Самодива, моите съболезнования!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ ВИ!!!
в продължение на шест месеца аз влизах всеки ден тук и преживявах болката с всички вас.........помогнахте ми много ...........нямам думи какво да кажа..........да направя.......нямам време да седна и да си поплача да изживея мъката която ми е в сърцето .................но като влеза тук ..............незнам толкова ми е объркано и болно и всичко останало.............
искам да ви кажа само,благодаря ви че бяхте до мен...........аз също съм тук с вас .................

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Случайно влязох в този клуб един ден и с голям интерес зачетох написаното. Честно казано трогнахте ме! Поплаках си няколко пъти.

Бях на 26 години, когато майка ми почина от рак. Преди 11 години. Това, което близките ми тогава направиха и което много оценявам е, че никой не ми казваше "стегни се" или "стига си плакала" и други подобни, а ме оставиха да тъгувам колкото си искам. Това, което разбрах е, че тъгата и страданието по загубата на обичан човек са емоции, които както останалите емоции са временни. Идват и си отиват. Напълно нормално е човек да е тъжен и да страда при смъртта на близък. Това е дори бих казала здравословен отговор. Тогава с още по-голямя сила осъзнах какъв голям подарък е живота. Почуваствах как след такова събитие аз израстнах.

Болеше ме и ми беше тежко, много тежко. Липсваше ми ! И сега, след толкова време, понякога се просълзявам, защото ми липсва. Спомням си, че имаше моменти, в които се страхувах да престана да плача, защото смятах, че това би означавало, че не я обичам. Постепенно разбрах, че трябва да се науча да живея без майка си. Не исках да превърна скръбта в безсмислен навик и за това я превърнах в благодарност. Разбрах, че в позсъзнанието ми тя остана да живее. И до ден днешен, при всяко важно събитие или решение в живота ми си задавам въпроса "А какво би казала в този момент моята майка?". Дори сякаш знам в какво би ме подкрепила и в какво не.

Остави толкова много нематериални и материални неща, които ме карат да се чувствам добре. За които само мога да й благодаря!
Моята майка обичаше живота! Всяка година празнувам рожденния й ден и именния й ден заедно с най-близките за мен хора. Но не с тягостна скръб и страдание, а с гордост, обич и много благодарност!

Днес се навършиха 40 дни от деня в който разбрах,
че няма господ нито чудо има на тоя свят.деня в който живота ми спря и всичко изгуби смисъл.Така боли.Днес го погребах за втори път и болката вече изпитана и олегнала е по голяма и истината е по страшна и отчаянието по голямо.Толкова съм плакала и страдала само на погребението.Липсва ми,...Не вярвам на нищо,нищо вече не е важно.Само два чифта разплакани детски очички ме държат на земята.Ако не бяха те вече да съм в нея до него.Дано никой не изпита тая болка,в която въздуха не стига и не чустваш да бие сърцето си.Така искам да е при нас..............

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Миличка Вили!
Сигурна съм, че много ти липсва. Вие много се обичахте и е нормално толкова много да страдаш. Но нали знаеш, че докато се навършат 40 дни от смъртта, починалият е между небето и земята. Така, че значи вече съпругът ти се е превърнал в ангел!!!Ангел-пазител на теб и децата!
Преди 2г. на една съседка почина детенцето от рак на 18г. След известно време татко беше срещнал тази жена и за негово учудване тя изглеждала спокойна и разказала, че деня преди да почине детето казало, че вижда известна възрожденска личност и споменала някакви дати. След смъртта на детето тази жена проверила в историята и се оказало, че на същия ден, когато починала дъщеря й е починал и този човек. И така се успокоила, че наистина има ж ивот след смъртта!

Вили,

Аз изпитвам същото, а 40-те дена са още далеч. В момента съм сам (детето е при майка, защото трябва да свърша много неща) и се чуствам още по-ужасно. На моменти ми идва да скоча от терасата. Тогава започвам да си мисля за синчето ни и затова как съпругата ми заръчваше да се грижа за него. Гледай да си постоянно с децата. Така ще се подкрепяте взаимно, дори и без да си давате сметка. Когато почина мъжът ти, ти писах, че времето лекува. Така стана с мен, когато през 1988 г. почина татко. Сега обаче се оказа, болката е различна. Може да звучи кощунствено, но тогава се съвзех доста бързо. След една година раната започна да зараства. Тогава имах нея. Сега я загубих. Загубих човека, когото заедно с детето ни обичам най-много на света. Тя умря, но любовта ми ще продължава да живее. В името на тази любов трябва да превъзмогна болката. Този път обаче ще ми трябва много повече време. Така че времето и сега ще свърши своето. Въпросът е да издържим и да дочакаме.

Тежко е ........и много самотно...18 дни откакто мама не е с нас а живота ни се разпада....дома ни го няма ве4е..всеки се оправя по негов си начин.Баща ми не ходи на работа,пропи се съвсем и по цял ден лежи и чака да отиде при нея.........нищо не го интересува.Аз тичам по инстанций който ти вгорчават още повече живота.......
Само тук намирам все още някакво успокоение ........може да ви звучи старашно и невъзможно.........но имам чувствоти че никой не ме разбира
А Вили,Viriat e прав........имаш две хубави деца......посвети се на тях,но не забравяй и себе си.Не вярвам твоя съпруг а и всички наши близки които не са между нас да искат да се самоунищожаваме.........но защо ли не мога да убедя и баща ми в това....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

за нас минаха почти 40 дни, като на сън. Не мога да повярвам, че татко си е отишъл. Опитвам се да оцелявам, както мога. Ходя на работа, срещам се с хора, ходя на гробища всеки ден, пия хапчета, когато ми е най-тежко. Има дни в които не мога да се примиря, или дни в които просто живея по инерция.
Но знам със сигурност, че колкото повече дни минават толкова по-лошо става.Все повече се усеща липсата.Понякога гледам как гробовете се увеличават всеки ден и си мисля, че можеби някои от вашите близки са до моя татко и че живота ни събра тук заради една и съща участ. Това обче с което не мога да се примиря, е че не можах да му помогна, а толкова много му се живееше и че дори деня в който почина не можах да позная, че смърта чука на вратата ни за да го вземе. Беше ден като всички останали.А той знаеше и усещаше и сигурно го е било страх, но не го показа и за минута беше готов да си тръгне.Спирам дотук, защото съм дотатъчно разтроена и когато минавам през това отново полудявам.

отиде си и мойта майцица....!!!! и сега се задущавам.....и как така повезе няма да я видя и цуя...!!!???? и няма повеце да ми се усмихне!!!???? не не не мога да го приема!!!!!

две са безкрайните неща.Едното е вселената а другото е глупостта!

О, vozi, толкова съжалявам! Мир на душата на милата ти майчица, която така много се измъчи!.. В продължение на всичките тези месеци искрено и дълбоко се възхищавах на твоята изключителна всеотдайност и любов, на мъжеството, с което се справяше с трудностите, на неуморното ти търсене на различни пътища и средства да се бориш с болестта й! Толкова упорита и дълга борба водихте и ти толкова много направи за живота на майчицата си! Убедена съм, че именно твоите грижи и любов многократно удължиха времето, отредено й от коварната болест - без теб тя може би щеше да напусне този свят много по-рано... Ти й подари живот, vozi, така както тя го е дарила на теб! Не всички деца успяват да направят това за своите родители! Твоята майка е била щастлива, че си я обичал /и обичаш!/ толкова много и че си бил с нея до последния й дъх!
Зная колко ти е тежко, но идва време, в което се разделяме с родителите си... понякога по твърде мъчителен начин. Но майчицата ти не биваше повече да се мъчи, нали? Никой не би го пожелал за близък човек..., въпреки че се надяваме до последно...
vozi, ако този форум не е свързан за теб само с мъчителни спомени, не се затваряй в себе си, пиши! Тук са приятелите ти, които те обичат и които в този момент скърбят заедно с теб! Приятелите, които извървяха стъпка по стъпка мъчителния път на твоята борба с болестта. Ти показа забележителен дух и съм сигурна, че той ще ти помогне и сега. Но е нужно време... знаеш го. Прегръщам те!