Представи си че можеше и никога да не ни се отворят :) Знаеш ли колко зомбита и роботи познавам:)И те не знаят живи ли са не са ли и какво ги държи живи:)и един ден просто се тръшват- инсулт ,инфаркт , катастрофи и краи- няма ги GAME OVER Ние сме щастливци да имаме втори шанс да се преоткием,да се преосмислим, да променим и да доживеем:)И всичко което ни минава през главите е временно и отровения организъм и окапалата коса.......всичко минава . Казват че всеки си имал собствен ад:) аз казвам че всеки си има собствен раи- приятелите ни ,роднините ни ,тези които обичаме ,тези които ни обичат.........слънцето , снега , морето всеки ден в които осъзнаваш този дар живота и не препускаш през него в галоп вечно бързаики за някъде защото финала е един а колкото по дълго е пътуването за там толкова повече хубави неша ше видим попътя:)

Някои неща са единствено в Божиите ръце а за останалите Бог ни е дал правото да избираме

Болестта изконсумира всичко- времето, чувствата, куража, спокойствието. Да чета по цял ден за нея, да търся отговори, сравнявам. Да не заспиваме, къде заради симптоми на мама, къде заради черни мисли. Да не можем да планираме дългосрочно. Да се отдръпна и затворя от приятеля си. Да се взирам с часове в изследванията, скенерите и, не знаейки какво търся. Да се разочаровам дотолкова от България, че да реша категор4ично,че не ми се остава.
Болестта беше Божия благословия. Да повярваме в Бог, да приемем чудото му- че оцеляхме. И се променихме безвъзвратно. Че имахме време да си кажем и докажем, колко се обичаме, какъв дар е, че точно тази личност ни е майка, и ние- нейни деца. Да изживеем с пълна сила всеки миг, и с чувство за хумор. Да мислим за всяко завръщане от болницата като победа. Да срещнем по пътя си невероятно широки хора, хора които са мнооого над нещата. Да срещнем съмишленици- доцентите, сестрите. Хората от форума, МД.
Защото, в страданието всякога се печели.

Лелеее...
Разсъждавах за това дали заболяват и хора, за които можем да си помислим "този човек е лош" и попаднах на тази тема!

Прекрасни постинги! Докато ги четях настръхнах като за първи път да съм ви чела и въпреки това сякаш самата аз съм го помислила.

Да, има доста такива теми в клуба, но трябва по-честичко да се завръщаме към тях. Да ги препрочитаме. Да благодарим. Отново и отново да си припомняме за своето "преди" и своето "след". Всичко, което сме преживели и преживяваме не само са нашите спомени, но и нашата Мъдрост, от която всяка сутрин трябва да почерпим с пълни шепи!

Екна ,разболяват се и истински зли хора! Напоследък гледам възстановки на престъпления /ми то пишман-психологът в мен не трае

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Tia maria на 04.11.12 18:26.

Все още ми е много прясно и не мога да осъзная защо животът ми препуска така бясно... дните изтичат като пясък между пръстите и петте години, които са дадени като максимум преживяваемост след поставяне на диагнозата, ще излетят като миг...

Кой каза 5 години!? Аз живея вече 12 и се чуствам супер! Не се бъркайте в работите на Шефа отгоре, моля!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Според мен каквито и да са лекарствата и колкото и да е ефикасна алтернативата, пак остава това, че от дадения човек трябва да има нужда на света под тази форма, в която сега съществува. Ако не си намери "работа" така да се каже нищо не може да го спаси. Просто трябва да е адекватен на съответните нужди на света в съответния момент, а това става най-добре като се видят тенденциите в развитието на света.

Закачам се тази стара тема, за да помогнем на една млада жена как да промени поведението спрямо баба си.

"Здравейте. Баба ми е болна от рак на дебелото черво. Стара е, рака е в напреднала фаза и не се предвижда лечение. Но проблема е и психологически. Усеща че нещата в тялтото и се променят- изпитва болки, диша затруднено и т.н. Давам и обезболяващи. Временно притъпяват боката. Но усеща че нещо в тялто и се промена, некомфортно и е и се тревожи. Иска да иде на лекар, и тук няма какво да и кажа. Не се чувства добре и иска помощ от лекар. Не зная как да избегна темата за ходенето на лекар. Именно лекарите ни предписаха обезболяващи и ни пратиха вкъщи да си умира. Прескачам, разсейвам, трудно ми е а и не искам да се правя на глух. Говорили сме че е болна но тя забравя и тревожността и се връща. Трудно е да казваш на болния че ще умре, макар че е чувала че е има рак и знае че от рака по принцип се умира, но забравя. Въпроса ми е свързан с това: трябва ли да и повтарям че е болна от рак и че ще умре и няма смисъл да ходиме на лекар? Как да аргументирам отказа си, "нежеланието си да и помогна". Не че не желая да и помогна но лекарите каквото можаха направиха. Търся хора които имат за съжаление горчив опит в това отношение. Просто не зная как да реагирам към близък човек."

Да имаш кураж не значи да не се страхуваш,а да си господар на страха си - Марк Твен

Не , никакви приказки за умиране ит.н. Да отнемеш последната надежда на някой- това се наказва много строго . В литературата ,коато чета /вярно че е езотерична / надежда се дава дори на лица ,които са знаели деня и часа на смъртта си. понякога ,заради молитвите на множество хора ,дори е ставало отлагане- месец ,...няколко месеца... Но и това е нещо.

Не може ли да викате джипито вкъщи ? Едно време на онкоболни се издаваше т. нар. златен талон . не зная каква е практиката сега. Тя трябва да знае ,че накой се грижи за нея ,че се провежда лечение. това е така нар. плацебо ефект ,но всеки е податлив на плацебо / доказано е от медицината / За горе ред няма.
Една от прекрасните ми лели / не иронизирам / си отиде преди майка ми ,при нелеп нещастен случай / дори в новините го споменаха / .

Дори да си отиде тя трябва да напусне света в мир със себе си и с другите... Оф , нещо препоръчваха една книга... Елизабет Къблър - Рос ,психолог. Ще я издиря.