|
Елена Атанасова: Ракът не бива да се демонизира - той е лечим!
Ако онкоболният сам не иска да си помогне, друг трудно ще го направи
На 25 септември 2013г. беше учредена Българската асоциация по психоонкология по инициатива на Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания. Неин председател стана д-р Маргарита Тарейн - първият доктор по психоонкология в България и главен експерт в ресурсния екип на АПОЗ. За зам.-председател беше избрана Елена Атанасова - психолог и психотерапевт в КОЦ-Пловдив, специалист с дългогодишен опит с пациенти с онкологични заболявания. За целите на новосъздадената асоциация, за психичното състояние на хората с тази тежка диагноза, за помощта, от която имат нужда, разговаряме с онкопсихолога Елена Атанасова - зам.-председател на асоциацията.
- Г-жо Атанасова, накратко какви основни цели си поставя новосъздадената асоциация?
- Основната цел на Българската асоциация по психоонкология е подпомагане на пациенти и техните семейства в процеса на диагностика, лечение и рехабилитация на онкологични заболявания. Разбира се, и оказване на нужната подкрепа при терминални случаи. Основната презумпция, с която тръгнахме, е да покажем и докажем, че раковото заболяване не трябва да се демонизира, защото оттам идва този шок и ужас от диагнозата. Не е тайна, че в обществото битува такова виждане, че ракът едва ли не е присъда. Не, не е присъда, това е заболяване, което минава през своите фази на развитие и като всяко друго, ако се диагностицира и лекува навреме, изходът е добър. Другата цел, която ни обедини, е въвеждането на психоонкологията като форма на следдипломна квалификация в университета - да се подготвят кадри, които да работят с онкологични пациенти, защото има специфика в терапията на тези пациенти. Следваща цел е въвеждането и на научноизследователска дейност. Появиха се съобщения и дори доказателства, че психиката може да се окаже отключващ фактор за много онкологични заболявания. Затова решихме да създадем стандарт, за да могат да се документират случаите, да имаме цялостен поглед върху целия процес. Затова тръгваме от обединяването на психолози, които работят в лечебните заведения. Така целият натрупан от нас опит може да се постави на единна основа. Оттам насетне ще развиваме добра практика, както и ще обменяме опит с колеги от Европа. Това са основните ни цели.
- Казвате, че терапията, която провеждате с такива болни, е специфична. Какво значи това?
- Специфична е, защото когнитивните техники, които използваме при депресия и тревожно разстройство, няма как да се приложат веднага и при онкологично болни пациенти. Това може да стане, но на много по-късен етап. Няма как с тях да се работи, когато им предстои операция, химиотерапия и прочее, защото медикаментите, които се използват в онкологията, влияят на психиката им. Доказано е, че има промени в паметовите процеси. Паметта отслабва, макар и краткотрайно, концентрацията също. А при лъчетерапията се отключва депресивна симптоматика, която продължава 3 месеца след лечението.
- А как провеждате терапията тогава?
- Психологическата помощ трябва да върви паралелно с основното лечение на болестта. Когато говорим за терапевтичен процес, трябва да имаме предвид няколко неща. Първо, в какъв етап на лечение се намира пациентът, когато е потърсил психолога - диагностициране, операция, химиотерапия, ремисия или, не дай си Боже, рецидив. Ако имаме възможността да изслушаме пациента още при поставяне на диагнозата, можем да го подкрепим. Дори само
присъствието на психолога е от изключителна полза
Или човекът лежи и чака да го вкарат за операция - той очаква от нас, онкопсихолозите, не само успокоение, но и информираност. Имайте предвид, че липсата на информация повишава нивото на тревожност. Тези хора са на легло и това е нещо ново за тях. Независимо дали преди или след операцията.
- Вие като специалист какви практики прилагате?
- Аз вече споменах кога идва ред на когнитивно-поведенческата терапия. Само ще допълня от какво още се състои нашият инструментариум, както се казва - това е позитивната психотерапия, която влияе много добре в началните стадии. Хипнотерапията показва великолепни резултати. Знам го, защото аз самата съм хипнотерапевт. Психоанализата също, както и фамилната терапия, т.е. всички или почти всички методики, които препоръчваме. Но точно тук искам пак да се върна на основния акцент в разговора ни - защо създадохме асоциация. Създадохме я, за да можем, освен всичко друго, да компилираме тези методики по такъв начин, в такъв пакет, че да са максимално ефикасни.
- В тази връзка ми се ще да ви попитам какво казвате на болните, които отказват лечение? Не е тайна, че има и такива, които решават да търсят алтернативно лечение.
- Искам да кажа нещо много определящо - ако смятаме, че едно лечение ще ни помогне, то действително ще ни помогне. Ние като хора развиваме вътрешна убеденост спрямо лечението. Знаете за плацебо ефекта. Ако обаче един пациент смята, че химиотерапията ще му навреди и в никакъв случай няма да му помогне, тя наистина няма да му помогне. Защото неговата психика има връзка с нервната система. Да, ние ползваме всички постижения на медицината, трябва обаче да запомним, че психиката е нашият основен учител. Защото тя има връзка с централната нервна система, която кореспондира с всеки орган на тялото. И естествено, ако човек си е внушил, че химиотерапията няма да му помогне, много естествено идва онзи ефект на отрицание и съпротива на организма да се бори. Тук е мястото да отбележа, че е нужно да се създаде хармонична среда в семейството. Не трябва да се суетите около болния, да го съжалявате, да охкате, да го оплаквате. Напротив!
Дайте му възможност сам да взема решенията си
и да защитава позициите си. Ако започнете да ровите в интернет, да му навирате котешки нокът например и прочее, едва ли ще му помогнете, но затова пък може да му навредите.
- А имали ли сте пациенти, до които не можете да достигнете, не можете да извадите човека от неговото отчаяние?
- Да, за съжаление, да. Човекът просто е решил, че това е сложна ситуация и нищо няма да му помогне. Не приема и не допуска никого до себе си. Това ме кара да съм тъжна. Разбира се, правя опити за контакт, но неговото категорично решение е изолация. Търся да му покажа, че има и други варианти - да поговори с приятел, с близък, да си намери стимул... Тук имам друго наблюдение - повечето възрастни, самотни хора приемат своята съдба и се стараят да изживеят пълноценно дните, които им остават. Имало е, разбира се, и случаи, когато човек от отчаяние или болка се самоубива... Затова искам пак да подчертая, че трябва да се популяризира, да се говори, хората да знаят, че има към кого да се обърнат, че има кой да ги подкрепи. Така ще се чувстват по-уверени. Това е и ще бъде основна линия в нашата работа в асоциацията. Нека всеки, който се чувства в безизходна, безнадеждна ситуация, да знае, че вече има към кого да се обърне и да получи необходимата подкрепа. Защото е много трудно болният с такава тежка диагноза сам да си помогне, когато го владее емоцията.
Източник:
|
[