Има голяма истина в това за лудите- многооо са или пък тези дето си мислим че не сме,май сме повече луди... Дъщеря ми завърши психология и от няколко години ходи на стаж/ поведенческа психология/ при доказани добри психолози/нашите светила/ и всеки път ми разказва някакви случки със заключение,че са нещо мръднали. И на мен ми се иска да я спра от тази терапия,която ще и даде тапия, но опасна ми се вижда ...да не превърти и тя докато я вземе....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не се притеснявай.
Психолозите и психиатрите са най-близко (защото са най-запознати) до практическото използване на силата на Мисълта (на Ума).
А за това кои са мръднали - хората, които се занимават с психология или материалистите - тома неверници, за това може да се спори!

Всеки феномен си има обяснения, макар и не с традиционни средства.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Отново всичко е въпрос на лично възприятие /относно другите/.

Но по-важно за нас е да се вглеждаме в себе си! Преди много години чувах често да се говори за поглед навътре в себе си. Много ми беше странно и знаете ли какво? Разбирах го в буквален смисъл.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Искам да ви пиша за моя кум. Есента му откриха рак на дебело черво, по-точно ректума. След първоначалния шок, за щастие попадна на много добър хирург в МА - казва се Буланов, който му обясни, че положението никак не е добро, че ще бъде с анус-претер, но му го каза по такъв начин, че той го прие много нормално. Операцията беше много тежка и продължителна, 4-ти ст., изрязана много голяма част от дебело черво и черен дроб. Лекарят прогнозира много трудно възстановяване и тежка химиотерапия. Но Жоро и беше с абсолютната нагласа, че ще се оправи бързо и ще се върне на работа. Възстанови се за по-малко от месец!!!, прави си терапиите /вливат му през 2 седмици някаква платина по 48 ч./, и след вливката или на другия ден си отива на работа. Въобще освен провеждането на ХТ, животът му с нищо не се е променил.

Другият пример е със самата мен. При първото вливане на Херцептин си взех 1 ден отпуск. Стоях си в къщи и чаках да видя какво ще стане. Към 15 ч. ме втресе и вдигнах температура. При второто вливане реших да отида по-раничко, да си го направя и да се върна на работа. Работата ме завъртя и... не получих никакви странични ефекти. По същия начин през м.ХІІ на лъчетерапията, измолих от сестрата най-рания час и след това отивах на работа. Нямах никакви проблеми. Така че за мен работата е най-добрата терапия /стига да не е тежка/, вниманието ти е ангажироно с нея и нямаш време да мислиш за евентуални проблеми и те не се случват.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Страх ме е да не стана банален,но преди да започна ХТ ,аз се срещнах с мисля около дузина хора и всичките ми казах,че тежко са прекарали в една или друга степен ХТ и ме предупредиха,че ще ми е трудно.
Е мисля съм го казвал,но след всяка вливка аз давах адрес къде уж ще бъда в Пловдив,палех си колата ,пусках си китарата на Армик и се прибирах в града в който живея-на 100 километра .Вземах стоката от жена ми и слизах на пазара да я разнасям и така всеки ден и трябва да ви кажа,че това ме крепеше: чувствах се пълноценен и ангажиран.Признавам,че една дама също ми помогна от нета,защото се забавлявахме с нея и играехме табла и карти.Легне ли си мисля човек да мърмори и оплаква и вайка то лошото си идва само.
Хвала на твоя кум Надя ,ей това са нагледни примери как човек трябв ада постъпва : горе гарда на всички и никакво провесване на носовете.

И на дъщеря ми терапията и е работата.Нямаше и месец след операцията- отиде за 1 седмица в чужбина да се разсее малко, върна се и почна работа.Не иска хората да знаят какво и е, защото я гледали съжалително,а тя каза, че няма нужда от това.И така - работи си, среща се с приятели.Май аз съм кофти елемента в обкръжението и , защото я преследвам със сокове и прочие.Тези които я гледат съчувствено ги задраска от списъка с познати.
Аз не мога да разбера, защо хората гледат на онко болните като на обречени?Ако трябва да съм точна, от хипертония и усложненията и си отиват повече хора от колкото от рак.Както и да е.
Получих мейл от книжарница Нова епоха.На 27 и 28.02.09 и 1.03.09 ще има семинар в Славянска беседа. Темата е Фокусирано мислене.Пак Метода Силва, но по-съвремененен вариант.Описано е подробно в сайта на Нова епоха.
Аз много вярвам в силата на мисълта у човека.За мен човека е уникално същество с неподозирани възможности, а човешкият мозък е съвършен и в такива по-тежки ситуации,ако го накараш да работи изцяло позитивно ,изцяло на вълна оздравяване, мисля, че ще постигнеш чудеса.Нещо много се разфилософствах.Мисля да отида на този семинар, никога не съм ходила.Някой ходил ли е?

Бих искала и аз да се включа в темата за психиката,за да споделя личния си опит.Когато на съпруга ми поставиха диагнозата,той беше много отчаян,говореше само за смъртта.След приключване на лъчетерапията,той се чувстваше много добре и тогава аз го излъгах.Казах му че терапията е повлияла на тумора и е въпрос на време той да изчезне напълно.Не знам как но той го възприе и започна да вярва в оздравяването си.Върна се на работа и беше пълен с енергия.До месец октомври,когато след съвет на доктор се срешнахме с онкотерапевт за консултация.Този доктор реши да му обясни откровенно ситуацията.Започна с това че тумора не е премахнат,че оттока в мозъка се причинява от хидроцефалия,която води до смърт."Препоръча"му да спре работа,да преустанови всякакви контакти с хора,които могат да го заразят с вируси,ако излиза навън да слага маска,да лежи дори ако може да отделим и децата!Може да предположите какъв беше резултата.Още на следващия ден мъжа ми легна на легло.До две седмици той се влоши и то по реда както каза доктора,отток,хидроцефалия,поставяне на клапа.До скоро всички доктори очакваха да изпадне в кома.За тяхно учудване той се възстанови и в момента върви сам,храни се.Единствено има проблем с краткотрайната памет но може и на това да дължи възстановяването си,защото не вярва че има тумор(не помни).Затова е важна психиката,за да може човек сам да се справи с всичко.Стана малко дълго моето обяснение но трябваше да го споделя.

Много хубаво ,че споделяш mogo_p колкото и да е дълъг поста ,няма значение ,а важното е хората които влизат тук и са отчаяни да разберат чрез нашите преживявания какво ги чака и как да се борят и че не е толкова страшно.
MamaD ,първите хора с които се скарах и отказах да виждам бяха родителите ми.Вярно е това ,че обичта им е голяма,но само като видех на майка си състрадателната физиономия и припалвах

Аз, много отдавна съм казвала, че ако нищо не се знае за развитието на ракът след първоначалното лечение и терапия, от психологическа гледна точка е в пъти по-добре...това всъщност е и в основата на Германската нова медицина, стресът от самата , ракова диагноза..непрекъснатото очакване на контролните прегледи да се появи нещо...(защото всеки се страхува от възвръщане на болестта...)., което води , до рецидиви...и лош край...Правените изследвания на 2 контролни групи пациенти, такива тотално отричащи диагнозата си, и такива готови на нахъсена борба...резултатът е еднакъв...Това е мойта гледна точка...Усмивки!!!

Всичко това е чудесно, но само ако си сигурен, че някой много правилно ще се грижи за твоето лечение. Лично аз, обаче, нямам много вяра на когото и да е и бих искала сама да контролирам този процес. Ако ме водят на химио- и лъчетерапия, трябва да съм извънземна, за да не разбера от какво съм болна! А клиники за алтернативно лечение в Бг няма, така че трябва да се справяме сами, кой както може. Е, ако аз НЕ знам, че съм в критично положение, дали ще мобилизирам всичките си сили, за да се спасявам? Или ще се отнасям към болестта си като към обикновено неразположение, ще капризнича и ще се мръщя, че това ми горчи, а онова ми мирише, ще ям каквото ми харесва (защото няма да знам, например, че ми вреди) и по този начин ще скъсявам не само своя живот, но и този на близките си. Защото те не само ще носят товара на тайната и ще треперят за живота ми, не само ще тичат като луди в търсене на начини да ми помогнат (дали винаги най-добрите?), ами и ще се притесняват, че аз не искам да приемам тяхната помощ. А причината ще е, че аз просто няма да съм наясно с положението си.

И друг път сме коментирали "дали да казваме и доколко" на болните диагнозата им, но мисля, че подходът трябва да е строго индивидуален. Ако близките преценят, че болният няма да издържи истината и това ще го убие по-бързо от болестта, те ще му я спестят. Ако обаче човекът е достатъчно наясно с различните средства за борба и е готов да я води, той задължително трябва да е информиран за състоянието си. Затова смятам, че този Клуб има и тази мисия - да формира силни и запознати с болестта хора, които могат да поемат отговорността за своя живот.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от *jull** на 22.02.09 08:46.