Re: За хуманизма умрял с Хипократ / Взаимопомощ / Клуб за борба с рака

Здравейте, публикувам разказа на майка ми за българското здравеопазване... Предварително се извинявам, ако тук не е мястото.

Всичко започна преди една година...
Моят съпруг се събуди с голям оток на лицето, очите бяха две чертички, бузите - огромни, устните - подути. Първа консултация с офталмолог, заключение - конюктивит (капки за очи и компреси), след една седмица терапия, нещата не се промениха. Втора консултация с алерголог (хапчета за алергия), след една седмица терапия, нещата останаха същите. Трета консултация с токсиколог в Пирогов - вече имаше и сини петна под гърдите. Заключение - алергия, но не се знае към какво и нови хапчета за алергия и заключение: ”...както на жените се пукат капилярчета по краката, така при вас по гърдите...”(цитат). Четвърта консултация с УНГ: "всичко е от зъбните протези", терапия (промивки на устната кухина). Пета консултация с алерголог, тестуване и заключение: "алергия към бира „Ариана” и домашна прах" и нови хапчета за алергия. Шеста консултация с нефролог, събиране на 24-часова урина, изследване ии заключение "с бъбреците е добре". Седма консултация с алерголог в Александровска болница и заключение "алергия към нещо" (но не се уточнява). Преди да потърся осма консултация, споделих с нашата главна сестра за проблема и тя, без изобщо да го е видяла каза: ”снимай белия дроб!”
И се започна най-страшното нещо в моя живот! До края на живота си ще помня тази дата - 22.01.2009... Три месеца лекувах какво ли не и накрая се оказа рак на белия дроб! На 23.01.2009 направиха скенер в МВР болница и нещата лъснаха с целия си блясък - карцином с размер 75 mm, надбъбрек, черен дроб, бял дроб. Наложи се да започнем с нови консултации, този път в Белодробната болница. Първо - бронхоскопия, резултат - приемлив: няма патологични промени, от цитонамаската - б.о. Второ - трябва да се вземе биопсия, но отговор на водещия белодробен хирург е (цитат): ”... намери си анестезиолог, който ще си сложи главата в торбата, за да ти даде упойка”. Вече целият корем на съпруга ми беше нашарен с изпъкнали вени като въжета. Трето - доцент от Военна болница се смили над нас и го прие в гръдна хирургия. Започна се лечение с отбъбващи инжекции и на 12.02.2009 г. го свалиха в операционната. По време на операцията хирургът излезе и ми каза: ”...съжалявам, госпожа, но не мога да го оперирам, много съдове са обхванати и може да остане на масата, ще взема само биопсия.” Умирах бавно пред вратата на операционната, чаках първото изследане от биопсията. Отново среща с хирурга: „..съжалявам, от лошото, най-лошото -плоскоклетъчен карцином, който расте бавно, но не подлежи на химиотерапия. Притиска белодробната куха вена с размер 8/6 см.” На 14.02.2009г. ни изписаха и зачакахме окончателния резултат. След 22 дни чакане излезе дребноклетъчен аденокарцином, диференциран. Консултация с химио и лъче терапевт. За лъчетерапия - абсурд, за химио отговорът беше: „от двама един се повлиява”.
И се започна - няма точна дума или израз, ,за това което преживяхме двамата. Длъжна съм да го разкажа, за да научи света, че хуманизмът при лекарите,ъкоито обслужват най-тежко болните,ъе умрял с Хипократ.
Половин час ние се лутахме,ъза да разберемъкой е лекуващият ни доктор... е, все пак разбрахме кой е; горе долу нещата са: ”тука има, тука нема”. Първо - среща с "госпожа-докторката" (цитат): ”...гърдите ви са толкова големи, от рака ли или по рождение? Ще ви опада косата, а сега отидете да си купите платината, защото я няма в болничната аптека”. Курсът започна в 10 ч. и завърши в 19 ч. - 8 банки изтекоха, лекар не влезе да ни погледне дали сме живи. На следващия и по-следващия ден тече по една банка и "чао"... да са живи и здрави сестрите, че вкючваха, следяха и изключваха банките. И така - четири курса, аз тичах и стоях пред вратите на лекуващите лекари, които всеки път бяха различни, питах, но отговори нямаше - пълно бездушие и апатия се четеше в очите на лекуващите лекари. Когато наближаваше датата за приемане, ми настръхваше косата - кой ще бъде в приемния кабинет, дали пак ще карат съпруга ми да тича по етажите, за да не го погледнат, а да подпиша аз документите... и пак сестрата ми помагаше за всичко. Така, без да получа нито една епикриза, минаха 4 курса от 09.03.2009 до 10.06.2009. Най-накрая ми беше казано, че се налага контролен скенер. На 15.06.2009г направихме скенера във Военна болница,заключение: "не се чете". Отново тичах до МВР болница ,където бе направен първия скенер. Сравнение между двата...и о, светъл лъч - карциномът е стопен наполовина! Тичах, скачах, виках, плаках, целувах...всичко правих този ден. С двата скенера - при химиотерапевтите, потвърдиха, че сме стопили тумора наполовина. И отново ЧУДО - оказа се, че лекуващите хабилитирани лица и лекари (цитат): ”...а аз за сефте му чета диагнозата, ама той бил комбиниран, е нищо сега ще включим друг препарат и ще оправим нещата”. Баба ми казваше: ”как да не ги обичаш!”... след 4 курса химиотерапия ти казват, че за първи път му четат диагнозата... На това аз не знам какво се вика!
И така дойде денят за първия курс с новия препарат, питам сестрата кога ще бъде пуснат прословутия Гемзар, а тя милата ми отговаря: ”..ама няма изписан такъв препарат, той е на старата схема... Потърсих тъй нареченият лекуващ лекар, за да попитам какво става (ако очите й бяха мълнии, аз щях да съм на пепел) ивикове (цитат): ”на мен никой не ми е казал, никъде не пише!” Тогава я помолих да отвори тефтера, в който записват новото назначение..., след което видяхме срещу името на съпруга ми с големи букви да пише ГЕМЗАР. Реакцията й беше бурна: ”като знаете толкова, ще чакате!” Е, някак мина и петият курс, записана дата за шести курс (3.08.2009 г.). Наистина отпускарски сезон, но болните не могат да чакат! Идва денят и аз отново тръгвам по мъките да бъде приет в отделението. Отивам при зам.-завеждащия и ми казват: ”ама той е задраскан от списъка, няма да го приемем”. Питам защо, отговор: ”не знам, отивай в приемен кабинет”. Там питам ”лекуващата ни докторка” защо е задраскан, отговор: ”не знам бях в отпуск”. В цялото отделение никой не знае защо е задраскан мъжа ми от списъка - този път не ми издържаха нервите ,застанах в коридора и се развиках: „какви хора работят тук, как няма един с душа и сърце, сложени табели ”с приятел до теб”, а аз питах къде е лекарят в цялата тази история! Завеждащата вдигна телефона и с леден глас нареди на лекуващата да ни приеме, като ме обвини в силна емоционалност. Пак се връщам в приемен к-т, чукам и питам кога да подам документите. Отговор: „ще чакате, като минат всички пациенти, ще взема вас. Аз работя в тази болница от 31 години, такова отношение не съм предполагала, че може да има изобщо към болни хора, камо ли към персонал. Започна шести курс, пак само със сестрата,за втората вливка паднаха левкоцитите и новият ни лекуващ лекар каза: ”....ако до два дни не вдигнем левкоцитите, губим вливката”. Как се вдигат...това си е личен проблем, няма напътствия от лекуващия лекар... и пак сестрите ми помогнаха. За два дни успяхме да ги вдигнем двойно... Настъпи денят, в който си казахме,че това е краят на мъките ни - 13.08., денят, в който преди 20 г. загубих баща си (тези неща се помнят, докато си жив). Помолих за епикризи, все пак от 09.03.2009 до 13.08.2009г. има какво да се напише. Попитах „а сега какво следва” и отговор: ”това е, нищо повече не може да се направи, стопили сме тумора наполовина".
На 1.09.2009г. направихме контролен скенер и ето го ужасът отново! Докторът (от Трета градска болница) ме извика в кабинета си и директно ми каза: ”....сестро мила, то расте като бесно, не знам какво са те лъгали, но тумора е 92 mm, бог да ти е на помощ.” Излезнах от болницата ни жива, ни умряла, как да го кажа на милия ми човек - истината в този случай е много болезнена... излъгах и реших, че битката продължава. Обадих се в Пловдив - чух, че турската болница може да ни помогне, пратих документите, но не получих конкретен отговор дали ще могат да помогнат, а само ”ще видим на място, елате в Турция, носете 1600 Е за резонанс, 1000 Е за консултация и 2000 Е за хотел. Всеки би преценил, че това е само събиране на пари! И тази надежда умря, появи се нова - д-р Уокър: ”преведете, изпратете и той ще ви помогне.” Преведох, писах, изпратих, но отговор не се получи до края.
т 12.09.2009г започна една мъчителна кашлица, няма ден, няма нощ, измъчи се горкият. Отивам в Онкодиспансера да питам какво да правя, никой не ме погледна, имало реформи и не се знаело кой-кой е. Все пак има и Онкологична болница, отидох там с всички скенери и документи. Гръдният хирург ме изпрати при лъчетерапевт. Бях посрещната от една доста емоционална г-жа,която веднага ме изпрати на регистратурата да си купя личен картон. Там една доста неадекватна личност писа 15 мин. на компютър и рече: ”...дай 4 лв”, подадох й 5 лв, отговор: ”нямам да ви върна”... това си го знаех, не съм и чакала ресто. Качвам се пак в сектор лъчелечение и докторката ме посрещна с думите: ”идете и платете 30 лв за моята консултация”. Обратно при моята приятелка с рестото, платих 30 лв, качих се обратно и докторката каза: ”съжалявам, но няма какво да направя, няма да пиша и в картона, няма какво”.
Тръгнах си от там унизена, уморена и отчаяна... Обичам битките, особено ако става въпрос за здравето на мой близък. Отворих интернет и четох за Алое Вера гел и Натанал. Дъщеря ми, която до последно беше плътно до мен в тази борба за живот, отиде купи и двата препарата, уверена, че ще помогнат. Писа по цял свят- Калифорния, Куба, Мексико..., почти от всички получи бърз отговор, но не и в родната България!
Започнаха припадъци - както си седи на стола и пада на земята и така до 30.10.2009г., когато падна от леглото и повече не стана. Лежеше на един матрак, сложен на земята и бавно гаснеше. Парализираха се и двете му ръце, малко мърдаше с краката, но и те отказаха.И така на ½ ампула морфин до 2ч. 40 мин. на 12.11.2009. Напусна ни тихо и безмълвно, както гасне свещица... най-хубавият и добър човек на земята! През живота си на никой не каза лоша дума, не направи лошо дело и ако има скала за човечност от 1-10, той беше 11. Пиша тези редове и си спомням разказа на нашата секретарка... кучето й се разболяло, завела го в болница за кучета. От вратата го поели без тя да казва и пита нещо. Върнали й го с диагноза и терапия... Тържествено заявявам: в тази наша страна ИСКАМ ДА СЪМ КУЧЕ!

В памет на любимия ми съпруг
Подпис: сестра Василева