Дай малко повече инфо. По какъв повод са впечатленията ти?

"Совите не са това, което са..."

Редактирано от *jull** на 09.04.14 20:23.

Психосоматика и онкологични заболявания - научни възгледи и противоречия

Маргарита Тарейн

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да приемем рака като нещо, с което можем да се справим

Едно интервю с психологът Антонина Топалова, като специалист и човек, който е преборил рака на гърдата.


Кои качества или поведение отключват рака в тялото ни, г-жо Топалова?

Въпросът е много логичен, защото всеки от нас носи ракови клетки в тялото си. И само от житейското му поведение, от отношението към себе си и към света, зависи дали този рак ще бъде в такова състояние, че да унищожи организма. Доказано е, че въпреки това, че има ген на рака, независимо от кой тип рак сме болни, стресовата ситуация, загубата на близък човек, загуба на работа, тежко преживяване на проблеми с децата или другa съпътстващa тежка болест, като някое от автоимунните заболявания – ревматоиден артрит, Хашимото, множествена склероза е възможно да отключат и рака. Но това не означава, че когато чуем диагнозата „рак”, трябва да чуем и „смърт”. Надали някой се е замислил, че думата рак символизира животното. То прави две крачки назад, една напред. Тоест, то отстъпва. Ако ние още в началото приемем, че ракът може да отстъпи, естествено, че можем да го преодолеем. Има много доказателства на психолози, на хора които са изследвали всъщност въздействието на това заболяване върху психиката на човека, в които се говори за т. нар. спонтанни изцеления. Специалистите онколози не могат да обяснят на какво се дължи това. Изследват хората и се оказва, че те са прилагали различни методи на самолечение на психиката. Едни от тях се молят. Установява се, че 50 % от хората, които се молят, имат по-добри резултати при всякакъв вид лечение. Друг процент използват алтернативни методи – автосугестия, хипноза. Всъщност целта е да накараме вътрешния лечител да може да ни помогне. Тъй като е установено, че лекарствата и лекарите само помагат на лекаря в самия нас да преодолее всякакъв проблем. Знаете, че клетките се регенерират на различно време, през седем дни, на седем часа. По същия начин, ако ние успеем да внушим на раковите клетки да не се размножават в организма ни, ние можем да ги победим. Има едно интересно доказателство при едно момченце, на 12 години, което е страдало от левкемия. Един американски лекар, в негова клиника за лечение на рака, разказва този случай. Накарали детенцето да си визуализира по някакъв начин раковите клетки и съответно отбранителните – белите кръвни телца. Тъй като то обичало филма „Междузвездни войни”, си представило раковите клетки като нашественици, а неговите бели кръвни телца, като войниците, които го спасяват. Всеки ден, в продължение на 15 минути детето си представяло такава картина в главата. Било изключително изненадващо, че след около два месеца, ракът изчезнал от тялото на детето.

Което доказва, че когато имаме стресова ситуация, най-добре е тя да бъде отработена. Това означава тя да бъде изказана, изплакана, споделена. Може и с най-близките хора, но най-добре е с психолог, с психотерапевт, дори и с психиатър.

Той ще назначи лекарство, защото е нормално да изпаднем в депресия и да се чудим какво да правим в тази ситуация. Най-важното и единственото е, че трябва всички, които получат тази диагноза, да питат, да разпитват онколога за етапите на болестта, какво ще чувстват, какво ще усещат, какви са последиците от химиотерапията, от лъчетерапията, и най-вече да четат за положителни примери за хора, които са се оправили. Ето днес бях много щастлива, че в един вестник прочетох, че Стефан Данаилов е много добре, оправил се от лимфом, върнал се е на работа в парламента. Такива, като Нана, като Стефан Данаилов, като много други известни хора дават пример за това, как можем да го преодолеем със силата на духа.

При кои хора се отключва по-лесно ракът на гърдата?

Обикновено от рак на гърдата боледуват хора, които се стремят към перфекционизъм и които са готови във всяка ситуация да помагат на другите. В това няма лошо. Но не винаги го искаме и правим от сърце и душа. Този перфекционизъм е главно от стремеж да не се изложим, да се представим добре, да ни обичат. Т.е. ние се стремим да направим всичко за шефа, за колегите, за близките, за децата си, за да не би те да ни „разобичат”. В тази ситуация настъпва остро противоречие в психиката, която си казва: ”Не винаги пък искам да отида там, или да направя това, обаче трябва да го направя, защото обществото е казало, че трябва да се направи!” Тогава тялото реагира с вещества, които отключват рака. И тялото ти казва: ”Добре, аз ще ти дам основания ти да не правиш, нищо за никого и да имаш оправдание. Ето сега си болен – няма нужда да правиш нищо за другите.” Така, че тези хора са изключително отговорни към собствените си задължения, перфекционисти са и искат да контролират ситуацията. Но в един момент тя излиза извън контрол и те изпадат в ужас, защото не могат да я контролират. Това е най-страшното при рака. Ти не знаеш какво може да последва.

Така, че уважаеми, приятели, замислете се, трябва ли да сте перфектни. Можете ли да бъдете идеални? Необходимо ли е това на някой? Трябва ли да помагате, когато не ви искат помощ?


Когато поставят тежката диагноза лекарите препоръчват силен дух, къде да го намерим?

Забелязала съм от срещите си с подобни хора, като че ли той е вроден. Има вродени оптимисти и хора, които приемат рака като един етап за преодоляване, които преосмислят целия си живот. Надрастват дребните ежедневни проблеми. Много от тях споделят, че вече не ги вълнува толкова работата, не ги вълнуват къщи, коли. Най-важно за тях в този момент са отношенията с близките, с приятели, с роднини, със хората около тях.

Но силният дух е въпрос на автогенна тренировка. Когато станем сутрин, поглеждаме се в огледалото и казваме на себе си: „Ти си прекрасен, аз те обичам и те приемам такъв, какъвто си!”

Т.е. нормално е болните от рак да изпитат първо възмущение, гняв, страх, обида. Това са етапи, които са неизбежни. След това почват да търся различни варианти на лечение. Най-вече алтернативни, защото се страхуват от операцията, но във всички случаи, и като психолог, и като човек, който е минал през този път, казвам: „Не търсете алтернативни методи. Те са съпътстващи! Химиотерапията, лъчетерапията, лекарствата и операцията са доказаните методи.” Три случая имам, при които хората се довериха на алтернативни методи и си отидоха.

Има ли начин да преодолеем страха, когато чуем за собствената си болест или тази на близък човек?

Страхът е усещане за нещо, което още не се е случило. Ние предвиждаме или очакваме лошото. И състоянието на перманентен страх от очакваното е много по-тежко, защото в тялото ни се отделят токсини. Няма ги обезболяващите ендорфини, които се отделят при спокойно състояние, а самият страх, може да предизвика влошаване на която и да е болест, най-вече на рака. Когато приемем рака като нещо, с което можем да се справим, с помощта на техника за емоционална свобода, това може да се намери в интернет, с влизане в алфа състояние, това е вид автосугестия, с която се дават позитивни команди на тялото, с медитация, с йога, със съпътстващи психологически методи, ние можем да засилим психиката си и да приемаме всяко предизвикателство по-лесно. С жените, с които работя, влизайки с алфа състояние, те нямат толкова силни странични ефекти при химиотерапията, което е удивително. Едно момиче, което предварително подготвях, мина много леко операцията, тя беше спокойна, нямаше виене на свят, повръщане.

Това означава, че ние можем на подсъзнателно ниво да командваме тялото си да реагира, така както искаме. Така че, чудеса стават.

Как да преодолеем нежеланието да говорим за проблема и с кого е най-добре да споделяме?

Във всички случаи най-добре е да се споделя със специалист. Психологът, психиатърът във всички случаи ще ви разбере, няма да ви осъди. Няма нищо осъдително в това да си болен от рак на гърдата. Озадачаващо е, че в България и особено в по-малките градчета, като вашето, това е тема „табу”. Което е наложено още от много отдавна, и за рака на гърдата и рака на маточната шийка се твърди, че това са „женски” болести – т.е. едва ли не, че жената е виновна за това, че има рак. Твърди се, че жени, които не са се оженили, които не са кърмили, биха могли да имат рак. Това не е вярно, защото 90 % от жените, с които се срещам са женени и имат деца. Аз също имам деца, също съм кърмила. Няма такава връзка, не трябва да се плашат, или да се срамуват жените, и да не споделят. В нито една болест няма срамно! Срамно е да бъдем неморални, нечовечни, да не съчувстваме, да не състрадаваме.

Приложима ли е в семейство с онкоболен старата поговорка, че в къщата на обесения не се говори за въже?

Народните поговорки са много точни, но в случая с рака не действат. Трябва още в началото да седне семейството и да обсъди – етапите на лечение, отношението към болния. Особено жените с рак на гърда имат проблеми с възприемане на женската си същност. Тъй като се отстранява гърда, те се чувстват непълноценни. Химиотерапията им пречи да правят пълноценен секс, имат изсъхване на влагалището, нямат интерес към докосване, имат болка. Всички тези неща трябва да се преодолеят нормално със съпруга или партньора, да му се обясни, че това е временно, че след това всичко минава. Има един друг вариант – бягство от истината. Тотално неглижиране на проблема. Говорила съм с много жени, които споделят: „Моят мъж казва – нищо ти няма, ти ще се оправиш!” Те знаят, че може би ще се оправят, но искат съчувствие, съпричастност.

Това, което трябва да кажем на близкия човек е: ”Аз съм с теб, подкрепям те изцяло, разбирам колко ти е тежко. Не мога да вляза в твоята ситуация, но мога да ти помогна, като пазарувам, като ти помагам, като аз се грижа за дома, за децата!” И друго много важно, което трябва да се каже на децата на онкоболните, че не е задължително и те да се разболеят. Да не живеят с подобен страх.

Пак, казвам, генът на рака дреме у нас и само отношението към живота и към себе си може да го активира. Има цели семейства, които си отиват от рак, защото непрекъснато се автосугестират, (б.р. самовнушават си). Има и раково болни, които нямат рак в семейството. Има наследствена предразположеност, вероятност, но тя не е 100 % сигурна. Не е нужно да плачете, да се тръшкате пред болния – „ах, как изглеждаш…, ах, как ти е опадала косата… колко си зле, … много ми е мъчно…”. Този тип състрадание унижава болния, до такава степен, че му внушава самосъжаление. То не помага. В живота всеки от нас изпълнява три роли – насилник, жертва и спасител. Когато отидеш да се жалиш на някой, ти си в ролята на жертва, а той е в ролята на спасител. Така е, ако до теб имаш насилник, не само във физическия смисъл. В други моменти ние се оказваме в ролята на насилник или спасител. Въртим се в омагьосан кръг и винаги, когато изпълняваш ролята на спасител, ти се чувстваш добре. Ти помагаш и си сигурен в това. Ето и вашето сдружение прави това, чувствате се добре от това, че помагате, не сте заели ролята на жертва. И не мрънкате за това, колко е тъжно, че жените, с които се срещате са „много зле”, не се вайкате - „какво ще правим сега”. Вие действате като спасители. Затова предлагам на всички да не влизат в този омагьосан тригълник и да не са в ролите на насилник или жертва, защото става по-сложно. Ако имате необходимост, поплачете пред приятел. Отношението ни към болестта трябва да бъде като към нещо, с което ние можем да се справим. Пък ако не можем, си отиваме. Все пак това е нормален процес и близките трябва да допускат, че и това може да стане.

В такава житейска ситуация кой има по-голяма нужда от психологическа подкрепа – болния или най-близките му?

Много често се получава това. Идват, плачат, в постоянна депресия са. И тогава болният се принуждава да им дава кураж. Това е естествена психологическа ситуация, защото страхът от загубата и изоставянето е основен в човека. Да си отиде човекът до теб, това означава, че той те изоставя. Обикновено когато загубим близък, казваме: „Ти защо ме изостави!” Това е първата мисъл, в търсене на собствените си преживявания. Чувствата трябва да се излеят. Пред специалист, пред приятели, пред други близки, но в никакъв случай не е добре крайното – плачевното настроение, страхът, напрежението и прекаленото закрилничество и прекаленото хленчене са пагубни. Отнасяйте се с вашия болен като към човек, който има в момента един труден и преодолим проблем, това е процес, а не е константа. Ако приемем рака или която и да е болест като процес, този процес в един момент спира. Той не е вечен. Боледуването има начало, среда и край. Обикновено болни, които са визуализирали, представяли са си края – колко им тежка химиотерапията, колко ще плачат близките им, си отиват. Не допускайте това. Аз съм живо доказателство за това. Жива съм вече осма година въпреки това „раче”. Аз например, направих грешката да се затворя в себе си, да не споделям изобщо за този проблем. Пет години не ходих на контролен преглед. ГРЕШКА! Т.е. неглижирах! Занимавах се с другата си болест, имам такава и тя ме тормози. Когато можеш да заместваш една грижа с друга – това също е добре. Защото всеки ден да ставаш, да се преглеждаш и да си самовнушаваш, ох, сега имам ли бучка, нямам ли, ох кървя ли, не кървя ли, това допълнително настройва вниманието, мозъка и щеш, не щеш, ти предизвикваш в един момент това да стане. Както например има „фалшива бременност” със симптомите й по чисто психогенен път. Затова търсете златната среда – това е болест, вие сте се оправили, оттук нататък ще я следите. Един или два пъти годишно. Ако е отрязана гърдата, може да се направи реконструкция. Винаги търсете решението. Проблемът, когато се сложи на масата, е ясен!

Не хленчи и не мрънкай, търси вариантите за решение.

Винаги има решение и не само при болестите!



Източник:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от TNBC на 09.04.14 13:45.

ЛЮБОВ, МЕДИЦИНА, ЧУДЕСА
Д-р Бърни Сийгъл


Д-р Бърни Сийгъл е завършил с отличие университета "Колгейт" и Корнейлския университетски медицински колеж. Член е на научните дружества "Фи Бета Капа" и "Алфа Омега Алфа". Той е хирург - обща и детска хирургия, в Йелската болница в Ню Хейвън и в Детската болница в Питсбърг.
През 1979 г. основава особена форма за индивидуална и групова терапия, която нарича "Необикновени раково болни пациенти" (НРБП). Философската основа на НРБП е "любефронтацията" - любяща, безопасна, терапевтична конфронтация, която подкрепя личностната промяна и изцелението, разчитаща на личният лечебен потенциал на пациентите.
В България е известен с книгата си "Любов, медицина и чудеса - Уроци по самоизлецение от опита на един хирург с неговите необикновени пациенти".



1. УМЪТ - ДОБРОКАЧЕСТВЕН ИЛИ ЗЛОКАЧЕСТВЕН

Пренебрегването на връзката между ума и тялото от страна на технологичната медицина е само бегло отклонение на фона на цялата история на лечителското изкуство.
В традиционната племенна медицина, както и в западната практика, чието начало е поставено от Хипократ, необходимостта да се действа чрез ума на пациента винаги се е признавала. До 19-и век в медицинската литература рязко са пропускали да споменат въздействието на мъката, отчаянието или безнадеждността (лична или на обществото) върху възникването и развитието на болестта или епидемията, нито са пренебрегвали целебния ефект на вярата, надеждата и душевния покой. Удовлетвореността се е смятала за необходима предпоставка за здравето.
Съвременният медик обаче е придобил толкова голяма власт над определени болести благодарение на лекарствата, че е забравил за потенциалната сила вътре в самия пациент. Съзнанието за силата на ума се е загубило с изхвърлянето на всички "лични данни" - информацията, която медицината трудно изразява и обяснява количествено или научно.
Част от въздействието на ума върху здравето е пряко и съзнателно. Обичта ни към себе си определя дали се храним правилно, дали спим достатъчно, дали пушим, слагаме ли предпазни колани, спортуваме ли и т.н. Всяко едно от тези решения говори колко всъщност ни интересува животът. Като цяло тези решения контролират около 90 % от факторите, които определят здравословното ни състояние. Бедата е, че мотивацията на повечето хора да спазват тези основни изисквания се изкривяват от скрити за всекидневното съзнание чувства. В резултат мнозина от нас имат противоречиви намерения.

Сара, жена с рак на гърдата, постъпи в болницата преди няколко години. Когато влязох в стаята й, тя пушеше. Постъпката й красноречиво говореше: "Искам да махнеш тумора ми, но чувствата ми към живота са
смесени, така че ще поема риска от нов рак." Погледна ме смутено и попита:
- Сигурно ще ми кажете да откажа цигарите.
- Не - отвърнах. - Ще ти кажа да обичаш себе си. Тогава ще ги откажеш.
Тя се замисли за миг и каза:
- Е, аз се обичам. Но не се боготворя.
Отговорът й беше остроумен, но чудесно илюстрира огромният проблем, пред който се изправят много хора. Любовта към себе си
обикновено се възприема единствено като суета и нарцисизъм. И въпреки
това откритото, положително самообожание си остава най-същественият фактор за здравето. Самоуважението и любовта към себе си не са грях. Те превръщат живота в радост, вместо в бреме.
Но умът не въздейства само чрез съзнателните ни решения. Голяма част от въздействието му се осъществява направо върху телесните тъкани, без въобще да го съзнаваме. Тялото откликва на посланията на ума, независимо дали са съзнателни или подсъзнателни. Нашето подсъзнание няма чувство за хумор; то приема всяка необмислена дума, вкл. и лъжата, като стопроцентова истина. Съвсем не е случайно, че толкова много се говори за силата на словото, за позитивното мислене и утвърждения като основна част от процеса на изцеление.
По принцип, на всяка ситуация човек реагира по три начина: като се пребори с нея, като избяга от нея или като се примири (Ханс Селие). Затова всяко от решенията на нашето съзнание или подсъзнание могат да бъдат послания "Живей" или "Умри". Убеден съм (както твърди З. Фройд), че имаме не само инстинкт за оцеляване и свързаните с него механизми от рода на "Бий се" или "Бягай", но и механизми за саморазрушение, които блокират защитните ни сили, забавят телесните функции и ни тласкат към смъртта, когато не виждаме смисъл да живеем.
Телесните тъкани и органи се ръководят чрез комплексното взаимодействие между циркулиращите в кръвта химически вещества и отделяните от жлезите с вътрешна секреция хормони. Тази смес се контролира от "главната жлеза" - хипофизата, разположена в средата на главата, точно под мозъка. Производството на хипофизните хормони на свой ред зависи както от отделяните химически вещества, така и от нервните импулси на съседната част на мозъка, наречена хипоталамус. Този малък орган ръководи преобладаващата част от несъзнателните регулационни процеси на тялото, като биенето на сърцето, дишането, кръвното налягане, температурата и пр.
Нервите свързват хипоталамуса с почти всички останали части на мозъка, така че интелектуалните или емоционалните процеси, извършващи се на други места в мозъка, също оказват въздействие върху тялото. Така например съществува "психологическо прекратяване на растежа" - обезпокоително често срещан синдром, при който нездравословната емоционална среда в дома спира физическия растеж на детето. Когато детето е обект на враждебно отношение и се чувства отхвърлено от своите родители и поради това расте без самоуважение, мозъчният център на чувствата, или периферният мозък, въздейства върху прилежащия хипоталамус и той прекратява производството на хормона на растежа в хипофизата.
Имунната система се състои от съсредоточени в далака, тимуса и лимфните възли над дузина различни видове бели кръвни телца, които пазят цялото тяло чрез кръвта и лимфната система. Те се делят на два основни типа. Едната група, наречени Б-клетки, произвеждат химически вещества, които неутрализират произведените от болестотворните организми отрови и същевременно помагат на тялото да мобилизира собствените си защитни сили. Другата група, наречени Т-клетки, се състои от клетки-убийци и техните помощници, които унищожават нахлулите бактерии и вируси.
Съвременните изследвания откриха нерви, свързващи тимуса и далака направо с хипоталамуса. Други изследвания доказаха, че белите
кръвни телца реагират пряко на някои от химическите вещества, пренасящи информация от една нервна клетка до друга. А това значи, че имунната система се контролира от мозъка индиректно - чрез хормоните в кръвта, или директно - чрез нервната система и т.нар. невропептиди.
Едно от най-разпространените обяснения на рака гласи, че в телата ни непрекъснато се развиват ракови клетки, но обикновено белите кръвни телца ги унищожават, преди да са се превърнали в опасни тумори. Ракът (а и всяка друга болест) се появява, когато имунната система е потисната и вече не е в състояние да се справя с рутинната заплаха.
Смутеният или нарушен контрол на мозъка над имунната система се дължи най-вече на хроничния синдром на стреса, описан за първи път от Ханс Селие през 1936 г. Смесицата от хормони, които надбъбречната жлеза отделя при всяка ситуация, която изисква от нас реакцията "Бий се" или "Бягай", потиска имунната система. От това не е имало кой знае какви последствия, когато предците ни е трябвало да се справят с някой ненадейно появил се див звяр. Но когато напрежението и тревогата на съвременния живот поддържат антистресовата реакция постоянно "включена", хормоните понижават устойчивостта ни на болести и дори увреждат лимфните възли. Нещо повече, "пасивните емоции" като мъката, чувството за провал, сдържането на гнева и пр., предизвикват свръхпроизводство на същите тези хормони, потискащи имунната система.
Все още не разбираме всички начини, по които химическите вещества на мозъка са свързани с емоциите и мислите, но забележителното е, че умственото ни състояние непосредствено и пряко въздейства върху състоянието на тялото. Можем да промени тялото си, като овладеем емоциите. Ако пренебрегваме отчаянието си, тялото получава сигнал "Умри". Ако се справяме с болката и потърсим помощ, посланието е "Животът е труден, но желан" и имунната система започва да действа, за да запази живота ни.
В своята работа с раково болните пациенти аз използвам два основни инструмента за промяна на тялото: чувствата и представите. Това са двата начина, по които можем да накараме ума и тялото си да комуникират помежду си. Нашите емоции и думи помагат на тялото да разбере какво очакваме от него (позитивните утвърждения, осмисляне, прошка и т.н.), а като си представяме отделни промени (визуализация), ние поощряваме тялото да ги осъществи. Както чувствата, така и представите очевидно се предават чрез централната нервна система и може би това има връзка с работата на Робърт Бекър, хирург-ортопед и изследовател,
Бекър изучава електрическите системи на тялото, в резултат на което електричеството започва да се използва за лечение на недобре зараснали счупени кости. Бекър открива, че под хипноза пациентите могат при дадена команда да предизвикват промени във волтажа в определени части на тялото; т.е. прояснява се механизмът на изцеленията под хипноза и на плацебо ефектът.
Във връзка със самоизлекуването на брадавиците д-р Луис Томас ("Медузата и охлювът") пише: "Не можеш да бъдеш под хипноза, да слушаш напътствията и да ги следваш точно и прецизно, без да допуснеш съществуването на нещо, много подобно на контрольор. Не можеш да прехвърлиш цялата тази сложна работа на по-низшите центрове, без да им изпратиш доста подробни указания, далеч надхвърлящи познанията ни. Някакъв висш разум знае как да се отърве от брадавиците и това е наистина обезпокоителна мисъл. Но също така е и прекрасна мистерия, която трябва да се разгадае. Само си представете какво щяхме да знаем, ако разбирахме как точно брадавицата изчезва под хипноза. Щяхме да научим за съществуващия във всеки от нас висш разум, много по-умен и притежаващ техническо ноу-хау, надхвърлящо далеч сегашните ни познания."
Биоелектричеството може би някой ден ще ни помогне да стигнем до този "контрольор" и да разберем защо понякога туморите изчезват, когато пациентът е убеден, че някакво неортодоксално лечение - хипноза, диета, молитва, медитация или нещо друго - ще подейства. Както ми писа веднъж Бекър: "Плацебо ефектът е не само реален, но и много важен."
Независимо дали някого ще можем да контролираме изцеленията чрез електростимулация, няма защо да чакаме безпомощно ефекта на изкуствените средства. Всеки от нас може да се научи да се самолекува и да бъде здрав. Ако успея да ви науча как да харесвате живота си, да обичате себе си и другите и да постигате душевен покой, може да настъпят необходимите промени. Обичта и прегръдките може да изглеждат глупави, но са научни. Надявам се някой ден вместо лекарства или електрически импулси да можем да предписваме нещо от рода на "Една прегръдка на всеки 3 часа".

"Любов, медицина и чудеса - Уроци по самоизлецение от опита на един хирург с неговите необикновени пациенти"
Д-р Бърни Сийгъл


2. ПРОГРАМИРАНЕ НА ЛИЧНОСТТА

Като млада майка ми страдала от тежък хипертиреоидизъм (заболяване на щитовидната жлеза) и тежала около 40 килограма. Същевременно отчаяно искала дете. Ходила при много гинеколози, но всички й казвали, че тялото й няма да издържи натоварването и вероятно я чака смърт, ако забременее. След няколко години, когато състоянието й не се подобрило, с баща ми решили, че бебето си струва риска. В този момент тя се превърнала в необикновен пациент*: започнала да споделя надеждите и страховете си със своите лекари и да се справя с тях както на емоционално, така и на интелектуално равнище, и родителите ми поели цялата отговорност за решението да имат дете.
_____________
* Д-р Бърни Сийгъл е първият хирург в съвременната медицина, който се обръща към вътрешните лечебни сили на своите болни, създавайки общността на необикновените раково болни пациенти (НРБП).

Накрая намерили един гинеколог, готов да помогне на майка ми да поеме риска. Казал й, че ще я подкрепи в опита й за една нормална бременност, ако напълнее с 13 килограма. Майка ми имала ценна опора - майка-еврейка. Тя взела дъщеря си у дома, накарала я да легне на дивана и в продължение на 3 месеца непрекъснато я хранела. Майка ми достигнала необходимото тегло, заченала и така съм се родил аз. След раждането ми хипертироидизмът й изчезнал и родителите ми получили в дар едно здраво бебе.
Раждането било тежко. Отначало чертите на лицето ми били силно деформирани от форцепса. Когато ме извеждала на разходка с количката, майка ми я покривала, за да не ме виждат хората. Съседите спирали, вдигали покривалото и понечвали да загукат: "О, какво сладко…", след което ме зървали, виждали, че обичайните думи не са подходящи и оставали със зяпнали уста. Майка ми решила да ме държи в къщи и да спести на съседите неудобствата. Липсата на бебешки снимки от тези първи месеци го доказва. Тогава се намесила баба ми и започнала да обтрива и гали лицето ми, докато уврежданията не изчезнали и това прокудило тревогите на майка ми и засилило безусловната й любов.
Така че аз получих посланието за безусловна любов, дори по-силна от тази към бебетата, които идват на света при по-лесни обстоятелства. Знам, че мога да разчитам на подкрепата на родителите си, независимо какво решавам да правя. Абсолютно съм убеден, че получената в детството подкрепа е създала у мен увереността, че мога да бъда това, което искам да бъда, и ме е тласнало към желанието да давам и лекувам.
Най-тежкият урок за мен се състоеше в това, че повечето от пациентите ми не бяха продукт на такава любов. Всъщност, по моя преценка 80 % от пациентите ми са били нежелание или пренебрегвани като деца. Дори лабораторните плъхове, ако бъдат преждевременно разделени с майките си, стават по-податливи на рак. Плъховете, които често получават ласки в детството си, са по-устойчиви. Колко е различен моят случай от онези, които чуват: "Винаги сме искали момче, а не момиче." Или: "Баща ти беше пиян, всъщност, не искахме повече деца." Или: "Предпочитам да бях направила аборт, вместо да те раждам." Подобни думи насаждат чувство за малоценност за цял живот. Тогава болестта е нещо, което пациентът смята, че заслужава, и лечението става нежелано. За такива хора болестта може да бъде техният начин на родителите си - изобщо да не са се раждали, да ги няма на този свят.
При други хора чувството за вина е насадено от тяхната религия и те приемат болестта като наказание за греховете си. Вътре в себе си те са убедени, че единственото, което могат да направят, е да умрат, за да бъдат истински добри или да получат любов.
Една от пациентките ми, нюйоркчанката Жан, работила като актриса от ранното си юношество. Майка й постоянно я предупреждавала да пази гърдите си, тъй като били от голямо значение за външността й. Казвала й, че не бива да спи по корем и че трябва да внимава партньорите й да не я притискат по време на танци. Естествено, Жан се разболя от рак на гърдата и не даваше да се издума за операция. Вместо това опита всевъзможни алтернативни терапии. Казах й, че има голям шанс да се излекува, ако съсредоточи невероятната си енергия върху една или две възможности и се научи да обича себе си. Но, както много от актьорите, тя живееше главно заради одобрението на околните. Каза ми: "Ако не чувам аплодисменти, как ще разбера, че съм обичана?" Тя почина от болестта, похабявайки енергията си в търсене на външно чудо.
Чудесата са вътрешно дело. Вие вече не сте онова необичано дете. Вие можете да се преродите, да отхвърлите старите послания и произтичащите от тях болести. Когато изберете да обичате, пак ще има дни, когато няма да бъдете такива, каквито ви се иска, но можете да се научите да си прощавате. Няма да се преборите с недостатъците си, докато не се приемете въпреки тях. Подчертавам го, защото много от хората са склонни да прощават на другите и да разпъват на кръст себе си.
Препрограмирането на личността става с медитативни техники, позитивните утвърждения и пр. Нека ви дам пример от собствения си опит. Проблемът - моята морска болест, несъмнено е тривиален в сравнение с рака, но принципите са същите и ясно демонстрират колко могъщ и потенциално опасен може да бъде умът.
Едно лято четях книга, чиито автори препоръчваха следната техника за отслабване: когато тръгваш към сервираната маса, да си представиш, че ти се повръща. Ентусиазирах се да изпробвам всички тези упражнения, а още от детството винаги в бурно море ме хващаше ужасна морска болест. Всъщност, наскоро по време на една ваканция бях тръгнал на риболов и морската болест отново беше ме повалила. Така че реших да отида още по-далеч от съветите в книгата и всеки път, щом седна да се храня, да си представям, че ме хваща морска болест. На следващия ден продължаваше да ми се вие свят и да повръщам вследствие на лабиринта (заболяване на вътрешното ухо). Мисловните представи бяха повлияли на органа на равновесието ми. Наложи ми се да остана 3-4 дни на легло. Неразположението ми наистина наподобяваше най-неприятната морска болест, която бях преживявал. Сериозно ви съветвам никога, НИКОГА, да не предизвиквате съзнателно негативни мисли за тялото си, дори и в името на положителни цели, като отслабването, например. Картината в ума ви най-вероятно ще се реализира изцяло.
След като научих повече за връзката "Ум-Тяло", започнах да осъзнавам, че съм се програмирал да страдам от морска болест още като 5 -годишен. Онази година с баща ми бяхме отишли на риболов и веднага ме хвана морска болест. Реших, че така ще бъде винаги. И аз, и родителите ми много обичахме лодките и риболова, но всеки път моята морска болест слагаше край на забавленията. Нещо повече, започваше да ме хваща морската болест още преди да съм стигнал до лодката.
Реших, че повече няма да търпя това и чрез медитация се препрограмирах да не страдам от морска болест. На следващото лято успях на няколко пъти да заведа семейството си на риболов без никаква следа от морска болест. При една от разходките ни морето бе толкова бурно, че трябваше веднага да се приберем. Вместо това останахме в морето, докато на другите започна да им се вие свят. Аз бях се излекувал напълно.
За да положи необикновени грижи за своето тяло, човек трябва да си даде сметка за предубежденията си спрямо него, особено за онези предубеждения, които са толкова силно вкоренени, че вече са станали подсъзнателни. Ако успее да предвкуси възстановяването си, вместо да предрича болести, човек вече е положил основата на своето изцеление.
Имах пациентка на име Едит - крехка жена, която тежеше едва 39 килограма. "Не ми трябвате нито вие, нито групата ви - каза ми тя. - Когато бях малка, мама винаги ми казваше: Слабичка си, но каквото и да ти се случи, ще го превъзмогнеш." Едит бе оцеляла след инфаркт, кръвоизлив на язвата, смъртта на съпруга си и рак на гърдата с разсейки върху гръдната стена. Сега е жива, повече от 6 години след операцията. Всеки път, когато нещо й се случи, тя чува думите на майка си: "Слабичка си, но ще го превъзмогнеш."
Ако всички програмираме децата си по този начин, ще създаваме победители. Като родители, ние всъщност сме техните първи хипнотизатори и можем да им дадем положителни постхипнотични съвети.
Вместо това обаче често се среща негативното програмиране. Струва ми се, че програмирането е не по-маловажен фактор от генетичната предразположеност (наричам го "психологическа генетика"), защото съм виждал как хората съумяват да променят сценария, след като си дадат сметка за него. Както каза една медицинска сестра след като присъства на моя лекция: "Може би ми спасихте живота. Очаквах да умра от рак, тъй като майка ми е болна от рак, а и баща ми също беше болен от рак. Никога досега не ми беше хрумвало, че не е задължително и при мен да е така."
Психологическите "гени" могат да бъдат както полезни, така и вредни, както и физическите. Безпомощният, лишен от надежди родител, създава безпомощно, лишено от надежди дете.
На 4-годишна възраст синът ми трябваше да постъпи в болница за операция на херния. Обясних му всички технически подробности, но когато излезе от упойката той ми каза: "Забрави да ми кажеш, че ще боли."
Неотдавна, вече тийнейджър, той сподели с мен проблемите си и аз му предложих решението "любов-толератност-прошка", но той ми отговори: "Не ми трябват отговори. Просто искам някой да ме изслуша."
Когато играем ролята на богове с кратките си отговори, ние всъщност не помагаме на хората. Помагаме им, когато ги изслушваме и когато споделяме собствената си болка. Трябва самите ние да следваме проповедите си, а не само да ги изнасяме.

Редактирано от TNBC на 17.04.14 23:12.

"Любов, медицина и чудеса - Уроци по самоизлецение от опита на един хирург с неговите необикновени пациенти"
Д-р Бърни Сийгъл


3. ПОЛЕЗНИТЕ УБЕЖДЕНИЯ


Убежденията предопределят ефикасността на лечението, а също така и силата на страничните му ефекти. Лъчението може да убива, но може да се превърне и в златен лъч целебна енергия. Тъй като химиотерапията атакува предимно клетките с висок метаболизъм
туморни клетки или фоликулите на космите), загубата на коса може и трябва да се приеме като доказателство, че лечението действа. Хората, които не искат да останат без коса, може да използват мисловните представи, за да не допуснат тези странични ефекти. Както каза на лекуващия си лекар една пациентка: "Не ми описвайте всички възможни странични действия. Ще ви потърся, ако нещо се появи." Така тя не му позволи да я настройва негативно и наистина при нея не се появиха някакви сериозни проблеми. По- късно тя заяви:
- Смятам, че ракът е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Ако успея да помогна на някой друг да разбере как да се бори с рака, значи си е струвало. Сигурна съм, че се разболях именно заради това.
Пациентите, които казват подобни неща, са хора, чийто живот е бил преизпълнен с болка до такава степен, че пренасочването в резултат на болестта е внесло нов смисъл и любов в живота им. Това не означава, че стига да можеха, не биха се отървали от болестта на момента. Но те в никакъв случай не биха се отказали от промените, които болестта им е донесла. Желанието да се поучиш и да помогнеш на другите прави всяко лечение не само по-поносимо, но и по-ефикасно.
Решаването на конфликтите, проявяването на истинското Аз, духовното съзнание и любовта отключват невероятна енергия, която задейства биохимичните процеси на изцелението. Всъщност болестта играе ролята на катализатор за действие: болният осъзнава, че е крайно време да реши конфликтните ситуации. А това от своя страна освобождава "заключена" в проблемите енергия, която се насочва в друга посока.
В НРБП ("Необикновени раково болни пациенти") обсъждаме всички страни от живота: целите на лечението и различните възможности, храненето, спортуването, психологическите първоизточници на болестта, начините за превъзмогване на болката и на страха, техниките за намаляване на стреса. Помагаме на пациентите да си поставят нови цели, да намират поводи за игра и смях, да се справят със сексуалните си проблеми и да потърсят емоционална подкрепа от приятели и близки. И най-вече - опитваме се да им помогнем да постигнат това, което е най-голямото предизвикателство на живота: да развиват и истински да харесват неповторимата си индивидуалност.
Ние не издаваме присъди; ние се опитваме да предизвикаме промени в начина на живот, поемане на отговорност, духовно съзнание и чувство за съобщност. Всъщност, ние разискваме причините да сме живи и да сме тук. Всяка среща завършва с медитация и визуализация, като помагаме на пациентите да приспособят тези техники за всекидневните си нужди. В семейството на НРБП обичта и подкрепата често са по-силни, отколкото в биологичното семейство.
Веднъж един онколог ме попита:
- След като не си изучавал психотерапия, откъде знаеш, дали няма да навредиш на своите необикновено раково болни пациенти?
- Аз ги обичам - отвърнах. - Може да не им помогна, но съм абсолютно сигурен, че няма да им навредя.
Нашият терапевтичен подход всява радост в живота. Тайната е в загрижеността.
Като хирург аз се срещам най-вече с рака, но съм напълно убеден, че нашите методи увеличават шансовете при всички заболявания. В НРБП сме постигали успешни резултати при диабет, склеродермоза, множествена склероза, артрит, неврологични разстройства, затлъстяване, астма, СПИН.
И сега продължавам да твърдя: покажете ми пациент, който се радва на живота, и аз ще ви кажа кой ще живее по-дълго.

"Любов, медицина и чудеса - Уроци по самоизлецение от опита на един хирург с неговите необикновени пациенти"
Д-р Бърни Сийгъл


4. ПРЕВЪЗМОГВАНЕ НА ОМРАЗАТА


Не всеки, претърпял тежка загуби или стресова промяна в живота, се разболява. Изглежда решаващият фактор е как той се справя с проблема. (Според Джеръм Франк, психиатър от университета "Джонс Хопкинс", "стресът се дължи главно на субективната интерпретация на събитията".) Хората, които открито изразява чувствата си и все пак продължават напред, по принцип остават здрави.
Веднъж ми се обади съпругът на една пациентка и ме попита: "Какво казахте на съпругата ми?" Разправи ми как тя се прибрала у дома и часове наред му крещяла за 20-годишния им брачен живот, който според него бил съвсем добър. Отвърнах му: "Нищо не съм казал на съпругата ви. Та обаче научи, че е болна от рак и дава израз на натрупалото се години наред негодувание."
Гневът е нормална реакция, ако човек го изрази на момента. Ако бъде потиснат, той се превръща в негодувание или просто в омраза и може да бъде разрушителен.
Ако човек се справя с гнева или с отчаянието си още при появата им, няма защо да възниква болест. Когато пренебрегваме емоционалните си потребности, ние сами подготвяме физическия си срив. Нашата цивилизация ни е научила, че да е редно да сподели, ако ни предстои операция или се разболяваме, но е едва ли не срамно да признаем, че нервите ни не издържат и трябва да отидем на психиатър.
Простата истина е, че щастливите хора рядко се разболяват. Собственото ни отношение към себе си е най-важният фактор за излекуването и за доброто ни здраве. Хората, които са в мир със себе си и със заобикалящата ги среда, страдат далеч по-малко от сериозни заболявания.
Силната имунна система може да се пребори дори с рак и СПИН, ако не й се пречи. Емоционалното израстване към по-голямо самоприемане и удовлетвореността помагат за поддържането на дееспособна имунна система.
Общият знаменател на всички депресии е липсата на любов и обезсмислянето на живота, поне от гледна точа на депресирания човек. Тогава болестта играе ролята на бягство от загубилото смисъл всекидневие.
Сред най-често срещаните предшественици на рака са травмиращата загуба или чувството за празнота в живота. Когато саламандърът загуби крайник, израства му нов. Когато човек претърпи емоционална загуба, с която не съумява да се справи, тялото често реагира чрез нов израстък във вид на тумори. Ако съумеем да откликнем на загубата чрез личностно израстване, ние можем да предотвратим нежеланите туморни растежи. Според Арнолд Хъчнекър ("Воля за живот") "депресията е частична капитулация пред смъртта, а ракът е отчаяние, проявяващо се на клетъчно ниво".
Според определението на психолозите депресията най-общо означава отказ или капитулация. Чувствайки, че настоящите условия и бъдещите възможности са непоносими, депресираният човек "обявява стачка" срещу живота, прави все по-малко и по-малко, загубва интерес към хората, работата, хобито и т.н.
Обикновено, отказвайки се от нормалните си дейности, депресираните пациенти все пак реагират по някакъв начин на нетърпимото - според тях - положение. Реакцията е негативна, но поне има опит за отдръпване. Много хора обаче продължават обичайните си дейности и се правят на щастливи, макар вътрешно да усещат, че животът им е загубил своя смисъл. Рядко им се поставя диагнозата "Депресия", тъй като някак си продължават да функционират. Състоянието на "тихо отчаяние" е състоянието на човек, смирен и любезен отвън, но вътрешно преизпълнен с неизразен гняв и отчаяние.
Толкова много религии и философии ни учат как да намерим своя път. Онова, което всички те се опитват да ни кажат, е да се вслушаме в чувствата си и да ги оставим да ни насочват. Ако пренебрегнеш тялото си и посланията, които то ти изпраща, рано или късно ще понесеш последствията.
Христос казва: "Който търси да спаси живота си, ще го загуби, а който е готов да загуби живота си, ще се спаси." Според мен това означава, че загубваме истинския си живот, когато се подчиняваме на изискванията на другите или ставаме такива, каквито те искат да бъдем, за да спечелим любовта им или просто за да продължат да ни обичат. След като осъзнаем тленността си (когато сме готови да загубим живота си), ние се отказваме от пагубния за нас начин на живот и започваме да бъдем самите себе си.
Христос казва още: "Не разкриеш ли онова, що е в теб, неразкритото ще те погуби." Животът се съдържа в нашето тяло. Не разкрием ли чувствата си, нашите телесни спомени, потиснатите чувства ще ни погубят.
Още най-ранните духовни текстове ни учат да запазим мълчание и да се вслушаме. Оцеляващите отделят време, за да замълчат и да се вслушат. Можете да го наречете медитация, размисъл, релаксация или водене на дневник. Всички тези неща се свеждат до миговете на мълчание и вслушването във вътрешния глас. Отделете време да се вслушате. Ако го сторите, ще откриете призванието си и ще можете да умрете с радостното съзнание, че сте допринесли с нещо и сте изпълнили своята мисия.
Оцеляващите се занимават с духовната, екзистенциалната и емоционалната страна на живота си. Когато се посветим на безкористната, безусловната любов, започва истинското изцеление. Тогава ние не се стремим да променим хората, а им се посвещаваме. Сама по себе си любовта е чудотворна лечебна сила. Тя е чудото и смисълът на съществуването. Запитайте се кой урок трябва да научите тук и го научете, докато давате любов на света. Слепотата на любовта играе огромна роля за изличаването на раните на света.
Казваме, че любовта е сляпа, тъй като тя ни помага да видим света по важен за оцеляването начин. Слепотата на любовта има терапевтичен ефект, защото ни позволява да функционираме, без да складираме в себе си образите на житейските несгоди. Казвам на хората: "Ако не сте способни да обичате, поне развийте амнезия, за да живеете по-спокойно и да не помните всичко, с което хората са ви наранили."
Огорченията и омразата са причината много хора да не могат да разчистят емоционалните си сметки и да изградят хармонични отношения с другите. Преодоляването на страха ще ви помогне да простите на онези, които са ви засегнали, и ще освободи любов, която може да ви направи неуязвими за околните. Изборът да обичаме и да вярваме в смисъла на живота увеличава шансовете ни за оцеляване при всякакви условия.
Любовта наистина е способна да ни спаси. Не казвам да обичате извергите, но дори и най-поквареният човек е бил невинно бебе. Не бива да забравяме, че всички сме продукт на родителите си и на обществото. Ако получи неправилни послания и бъде лишен от любов, всеки от нас може да се превърне в Хитлер. Това не е приемане на злото, а по-скоро отказ да слезем до неговото равнище. Както казва Лутър Кинг младши: "Омразата няма да ми върне семейството." За заръката на Иисус да обичаме враговете си, той пише:
"Прошката не означава да се правим, че не забелязваме стореното или да наричаме другояче лошата постъпка. По-скоро смисълът на прошката е, че лошата постъпка вече не представлява пречка за връзката. Трябва да разберем, че лошата постъпка на враждебно настроения към нас никога не изразява докрай същността му. Дори у най-големия си враг можем да открием частица доброта.
Не бива да смесваме любовта със сантименталното словоизлияние. Нейният смисъл е много по-дълбок от емоционалните прояви. Сега можем да разберем какво е имал предвид Иисус, когато е казал: "Обичайте враговете си." Трябва да сме щастливи, че не е казал: "Харесвайте враговете си." Почти е невъзможно да харесаш някои хора. "Харесвам" е сантиментална и нежна дума. Как можем да харесваме някой, който бомбардира домовете и избива децата ни? Това е невъзможно. Но Иисус е знаел, че "Обичам" е нещо по-велико от "Харесвам". Когато ни заповядва да обичаме враговете си, Иисус говори за разбиране и съзидателно, опрощаващо доброжелателство към всеки човек. Само ако тръгнем по този път и отвръщаме с тази любов, можем да бъдем деца на нашия небесен Отец."
Истинското изпитание е не дали ще се съгласим да ни разпънат, за да спасим човечеството, а дали сме в състояние да живеем с човек, който хърка.
Трябва да помните, че не можете да промените никого. Можете да промените единствено себе си. Но не забравяйте, че вие създавате другия човек чрез поведението си.
За съжаление, за да се променят, повечето от нас трябва да минат през страданието. Променяме се единствено през болката. Може да е трудно да гледаме как любимите ни същества страдат; нашата работа е да ги обичаме. Защото ги променя именно болката, а не нашите проповеди.
За да се научим да обичаме, трябва да се откажем от страха, мъката и отчаянието, ревниво пазени от мнозина. Много хора носят в себе си трупан с години неизречен гняв, който циркулира в умовете им и предизвиква нов стрес при всяко докосване. За да се изправим срещу него, трябва честно да признаем собствения си принос за проблема и да простим и на себе си, и на онези, срещу които сме негодували и от които сме се страхували. Не простим ли, заприличваме на враговете си.
Много хора успяват да се освободят от страховете и негодуванието си едва пред прага на смъртта. Когато ни сполети нещастие, ние сме изправени пред избора как да го възприемем. Виктор Франкъл пише: "Да живееш, значи да страдаш; да оцелееш, значи да намериш смисъл в страданието." Наричат смъртта или заплахата от смърт върховен учител, защото ни подтиква да оценим високо онова, което имаме днес или което можем да направим днес.
Духовността, безусловната любов и способността да приемем болката и проблемите като възможности за израстване и пренасочване ни позволяват да оползотворим максимално времето, с което разполагаме. Тогава разбираме, че имаме единствено настоящия момент, но той е безкраен. Осъзнаваме, че миналото или бъдещето не са реални и че започнем ли да мислим за тях, да съжаляваме или да си пожелаваме, всъщност се загубваме в умозрителни разсъждения, вместо да живеем тук и сега.
Повтарям: вместо "гняв" аз използвам думата "негодувание", защото мисля, че гневът е нормална емоция, ако се изрази на момента. Тогава приключваме с него. Ако го държим под похлупак, той прераства в негодувание или в омраза. Рано или късно негодуванието и омразата експлодират и унищожават околните или остават потиснати и унищожават нас самите.
Често се смята, че човек трябва да се изправи едва ли не пред смъртта, за да настъпи обратът. От собствен опит знам, че човек може да се промени по всяко време. Ако човек поеме по духовната пътека по собствен избор, той става неуязвим за болестите и нещастията.
Д-р Грейнджър Уестбърг, основател на множество центрове за холистична медицина, където лекари, сестри и свещеници работят в екип, вярва, че болестите на повечето пациенти се дължат на духовни проблеми, а не на сривове в тялото. Както се изразява той, "физическите симптоми често само са входните билети за процеса на самопознанието и духовната промяна". За да положи началото на това истинско изцеление, всеки от нас трябва да осъществи скока във вярата, описан от френския поет Гийом Аполинер:

- Елате до ръба.
- Не, ще паднем.

- Елате до ръба.
- Не, ще паднем.

Те застанаха до ръба.
Той ги бутна и те полетяха.

"Любов, медицина и чудеса - Уроци по самоизлецение от опита на един хирург с неговите необикновени пациенти"
Д-р Бърни Сийгъл


5. ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА СТРАХА


За да освободим извора на любовта и да поемем по пътя на съзидателното духовно израстване, трябва да се освободим от страховете, да оставим проблемите си в Божиите ръце.
За да осъществим тази наглед проста промяна, трябва да се изправим пред негативните си емоции и да ги превъзмогнем. Това е невъзможно, докато не осъзнаем, че никой не ни прави щастливи или тъжни. Емоциите не възникват в нас; ние ги избираме. Всъщност, единствените неща, които наистина контролираме, са собствените ни мисли, чувства и действия.
През І в. от н.е. гръцкият мислител Епиктет заявява, че всички нещастия произтичат от опитите ни да контролираме събитията и другите хора, върху които всъщност нямаме никаква власт. Същият безплоден опит, роден от страховете и негодуванието ни, отслабва тялото и води до болест.
Страхът е естествен в опасни за живота ситуации. Всеки друг страх е ненормален. Никога няма да се сблъскате с нещо, с което да не можете да се справите. Знам го със сигурност, защото нито един пациент не е съгласен да размени болестта си с нечия друга. Всички ние се чувстваме по-добре със собствените си проблеми.
Залепил съм списък с градивни мисли над кухненската маса и първата от тях е: "Какво искаш - мир или конфликт."
Един ден се разгоря оживен спор между децата и аз запитах всяко от тях какво иска: мир или конфликт. Дъщеря ни, която има проблем със слуха, отговори: "Аз искам пица." Всички се разсмяхме и спорът приключи. Целта е не да се въведат строги правила на поведение, а да се използва словото, за да се насочим към нова психологическа реалност - щастието, което винаги можем да изберем, независимо от външните условия.
Оптимистичният мироглед може да бъде развит, също както негативизмът може да бъде насаден при неправилно възпитание. Психолозите отдавна са открили, че можем да променим емоциите си само като придадем на лицето си противоположния израз. "Усмихвайте се един на друг - казва майка Тереза, - усмихвайте се на съпругата, на съпруга, на децата, усмихвайте се - няма значение на кого - и това ще помогне да се обичате повече помежду си."
Учените, изследвали реакциите на стреса, са открили, че безплодният гняв е най-пагубното чувство. Спокойното приема на съществуващото укрепва здравето, но ясният ум помага на човека да промени нещата, които се нуждаят от промяна.
За мнозина освобождаването от страха е непреодолимо препятствие. По-лесно ще се справим, ако възприемаме всяко общуване като молба за получаване на любов или като отдаването й. Изплашеният човек всъщност казва: "Обичай ме." Но ние сме по-склонни да го пренебрегнем или да се ядосаме. Тогава страхът му нараства и гневът се трупа, докато не се превърне в негодувание или омраза. Да мразиш е лесно; да обичаш е здравословно. Ако се страхуваш и помолиш някого да те прегърне, да изрази любовта си, страхът бързо ще се уталожи.
Наистина няма нищо, с което да не можете да се справите. Аз го знам, но вие може би още не го знаете. Ако някоя пациентка ми каже: "Страх ме е. Съпругът ми избяга с друга, болна съм от рак, а в къщи имам 5 деца, не знам какво да правя", аз ще й отвърна: "Знаете ли какво ще стане след година? Ще ме попитате: "Докторе, познавате ли някой с моя проблем; искам да му се обадя и да му предложа помощта си." Достатъчно сте силни, за да се справите с тези неща.
Познавам една жена, Емили, която толкова се страхуваше, че не смееше да излезе в дъжда. Не искаше да подписва и чекове. Избягваше почти всички радости и отговорности в живота. Накрая съпругът й я напусна. После тя се разболя от левкемия и претърпя невероятна метаморфоза. Когато я видях за последен път, тя беше на политически митинг и крещеше с цяло гърло. Но трябваше ли да се разболее от левкемия, за да се пробуди за живот? За много хора е достатъчно съзнанието, че няма да живеят вечно. Тогава защо да се страхуваме да обичаме?

"Любов, медицина и чудеса - Уроци по самоизлецение от опита на един хирург с неговите необикновени пациенти"
Д-р Бърни Сийгъл


6. ХРАНЕНЕ


Здравословното хранене е неразделна част от всяка лечебна програма, но аз не подкрепям предписването на строга диета за всички пациенти. Давам на болните съвети за храненето и им препоръчвам да вземат витамини, но смятам, че далеч по-важно е да накарам хората да обичат себе си и да се вслушват в телата си. Ако не ги е грижа за самите себе си, те няма да се вслушат в съвета ми да спортуват, да се хранят добре и да не пушат. Има множество книги за разумното хранене и аз насърчавам хората да ги потърсят и да станат експерти в тази област. Много пациенти са загубили връзка с физическото си Аз, точно както хората, в чиято стая има часовник, така са свикнали с тиктакането му, че вече не го чуват. Опитвам се да помогна на пациентите да възстановят връзката между ума и тялото. Тогава те не само ще приемат подходящата храна, но могат да впрегнат за оздравяването си и своите духовни сили.
Аз вярвам в синхронизирането на събитията или в многозначителното съвпадение. Смятам, че интелектуалните и духовните възгледи на човека са по-важни за здравето от всякакви диети.
Спомням си един раково болен пациент, който обичаше салам и хот-дог. Жена му редовно ги изхвърляше, а той ме попита кое е правилното. "Най-важно е да се чувстваш добре" - отговорих аз. Смятам, че да се яде разумно е важно, но не по-малко важно е храненето да бъде удоволствие, а не лишено от радост бреме. Така че казах на Чарли: "Ако аз имах напреднал рак с метастази в черния дроб, никой не би ме спрял да изям един хот-дог, ако ми се иска. Но когато обикнеш живота, ще усетиш, че тези храни са неподходящи за теб и ще престанеш да ги ядеш."

"Любов, медицина и чудеса - Уроци по самоизлецение от опита на един хирург с неговите необикновени пациенти"
Д-р Бърни Сийгъл


7. СПОРТУВАНЕТО

Телата ни са създадени, за да се движат, и не могат да останат здрави, ако през цялото време седим или лежим. Редовно спортуващите боледуват по-рядко от тези, които водят заседнал начин на живот. Оперираните, които при първа възможност стават и се раздвижват, се възстановяват по-бързо.
Усиленото спортуване носи както пряка, така и косвена полза за тялото. То стимулира имунната система и ни помага да се справим със стреса. Много експерименти доказват, че когато животните са в стрес и са лишени от физическа активност, телата им деградират. Но ако са подложени на същия стрес и могат да се движат, те остават здрави.
През 30-те години на миналия век двама учени успяват да контролират проявата на тумори при група предразположени към рак мишки само като ги поставят на диета с ограничен брой калории и усилена физическа активност.
През 1960 година друга група учени откриват, че когато инжектират на болни от рак мишки екстракт от трениран мускул, това забавя развитието на туморите, а понякога те изчезват напълно. Екстрактът от нетрениран мускул не дава никакъв резултат.
Психологическата полза от спортуването е не по-малко важна. Самият факт, че редовно отделяме време за тази благотворна дейност, ни изпълва с по-голямо самоуважение и усещане за контрол над собствения ни живот. Нещо повече, всички форми на спортуване ни помагат да чуем тялото си и неговите нужди и да забравим другите си грижи.
Спортуването, особено тичането, разходките, плуването и другите еднообразни видове спорт, предлагат възможност за медитация, тъй като не се налага да мислим непрекъснато за това, което правим в момента. Това е от полза за всеки, стига спортуването да не е начин за бягство от проблемите или извинение да бъдем далеч от семейството си. Спортът се използва успешно за лекуване на депресии и по същата причина може да бъде мощно оръжие срещу физическите страдания.
Видът спорт и продължителността на спортуване се определят индивидуално. Болното тяло изисква по-ниско темпо. Тялото подава своите предупредителни сигнали, каквито са болката и изтощението. Чуем ли ги, трябва да намалим темпото, но не и да се откажем.
Важно е да се знае, че когато спортът се възприема като задължение или бреме, той не постига целта си. Вместо да служи за връзка между ума и тялото, той се превръща в допълнителен стрес. Човек трябва сам да избере дейностите, които му доставят удоволствие, и да спортува само докато физическата активност предизвиква релаксация, приятна умора и малко пот. Ако не сме в състояние да спортуваме, можем да си представим, че го правим. Това също стимулира тялото. Аз лично използвам тази техника, когато ми се налага дълго да шофирам.