ПСИХОТЕРАПИЯ И ЛЕЧЕНИЕ НА РАКА №2 / Взаимопомощ / Клуб за борба с рака

Глава 6. ПРЕДСТАВИТЕ ЗА РАКА И ТЯХНОТО ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ ПРОЦЕСА НА ОЗДРАВЯВАНЕТО

Почти всеки е чувал или е бил свидетел на това как наглед здрави и енергични хора на практика за много кратко време си отиват след като им бъде поставена съответната диагноза, защото страхът пред нея е толкова голям, а вярата в собствените си сили да преодолеят болестта е почти нищожна. За такива случаи лекарите, които и сами недоумяват как е възможно, казват, че пациентът се е „предал” или е „изгубил волята си за живот”. Обратното – много лекари са наблюдавали, как научавайки, че имат рак, мнозина пациенти продължавали да живеят с надеждата, че нещата ще се оправят, и учудващо бързо оздравявали. Обикновеното обяснение в подобни случаи е, че това се дължи на проведената терапия.

Хората много по-лесно вярват във връзката между негативните очаквания и леталния изход, отколкото в това, че оздравяването зависи от позитивните очаквания. Струва ни се, че една от причините, поради които лекарите имат по-малко доверие на позитивната нагласа, за разлика от негативната, е това, че понякога е твърде сложно да се прецени дали пациентът е настроен оптимистично що се отнася до оздравяването си или просто си говори така, за да успокои близките си. Когато болният ви близък ви уверява, че е готов да се бори за живота си, че няма намерение да се предава и "задължително ще се пребори с това чудо", обаче с часове лежи в леглото завит презглава, не ходи на работа – изобщо ако се държи така, че думите му ни най-малко не се връзват с делата му, става кристално ясно, че при него липсва непоколебимата вяра, че той може да оздравее.

Напълно е възможно самите пациенти да не забелязват, че цялото им поведение говори за вътрешната им негативна нагласа. Те могат да не осъзнават живеещия дълбоко в душите им страх, породен от смъртта на някой близък или в резултат на присъщия на нашата култура общ песимистичен възглед за онкологичните заболявания. В нашата работа ние се научихме да си вадим заключения за ИСТИНСКОТО настроение на пациентите не само по техните думи, но и по техните дела и постъпки, като се отнасяме към това с огромно внимание, защото смятаме, че ефикасността на лечението – а отрицателната или позитивната нагласа е именно това – в много отношения определя какъв ще е изходът от болестта.

Предопределящото пророчество

Всички знаят какво представлява предопределящото пророчество или предсказание: когато очакваме да се случи нещо ние действаме съответно на това си очакване и по такъв начин повишаваме вероятността за неговото сбъдване. Например, ако пациентът иска да оздравее и очаква това да се случи, той ще приема лекарствата си и ще изпълнява всички указания на лекарите, като по този начин ще повишава шансовете си ад оздравее. Когато обаче пациентът е с нагласата, че няма да го бъде, тогава ще сметне всичко, предписано от медиците, за лишено от всякаква полза. Този простичък пример добре откроява една от главните особености на така нареченото предопределящо предсказание – наличието на постоянна циклична взаимовръзка на съставните части на процеса: очакването на успеха ни помага да успеем, като този успех на свой ред служи като доказателство за правилността на първоначалната положителна нагласа. Докато очакването на неуспех в дадено начинание често води до провал, което на свой ред потвърждава правилността на негативната нагласа. С всеки нов цикъл по спиралата очакването - и позитивното, и отрицателното – става все по-силно и по-силно.

(…)

Смайващи резултати е дало изследването на Розентал и екип с ученици в Калифорния. В началото на учебната година на първокласници от 18 различни училища е бил предложен невербален тест по проверка на интелектуалното им развитие. На учителите им било казано, че резултатите от теста трябва да покажат кое дете е особено надарено откъм интелект. После Розентал абсолютно произволно, без да взема предвид резултатите от тестването, е избрал 20 % от децата и е казал на учителите, че през годината тези деца ще проявят невероятни интелектуални способности.

Единствената разлика между избраните деца и контролната група се състояла в позитивното очакване, което било предизвикано у техните учители. Когато след осем месеца същите деца били тествани отново, озовалите се в произволно подбраната група на "надарените", показали много по-висок коефициент на интелигентност от представителите на контролната група.

Тези и други изследвания потвърдили, че учителите несъзнателно се отнасяли към тези ученици по-различно, отколкото към останалите. Обграждали ги с повече внимание и грижи, обръщали повече внимание на онова, което правят тези деца, предлагали им по-сложен материал, освен това им предоставяли повече възможности да отговарят и да задават въпроси. Тези факти са от твърде голямо значение, тъй като показват как определен вид очаквания повлияват върху резултата, предизвиквайки безсъзнателни промени в поведението.

По време на работата си в болницата на военновъздушните сили в Травис – най-голямата лечебница на ВВС в западната част на Щатите, Карл проведе върху 152 онкоболни изследване, което потвърди влиянието на позитивната нагласа върху хода на лечението.

Петима специалисти от тази болница в продължение на година и половина оценявали всеки пациент по два показателя: отношение към лечението и реакции на организма на провежданата терапия. Резултатите очевидно показваха, че пациентите с позитивни очаквания реагирали по-добре на провежданото лечение. Ако бъдем точни, от тези общо 152 души само при двама от пациентите с негативни очаквания била отбелязана добра реакция в отговор на лечението.

Най-важният извод на базата на въпросното изследване се състои в това, че позитивното отношение към лечението позволява по-добре отколкото тежестта на заболяването да се прогнозира ответната реакция на организма. А това означава, че пациентите в по-лошо физическо състояние, но с позитивна нагласа, реагират по-добре на терапията от онези в сравнително по-добро физическо състояние, но с негативна нагласа. Трябва да се отбележи, че при пациентите, които започват да се отнасят позитивно към терапията често се наблюдава отслабване на нейните странични ефекти.

Очакването може да изиграе и твърде отрицателна роля. Особено добре проумяхме това по време на работата в Травис, където приемаха болни от цялото Западно крайбрежие. Среди тези пациенти имаше неколцина японци на средна възраст. Независимо от това, че те получаваха съвсем същата стандартна лъчетерапия като останалите пациенти, при тях се наблюдаваха изключително неприятни и силни странични ефекти, които беше невъзможно да се обяснят само с въздействието на проведената терапия.

Единият от тях беше майор в оставка, подхванал успешен бизнес след напускането на службата в армията. Бяха ни казали, че преди болестта той е бил човек с независим и силен характер, високо чувство за отговорност и не е бил от онези, които се огъват пред трудностите. Обаче още в началото на курса на облъчване той се превърна в същински инвалид, който не желае дори пръст да помръдне в името на собственото си здраве. Всички увещания изглеждаха напълно безполезни и той се топеше направо пред очите ни. Опитахме се да разговаряме с него за това какво става и постепенно разбрахме, че той таи дълбок страх пред облъчването във връзка с бомбардировките на Хирошима и Нагасаки. Изведнъж ни стана ясно, че върху представите на всички пациенти-японци, може би на безсъзнателно ниво е оказала силно влияние атомната бомба. За японците от онова поколение, в чиято памет са живи спомените за случилото се, облъчването винаги ще се асоциира с разрушение и смърт.

Ние подробно му обяснихме разликата между атомната бомба и радиотерапията, но изглежда нищо не беше в състояние да промени отношението му към облъчването. И точно тази негативна нагласа допринасяше за влошаването на неговото състояние.

Понякога е трудно да се разбере дали някои от страничните ефекти действително са реакция на организма към провежданото лечение, или са рожба на определени представи на човека. Например повдигането и повръщането. Често тези неприятни симптоми се свързват с някои от видовете лечение, но се случва така, че някои пациенти още преди процедурите реагират по този начин. И това ни кара да се замислим дали причината не е толкова в терапията, колкото в съответната нагласа.

Влияние на отрицателните социални нагласи към болестта

Опитът ни очевидно потвърждава силата на действието на отрицателните нагласи. Като вземем предвид разпространената обща представа за онкозаболяванията в обществото ни (нека не забравяме все пак, че книгата е писана преди няколко десетилетия) и нейното влияние върху болните става ясно колко е опасна тази сила. Представите за рака, съществуващи през 70 години на 20 век могат да бъдат сведени до следното:

1. Ракът е най-тежката присъда.

2. Ракът е нещо, идващо отвън, което напада човека изневиделица и с него е невъзможно да се пребориш.

3. Всички видове терапия винаги се понасят тежко, рядко дават добър резултат и често са съпътствани от нежелателни странични ефекти.

Като сме наясно, че наличието на едно определено очакване влияе върху резултата, подобни негативни социални представи би следвало да притежават много силно отрицателно въздействие. В медиите не да няма материали за хора, изгубили дългата и продължителна битка с болестта. На пръв поглед подобни публикации би следвало да будят възхита от куража на човека, който се е борил с болестта. Но нейде между редовете на тези истории обикновено се чете, че борбата се е водила въпреки неизбежното поражение. Често, когато в компания се заговори за някой, който се е разболял от рак, тонът на разговора придобива други нюанси, настъпва неловко мълчание, слушателите свеждат поглед, сиреч става ясно, че човекът е отписан (Точно поради тази причина лично маята тактика е била – никаква информация на никой по въпроса, нито колеги, нито съседи – никой да не знае, достатъчно ми е било да виждам онова, което се четеш в погледите на роднините – скатавах се в стаята си, бягах от съжалението, не исках никой да ме мисли дори, по възможност – и смятам, че тази затвореност и концентрация в решаването на реалните лично мои проблеми с болестта е била един от решаващите фактори да се измъкна напълно – anonimous).

То се знае, някои от болните няма как да не забележат цялата тази работа. Мнозина са споделяли с нас, че когато са разбрали за болестта им, техните приятели са започнали да ги избягват, защото най-вероятно не знаят как да се държат с тях – ами в крайна сметка за част от околните те са пътници. Често хората избягват онкоболните и по друга причина – те се страхуват да мислят за оная с косата и смятат, че ракът е заразен. (Да, писано е отдавна, но доколкото си спомням нещата кой знае колко не са се променили във времето. В това има много истина, няма защо да се затваряме очите – но от друга страна хубавото е, че плявата се отсява и остават истинските приятели, близки, любими. Когато драпаш да се отървеш от болестта, поне според мен е така, трябва да не ти пука какво мислят хората, та били те приятели, близки, съседи и т. н. Трябва само да се радваш, че си наясно с обкръжението си, вместо да драматизираш нещата – в крайна сметка никой няма да живее вместо теб твоя живот и никой вместо теб няма да се пребори с твоя проблем. Отдаването на внимание на хорските погледи, мнения, коментари, съжаления е губеща тактика, затова лично моята е биела – игнориране на външните въздействия от страна на обкръжението. Лично за мен се оказа тотално печеливша. Който се бори за оцеляване и тотално здраве трябва да се концентрира върху себе си и да работи върху себе си, а не да си позволява лукса да хаби емоции заради нечии думи, сведени погледи, сълзи в очите и т. н. - anonimous.)

Пациентите биват облъчвани с подобни негативни и безпросветни нагласи не само при общуването с близки, познати и приятели. Случва се и лекар, който сте възприемали като добър специалист, готов да отговори на всеки въпрос, да започне в присъствието на болен от рак да дрънка със сдавен глас някакви изтъркани философски фрази за преходността на човешкото битие, защото в дъното на душата си смята, че пациентът е с малки шансове. В много от случаите на пациентите им прави най-силно впечатление мълчанието на докторите, които се измъкват от отговори на въпросите им. Една от пациентките ни описа така поведението на лекаря, дошъл да й каже за онкодиагнозата: „Той влезе в стаята, но не дойде при мен, ами се подпря на две крачки от вратата на стената, и изстреля на скоропоговорка: "Имате рак, трябва да преминете по-нататъшно лечение, така че ви преместват в друга клиника", след което бързо се насмел и излязъл от стаята. То се знае, пациентите възприемат не само казаното от един лекар, ами и всеки жест, всичко, което съпровожда казаните от медика думи. В конкретния случай на пациентката веднага и станало кристално ясно, че работата й е спукана.

Ние напомняме за всичко това не за да обвиняваме в нещо другите лекари, приятелите-предатели или нефелните роднини. Ние просто описваме фактите, като прекрасно помним онова време, когато собствените ни отрицателни нагласи или чувството за безпомощност се предаваше на пациентите и спомагаше за формирането у тях на чувството за безнадеждност. Най-тъжното в цялата тази работа е това, че като интоксикираме, заразяваме болните с нашите представи за страничните ефекти на лечението, за болката и за смъртта, ние залагаме първата фаза на спиралата на отрицателното предопределящо предсказание. А ако първоначалните нагласи са от друг, позитивен тип, това е предпоставка за други, а именно положителни резултати.