комплексите си. Притеснявам се от външността си и от решенията които взимам и от мненията които изказвам. Страхувам се от бъдещето си. Искам да се 4увствам на ниво, но немога да променя колко са ми дълги краката или колко ми е симпатично лицето, а също така и неискам да изказвам нечии други мнения за да смятам 4е са добри.....как да се отарва от комплексите си?

Като спреш да следиш какво е мнението на околните за теб.Като започнеш да се харесваш такава каквато си,защото сигурно има много повече неща,за които да се харесваш, но сега си насочила вниманието си към недостатъчците.Че кой е без недостатъци?!
От бъдещето няма какво да се страхуваш.То ще бъде такова,каквото сама си го направиш.Страха е въображаемо състояние.Не си ли забелязала,че повечето от страховете ни не се сбъдват(и Слава Богу :)).
Хайде,харесай се.Обичай себе си повече.Не бери грижа дали ще те харесат.Това си идва само когато ти самата започнеш да се харесваш :).

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

лесно е да се каже, ама трудно да се направи, според мен човек трябва да си намери подходяща среда ама къде? и да си намери подходящи занимания и да работи върху тялото си - каквото е такова, като се поизчистят мазнините, добър фризьор, ловка ръка с гримче и почти всйка жена може да ти накара часовника да спре. и пак идва по важното - на кой и за какво.

Zdravei, iskam da ti kaga moeto mnenie. Vseki hovek ima pologitelni i otricatelni herti i kahestva . Vseki ima svoite kompleksi. Vagnoto e da priemesh sebe si takava ,kakvato si , da se opitash da sazdavash pologitelna otsenka za sebe si.Kogato hovek e krasiv dushevno, viarvai mi za drugite hora e krasiv i takav, kakavto e!
S pozdrav!
Vili

Здравей Силви,

Според мен първото нещо, което трябва да направиш е да осъзнаеш добре собственото си Аз, като същност, като абсолютна реалност, това е онова нещо в теб чието съществуване веднъж осъзнато е безспорно - то различава доброто от лошото, то наблюдава мислите, то осъзнава чувствата, които изпитваш - това твое Аз всъщност е твоята душа. Твоята душа е това което си Ти, тя е твоята индивидуалност и твоята уникалност.

Твоята душа е твоята върховна ценност, с нейната доброта, с нейната нежност, с уникалността на качествата, които притежава - аз не ги знам ти сама трябва да ги осъзнаеш и ще видиш, че ще ти достави удоволствие.

Спри да търсиш събствената си ценност в очите на другите, виж я вътре в себе си. Това ще те направи и по-добър човек, защото само този, който е осъзнал същесвуването на собственота си душа, знае че другите също имат такава и започва да цени хората.

Ще се опитам да ти дам и един практически съвет. Влюби се. Но се влюби истински и всеотдайно. Чрез любовта ние, хората, всъщност търсим себе си, своето истинско Аз, не малко хора именно чрез любовта разбират, че Аз не е само граматическа конструкция. Любовта е най-приятният начин да разбереш колко ценна всъщност си Ти.

"Спри да търсиш събствената си ценност в очите на другите, виж я вътре в себе си" - ето тези думи ме провокираха да напиша нещо и аз. Отдавна съм спряла да търся одобрението на другите и то почти няма значение за мен. Интересува ме само мнението на малък кръг хора. Не се оглеждам в другите, а в себе си. Другите дават много висока оценка за мен – и тези, които не ме интересуват, и тези, на чието мнение държа, но това не ми помага, защото аз съм свръхкритична към себе си и НЕ СЕ ХАРЕСВАМ. Когато а се случи от време на време да се харесам, няма нещо, което да може да ми се опре, но е рядко.

Луд е, който ми вярва, който не - МНОГО ПОВЕЧЕ!

>>>> "аз съм свръхкритична към себе си и НЕ СЕ ХАРЕСВАМ"

Кое точно не си харесваш? Нехаресването ти трябва да има конкретни измерения, не може човек да не се харесва по принцип.

Ами външността си не харесвам, въпреки, че другите ме намират за хубава. Не харесвам това, че не успявам да проявявам воля за всичко, въпреки че другите ме мислят за силен и волеви човек, понякога ми се изплъзва контрола над собствения ми живот … такива неща.

Луд е, който ми вярва, който не - МНОГО ПОВЕЧЕ!

Така както ми обясняваш, разбирам, че имаш изграден някакъв идеален образ за себе си и това което всъщност не харесваш е, че не се вписваш в него. Замисли се, че този идеален образ който си си изградила всъщност не е твой. Той е (бил) породен и е резултат от твоето общуване с другите, той е резултат от средата в която си се развивала, защото ако беше отраснала и живееш на пустинен остров, сама, едва ли щеше да отдаваш толкова голямо значение на дължината на краката си, примерно. Това което трябва да направиш, спроред мен е именно както бях писал по горе - да измещиш ценностите си, не ги търсиш на правилното място.

Това което си Ти не са краката, не е и лицето, не е и косата, не е и никоя конкретна част от твоето тяло. Замисли се когато кажеш Аз, какво точно имаш предвид, кое точно усещаш като Аз и ще видиш, че дълбоката ти същност не е тялото. Не ме разбирай погрешно, нямам предвид, че човек трябва да се занемари или пък да откаже въобще да се сравнява с другите хора, просто трябва да осъзнае кое наистина е ценно, кое е по малко ценно и т.н. Тялото ти ще се променя с времето и това е неизбежно, но душата не, тя е нещото което винаги ще се запази, твоята същност е тази която е вечна и именно тя носи върховната ценност на твоето съществуване.

Хората, които са загубили близък човек, по-лесно могат да направят разграничението между тялото и същността или душата на човека. Само при човека за разлика от животните загубата е двойна, те осъзнават физическата липса на близкия, но също така интуитивно усещат и липсата на още нещо което ние наричаме душа, то е индивидуалността на човека, неговата уникалност, неговото Аз и болката от тази липса е много по-голяма от болката причинена от физическото отсъствие. Не ти пожелавам да го усещаш по този начин. Другия начин е чрез любовта, от един момент нататък хората започват да схващат своята близост не само като физическа, а като единство на душите, започват всеки път като казват Аз дълбоко вътре в себе си всъщност да имат предвид Ние, но любовта е друга тема.

Хората според мен имат един голям грях и той е, че не осъзнават собственото си щастие. Не могат да оценят уникалността на настоящия момент и да му се насладят. Хората сме такива, че чак когато загубиме нещо или то отмине, ние си казваме -- знаеш ли аз всъщност бях щастлив/а тогава, жалко че повече никога няма да бъде същото -- и това ни натъжава.

Затова радвай се на това което си, радвай се на нещата които ти се случват сега.

Благодаря за всичко написано. То е вярно, но принципно вярно, за мен се отнася само отчасти.
Че съм си изградила идеален образ е силно казано, но такъв, който да възхищава мен самата наистина съм си изградила. Той не е плод на фантазии, а е това което съвсем доскоро съм била, това, което РЕАЛНО мога да бъда, това, което съм виждала осъществено. Не искам да надскачам себе си – това изобщо не ми е присъщо. Искам да проявявам повече воля, а тя все по-често не ми достига, защото ми е необходима навсякъде. Например да не кажеш в очите на глупака, че е глупак, а да се правиш, че не забелязваш това, защото ти е началник. Такива неща ме хабят много и не ми остават понякога сили за собственото израстване.
Най-вярно от всичко е това, което казваш за основния човешки грях, но за мен не се отнася – аз съм един щастлив и живеещ пълноценно човек. Като гледам начина, по който живеят и по който се чувстват хората около мен, се усещам даже още по-щастлива и същевременно ми е жал за тях. Почти всички от тях имат по-големи възможности от мен при това. Като свободно време и пари. Но все пак животът е такъв, какъвто си го направим ние и всеки носи лична отговорност за своя живот.


Луд е, който ми вярва, който не - МНОГО ПОВЕЧЕ!