бихте ли споделили дали трябва да се каже истината или лъжата на болният от рак,който скоро ще умре...кое е по-добре да му се каже зада може да се подготви за смъртта евентуално,и да рискуваме болния да спре да яде и да иска час по-скоро да умира.ИЛИ да го излъжем,непрекъснато болката да нараства и да го лъжем,да му даваме лъжлива надежда и да не знае какво ще му се случи и да се надява ,надявя и накрая да стане много зле и да се почувства излаган и да не успял да се успокой и да се подготви за смъртта(ако това е възможно!)

Аз съм с такава диагноза и бих искала да знам какво става с мен.
Ето тук сме дискутирали:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Според мен всичко е строго индивидуално за конкретния човек. Някои хора като разберат диагнозата се амбицират да се борят и живеят, други се отчайват и предават.Нашия случай бе втория. Майка ми след като разбра, че е болна от рак се предаде окончателно, изпадна в депресия и само повтаряше, че и остава малко. И така за 4 месеца си отиде. Светла и памет. Въпреки моята силна вяра, че може да се оправи, тя не искаше. И сега като се връщам назад постоянно се питам дали трябваше да и кажем, или не?! И не мога да намеря отговор

Ако можеш да победиш другия - значи си силен, ако можеш да победиш себе си - значи си велик.

Труден въпрос, само вие можете да си отговорите,и решите какво,колко,и до каква степен да кажете.
Когато на дъщеря ми,и поставиха диагнозата,тя искаше,и знаеше всичко на 100%, когато нещата излязоха от контрол,и се влошиха,тя,неискаше повече да знае нищо.Само повтаряше,зная че ще умра,но това ще стане когато му дойде времето.Беше написала съобщение на приятелката си:Миме,ела да се збогуваме че,аз умирам.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Според мен всеки трябва да знае собствената си диагноза. Причините? Много са! Парво си мисля че ако човек влиза в битка – трябва да знае срещу какво се изправя! Иначе какви са шансовете да спечелиш битката ако незнаеш срещу каква армия ще се биеш??? После, ако по една или друга причина решиш че не можеш да спечелиш – трябва да прецениш дали въобще да започваш, или да спестиш колкото може повече сили и време за нещата които искаш да направиш, а все си пропускал в заетото ежедневие. Както казва Юлето – да освободиш душата си от нещата неизречени, премълчани, подтискани … да споделиш съкровени мигове с най-обичаните хора!
Така мисля аз …
Преди операцията ние не предполагахме че е рак! Разбрах по лицето на хирурга когато излезе от операционната за да ни каже как е минала операцията … начина по който ме погледна … Мен въобще не ме питаха какво ми е мнението по въпроса! Лекарите бяха казали на съпруга ми че е рак, и му бяха обяснили точно какво е състоянието му. Радвам се че стана така, не бих могла да гледам в красивите му очи и да зная че го лъжа, да зная че все някога ще разбере, и ще е ужасно наранен от лъжата, дори и да е била за негово добро!
И другото което ме смущава при скриване на такава сериозна диагноза е, че всъщност ние отнемаме шанса на този човек да се бори, ние решаваме че той или тя е обречен, на 100%, ами какво ако все пак има такъв шанс?
Понякога стават чудеса – дори и ние да не вярваме в тях …

Индивидуално е.

Ако знаем, че болният се ужасява от тази диагноза и смята, че лек няма, по-добре да му го спестим. Той и без това го чувства и усеща, а разбере ли го със сигурност спира да се храни, отказва лекарства и иска час по скоро да свършат болките и мъките /за какво да търпи, след като знае, че няма да бъде излекуван/. В такъв случай според мен е за предпочитане да му дадем надежда, отколкото да му кажем, че лекарите са го отписали, че не могат да направят нищо повече.

Ще дам един пример.
Преди няколко месеца срещнах позната, възраста жена. Не се бяхме виждали отдавна. Разказваше ми, колко е болна, операции... че са и открили рак, беше отчаяна. С възмущение ми разказа как лекарят и съобщил диагнозата. "Как може да има такива безчуствени и жестоки хора?!" Тя смята, че не е трябвало да и казват истината. Ако не я е знаела, можела да си доизживее живота спокойно, а сега не спира да мисли и да си представя ....

Близките най-добре могат да преценят да кажат или не.

Ако болният отива при лекарят и казва: "Докторе, ИСКАМ да знам цялата истина, не ми спестявайте нищо!" В такъв случай пациента е готов да чуе и най-страшното и наистина е добре да му се каже всичко, абсолютно всичко!!! Лично аз не бих искала да ми бъде спестено нищо!!!

Красиво е да се усмихваш, но въпрос на сила е да останеш усмихнат и в най-трудните моменти...

Радвам се, че има до другите болни близки, които да се грижат. Аз съм сама в болестта. Няма кой в дома ми да ме попита как съм, как се чувствам. Всички очакват да върша всичко, което съм правила, когато бях здрава. Имам само приятелите си. И те ще са до гроб.
Искам едно да ви кажа - човекът с рак до вас е човек, отнесете се с него по човешки. Не му отнемайте мнението, желанието, мислите.

ние я излагахме защото така ни посъветваха,а ние незнаехме какво да правим..уж така било добре.....а болната казва хем -"кажете ми истината", а пък като й дотежи казва"повече няма да ям,да умирам по-бързо,гади ми се от тая храна,не я ща ....да разбера истината че имам рак и да спирам да ям и без това ям зорлен.." и ние я лъжем защото ни е страх дали е правилно да й кажем и да спре да яде...и някога когато й е малко по-леко(много рядко и напоследък от болките още по няма такива дни) се смее за някои неща.за кратки моменти се откъсва,естествено за секунди...ама ако й кажем истината сякаш ми се струва че хич няма да има такива моменти...незнаем как да постъпим....