари - не се отчайвате,не унивайте.Всяка болест е предизвикателство и урок.От нас зависи какви ученици ще бъдем и как ще се справим.Всички живеем втори живот след болестта и аз винаги си празнувам годишнините от операцията.Тази годинка ще навърша пет години и съм готова за детската градина на моя втори живот.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от flora bg на 16.01.10 11:35.

Флора, супер си...разплака ме...така е както си го написала...От нас по хубави няма!!!!!!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ДО и ПОСЛЕ...
да, разбира се, че се промених
но все още не съм си се осъзнала в новото си АЗ...
все още ми липсва онази предишната-смела, решителна, борбена, опитна, умна и т.н. ..е, правеше и грешки, но винаги успяваше да ги поправи и да излезе победител от всякакви житейски ситуации...
как успях и с какво да оживея /за пореден път/ и да си поддържам ремисията - не знам... имам си Ангел-пазител

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Аз пък го ударих през "къра"Всеизвестна истина е че нас скорпионите ни убива собствената ни отрова и че както сами се "хапем" ако ни сръфа някои друг няма да е жив:) Наи- напред убих и зарових онази съвестната всеотдаина работохоличка :) после зарових и онази Мария която гледаше да угоди на другите загърбваики себе си:)и дупката ми се напълни - не остана място къде да заровят и мене :)Не живея здравословно ям пия и си нося новите дрехи и ......тези три неша и то от толкова плюскане пииване и кеф не остана място за рака в мене- то всичко заето :)Престанах да си правя планове за в бъдеше и да се ям и осъждам за миналото - станалото станало.Научих се да говоря без недомлъвки , научих се да казвам "обичам те" "помогни ми"и да си изживявам всеки хубав миг без да робувам на гордост и предразсъдъци.Господ ми даде жълт картон и втори шанс за което съм безкраино благодарнаОказа се че и без да се чупя от работа пак има с какво да живея И сега си вея баиряка кеф ми моренце кеф ми гадже :)Имам оше какво да видя :) Пък колкото изкарам- Божа работа но ше го изживея спокоино без паранои и страхове :) Ако е рекъл Господ имам оше двама сина може и оше внуци да дундуркам:)А когато архангела доиде за мен (защото и това ше стане някои ден )както до сега съм се раздавала с шепи така и дотогава ше съм си го взела с шепите от всичко :)Казвала съм го и пак ше го кажа- на оня свят човек си взима само голия задник и спомените :)По добре да ме споменяват с история дълга и тъжна отколкото да се спомина като кучка без история:))))))

Някои неща са единствено в Божиите ръце а за останалите Бог ни е дал правото да избираме

Поздравления за чудесното мнение! От постингите разбирам че болестта (нашата или на близък) ни е взела много, но много и ни е дала. Това си е направо чудо. Жалко обаче, че Господ така е избрал да ни отвори очите.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Представи си че можеше и никога да не ни се отворят :) Знаеш ли колко зомбита и роботи познавам:)И те не знаят живи ли са не са ли и какво ги държи живи:)и един ден просто се тръшват- инсулт ,инфаркт , катастрофи и краи- няма ги GAME OVER Ние сме щастливци да имаме втори шанс да се преоткием,да се преосмислим, да променим и да доживеем:)И всичко което ни минава през главите е временно и отровения организъм и окапалата коса.......всичко минава . Казват че всеки си имал собствен ад:) аз казвам че всеки си има собствен раи- приятелите ни ,роднините ни ,тези които обичаме ,тези които ни обичат.........слънцето , снега , морето всеки ден в които осъзнаваш този дар живота и не препускаш през него в галоп вечно бързаики за някъде защото финала е един а колкото по дълго е пътуването за там толкова повече хубави неша ше видим попътя:)

Някои неща са единствено в Божиите ръце а за останалите Бог ни е дал правото да избираме

Болестта изконсумира всичко- времето, чувствата, куража, спокойствието. Да чета по цял ден за нея, да търся отговори, сравнявам. Да не заспиваме, къде заради симптоми на мама, къде заради черни мисли. Да не можем да планираме дългосрочно. Да се отдръпна и затворя от приятеля си. Да се взирам с часове в изследванията, скенерите и, не знаейки какво търся. Да се разочаровам дотолкова от България, че да реша категор4ично,че не ми се остава.
Болестта беше Божия благословия. Да повярваме в Бог, да приемем чудото му- че оцеляхме. И се променихме безвъзвратно. Че имахме време да си кажем и докажем, колко се обичаме, какъв дар е, че точно тази личност ни е майка, и ние- нейни деца. Да изживеем с пълна сила всеки миг, и с чувство за хумор. Да мислим за всяко завръщане от болницата като победа. Да срещнем по пътя си невероятно широки хора, хора които са мнооого над нещата. Да срещнем съмишленици- доцентите, сестрите. Хората от форума, МД.
Защото, в страданието всякога се печели.

Лелеее...
Разсъждавах за това дали заболяват и хора, за които можем да си помислим "този човек е лош" и попаднах на тази тема!

Прекрасни постинги! Докато ги четях настръхнах като за първи път да съм ви чела и въпреки това сякаш самата аз съм го помислила.

Да, има доста такива теми в клуба, но трябва по-честичко да се завръщаме към тях. Да ги препрочитаме. Да благодарим. Отново и отново да си припомняме за своето "преди" и своето "след". Всичко, което сме преживели и преживяваме не само са нашите спомени, но и нашата Мъдрост, от която всяка сутрин трябва да почерпим с пълни шепи!

Екна ,разболяват се и истински зли хора! Напоследък гледам възстановки на престъпления /ми то пишман-психологът в мен не трае

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Tia maria на 04.11.12 18:26.

Все още ми е много прясно и не мога да осъзная защо животът ми препуска така бясно... дните изтичат като пясък между пръстите и петте години, които са дадени като максимум преживяваемост след поставяне на диагнозата, ще излетят като миг...

Кой каза 5 години!? Аз живея вече 12 и се чуствам супер! Не се бъркайте в работите на Шефа отгоре, моля!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Според мен каквито и да са лекарствата и колкото и да е ефикасна алтернативата, пак остава това, че от дадения човек трябва да има нужда на света под тази форма, в която сега съществува. Ако не си намери "работа" така да се каже нищо не може да го спаси. Просто трябва да е адекватен на съответните нужди на света в съответния момент, а това става най-добре като се видят тенденциите в развитието на света.

Закачам се тази стара тема, за да помогнем на една млада жена как да промени поведението спрямо баба си.

"Здравейте. Баба ми е болна от рак на дебелото черво. Стара е, рака е в напреднала фаза и не се предвижда лечение. Но проблема е и психологически. Усеща че нещата в тялтото и се променят- изпитва болки, диша затруднено и т.н. Давам и обезболяващи. Временно притъпяват боката. Но усеща че нещо в тялто и се промена, некомфортно и е и се тревожи. Иска да иде на лекар, и тук няма какво да и кажа. Не се чувства добре и иска помощ от лекар. Не зная как да избегна темата за ходенето на лекар. Именно лекарите ни предписаха обезболяващи и ни пратиха вкъщи да си умира. Прескачам, разсейвам, трудно ми е а и не искам да се правя на глух. Говорили сме че е болна но тя забравя и тревожността и се връща. Трудно е да казваш на болния че ще умре, макар че е чувала че е има рак и знае че от рака по принцип се умира, но забравя. Въпроса ми е свързан с това: трябва ли да и повтарям че е болна от рак и че ще умре и няма смисъл да ходиме на лекар? Как да аргументирам отказа си, "нежеланието си да и помогна". Не че не желая да и помогна но лекарите каквото можаха направиха. Търся хора които имат за съжаление горчив опит в това отношение. Просто не зная как да реагирам към близък човек."

Да имаш кураж не значи да не се страхуваш,а да си господар на страха си - Марк Твен

Не , никакви приказки за умиране ит.н. Да отнемеш последната надежда на някой- това се наказва много строго . В литературата ,коато чета /вярно че е езотерична / надежда се дава дори на лица ,които са знаели деня и часа на смъртта си. понякога ,заради молитвите на множество хора ,дори е ставало отлагане- месец ,...няколко месеца... Но и това е нещо.

Не може ли да викате джипито вкъщи ? Едно време на онкоболни се издаваше т. нар. златен талон . не зная каква е практиката сега. Тя трябва да знае ,че накой се грижи за нея ,че се провежда лечение. това е така нар. плацебо ефект ,но всеки е податлив на плацебо / доказано е от медицината / За горе ред няма.
Една от прекрасните ми лели / не иронизирам / си отиде преди майка ми ,при нелеп нещастен случай / дори в новините го споменаха / .

Дори да си отиде тя трябва да напусне света в мир със себе си и с другите... Оф , нещо препоръчваха една книга... Елизабет Къблър - Рос ,психолог. Ще я издиря.