Така направих и аз с моята мила майчица. Изобщо не допуснах да узнае диагнозата! И за момент не съжалявам, че го направих, защото тя до последния си дъх вярваше, че всичко ще е наред и имаше хъс за живот, дори до момента в който изпадна в безсъзнание!
И друго. Аз мисля, че никой няма право да отнема надеждата за живот на хората по какъвто и да е начин! Особено с тази диагноза! Лично мое мнение е, че съобщаването и носи само негативи, и то по простата причина, че са единици хората които са психически надраснали смъртта!

Моят проблем е как и доколко да разкрия на близки и познати, най-вече на родителите ми, които едвам преживяха операцията ми, ХТ и т.н., треперят при всеки разговор с мен - как съм, добре ли съм, какво показват контролите - че сега пак ми предстои ХТ? а ще се види, нали? мисля още, че хората се страхуват от тая диагноза и предпочитат да не я научават, имате ли такива впечатления? а и не искам съжаление от тези, които пък ми го предлагат. все едни колебания, мисли, утрото е по-мъдро от вечерта.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Когато аз се разболях, беше много отдавна, 2000г, момичето ми , тогава на осемнайсет, каза :на нигого не му е това, което ти е на тебе, кой каквото и да казва. По-лесно е да не знаят,но когато се налага и виждат, че ти го понасяш спокойно, те ще го приемат ...мисли за себе си, не за другите, макар ,че аз не го мога..

Аз мисля че по-добре да не се казва всичко. Колкото и да е силен човек, само мисълта за думата "РАК" те смачква. Предпочитам да нося целия товар на плещите си. Мога да споделя че на нас близките, тези който сме около вас ни е много трудно.

Защо мислиш, че на тях не им е трудно? Не им е тежко? Дори не можем да си представим колко са загрижени за тези около тях, че ще трябва сами да се борят с живота, сами да отглеждат деца.

Няма рецепта. Ама аз 2 пъти минах по тоя път и лично за мен е важно човек да знае истината за себе си. Първият път ме лъгаха, писаха подправени диагнози и когато лекуващия ми лекар ми каза директно, просто се сринах. Преди 2 години отново се разболях, абсолютно без връзка с първоначалния карцином, никой и не посмя да скрие. Лекар съм и знаех какво ще следва. И повярвай, не искам да знам истината за себе си и колко ми остава, защото това само Господ може да каже това. Просто се мобилизираш, работиш и живееш- тук и сега.

Абсолютно прав си! Не ме е страх за себе си. Мъка ме изгаря за децата ми!!!

на вси4ки е трудно,огромен стрес е само ти да си наясно , а болния да не подозира дори,допуснах грешка,не казах истината , а сега побеснявам,какво да направя,как да му намекна,има ли някои като мен,споделете

Зависи от коя страна на "барикадата" се намираме...
Когато беше се разболяла баба ми от рак на стомаха, аз отричах с все сили, че тя го има..., а и не можах да бъда до нея и в последните й дни и мъки...
А когато се разболях самата аз - просто трябва да съм наясно със всичко, тогава по-спокойно приемам нещата около тази болест. Това е болест, сложна, непредвидима, но е болест - или / или ...
И баба ми ми казваше тогава : колкото мога - ЩЕ ЖИВЕЯ !!!
И аз имам още неизживени моменти, например, кога ли ще стана и аз "баба" ? ...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

За мен дали да кажеш или не много зависи от прогнозите и видът рак -ако е рак с благоприятна, обнадеждаваща прогноза съм за казване, но ако самите лекари вдифат рамене, видът рак несе лекува с нищо и те насочват за палиетивни грижи....съмнявам се, че е добре болният да знае цялата, гола истина......та дори и силни хора , като Весела (мир на прахът и) се сринаха от такива директни, жестоки приказки...но съдържащи истина

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите