Re: Възход към нищото II / Взаимопомощ / Психоанализа и психотерапия

Глава 1: Интервюто

Марти пристигна петнайсет минути по-рано. Навик, останал му от университета – в
химията, както и в живота, реакциите започват, когато условията са точни. Седна на
пластмасовия стол в стерилната чакалня на индустриалния комплекс. Беше рано
сутрин, но въздухът вече миришеше на сол и разтворени илюзии.Стъклата на
прозореца бяха замъглени. Отвъд тях, в далечината, се виждаше силуетът на огромна
конструкция, приличаща на нещо между реактор и кораб - заводът „Хидромарин
Солюшънс“.На вратата изписано с големи букви: Д-р Шанън – човешки ресурси и
когнитивни процеси. Странно дълга титла за интервюиращ. Почука.
– Влезте – прозвуча глас отвътре, спокоен и почти монотонен.
Кабинетът беше обзаведен минималистично, но с класа. Метално бюро, облицовано със
стъкло, на което лежаха няколко документи, подредени наравно, без излишни акценти.
Пространството беше вградено в самата сграда на завода – високи прозорци, които
разкриваха морето в далечината. На стената висеше единствено голяма черно-бяла
снимка на океан, сякаш улавящ миг на спокойствие, но в същото време вглеждащ се в
неизбежните дълбочини. Шанън седеше зад бюрото, без да стане. Очите му не гледаха,
а измерваха.
– Вие сте Марти, така ли? – попита той, вдигайки поглед от документа пред себе си.
– Да, химик. Работих в лаборатория две години, специализирам в соли и разтворими
вещества...
Шанън го прекъсна с лек жест:
– Няма нужда да ми разказвате подробности, Марти. Ние вече знаем всичко за вас.
Може би повече, отколкото вие самият.
Марти се намръщи, но се опита да запази спокойствие.
– Добре, тогава защо искате да работите тук? Какво ви мотивира да се присъедините
към „Хидромарин Солюшънс“?
Марти изчака за момент, погледна през прозореца и след това погледна обратно към
Шанън. Отговорът му щеше да е лъжа, независимо какво ще каже. Просто искаше
работа. Заплата. Сигурност. Или поне илюзия за такава.
– Обичам да намирам ред в хаоса – каза най-сетне. – Солта е навсякъде, но може да се
овладее. Мисля, че мога да направя разликата.
Шанън се усмихна с нещо повече от любезност. Усмивката му беше тънка, почти
невидима, и напълно без емоции.
– Красиво казано. Но тук в нашия завод ние не просто обработваме вода. Ние
наблюдаваме. Измерваме. И понякога – съдим.
Марти се поколеба. Това не беше типично интервю. Не ставаше въпрос за
квалификация и опит. Беше нещо друго. Нещо по-дълбоко.
– Съдим какво? – попита той.
Шанън се наведе напред, сякаш всяка дума беше внимателно премерена.
– Съдим смисъла. Смисъла на всичко.
Тишината изпълни кабинета. Марти не знаеше как да отговори. Това беше нещо повече
от стандартен въпрос за мотивация. Той усещаше, че става част от нещо, което не
разбираше, но не можеше да го игнорира. Нещо, което го караше да се чувства като
пионка в нечия игра, която все още не разбираше.Шанън, обаче, изглеждаше доволен
от тишината. Продължи:
– Утре започвате – каза Шанън, след пауза. – Заводът работи 24/7. Вие ще бъдете в
третата секция – реакционните камери. Добре дошли.
Марти кимна неуверено. Изправи се и без да каже нищо, излезе през вратата. Затвори
се след него, оставяйки Шанън сам в кабинета.
Д-р Шанън остана да гледа през прозореца. Погледът му се насочи към морето в
далечината, където вълните се разбиваха в брега. За момент мислите му се объркаха, но
след това се изясниха. „Този Марти... има нещо у него. Ще бъде полезен. Или ще излезе
по-силен от този процес, отколкото може да си представя.“ Пое дълбоко въздух и
изправи рамене. Изведнъж се чувстваше уморен от всичко това. Промените в света се
случваха така бавно, че понякога дори не се забелязваха. Но тук, в този завод, всеки ден
беше като малка крачка към нещо много по-голямо. Към нещо, което само той и Грант
разбираха.„Марти... наивен ли е или просто иска да вярва в нещо? Кариера, успех, цели.
Силата на илюзиите. Каква ирония...“Загледа в небето. „Всеки има своето разбиране за
успех. Но за мен... успяват ли наистина хората? Или просто се въртят в кръг, без да
знаят какво правят?“Взе мобилния си телефон и набра номера на Грант. Щеше да му
разкаже за Марти.
Грант беше в кабинета си, седейки зад огромното си бюро. Стаята беше изключително
стилна и просторна. Стените бяха облицовани с тъмни дървени панели, които се
контрастираха с модерната мебелировка. На един от шкафовете се намираха няколко
антикварни книги с кожени подвързии, а на масата – малка, но изящна статуетка на
делфин, сякаш символизираща съществуването на самото море. Осветлението беше
приглушено, като създаваше усещане за интимност и мощ. В кабинета цареше ред,
който не беше лишен от личност. Всичко беше на мястото си, без да изглежда
претрупано.
Шанън влезе, без да вдига шум. Грант не повдигна поглед от документите си, но усети
присъствието му.
– Как беше? – попита той, сякаш това беше не само въпрос, но и израз на дългогодишно
разбиране.
Шанън се настани в креслото срещу него и се замисли за миг, преди да отговори.
– Той е интересен, Грант. Млад, амбициозен, с много наивни идеи за успех и кариера.
Но не знае, че всяка стъпка тук е част от нещо много по-голямо, нещо, което не може да
разбере веднага.
Грант вдигна поглед и се усмихна леко.
– Винаги е така. Младите мислят, че имат време. Но ние знаем, че времето е само
илюзия. Ще видим как ще реагира. Дали ще повярва ?
Шанън се усмихна и кимна.
– Той вече вярва .
Грант се върна към своите документи, но изражението му беше замислено.
Марти се запъхтя по улиците, а погледът му беше прикован към мътните вълни на
морето. Часовете след интервюто минаваха бавно, но той се чувстваше странно
облекчен. Не беше сигурен защо, но нещо в разговорите с Шанън го накара да се
почувства по-сигурен в себе си. Работата в завода можеше да е точно това, от което
имаше нужда, за да започне да прави реални стъпки напред.
"Ще започна утре," си повтаряше той, като усещаше как вълни от надежда го обгръщат.
Нямаше да е лесно. Не беше съвършено. Но поне щеше да има стабилност. Щеше да
има заплата, ред и сигурност, нещо, което му беше липсвало дълго време.
Стигна до брега и се спря, гледайки как вълните се разбиват върху камъните. В този
миг не мислеше за трудностите. Вместо това мислеше за бъдещето. „Заплатата ще бъде
добра. Ще мога да си позволя нещо по-добро от тази квартира. Ще спестя малко пари.
И ако всичко върви както трябва, може би ще мога да си позволя дори някоя малка
кола. Да започна да живея по-удобно.“
Някакъв оптимизъм го изпълваше, докато гледаше морето, което изглеждаше толкова
спокойно и стабилно в този момент. Това беше точното време за ново начало.
„Ще е добре. Ще е по-добре. Всичко ще се подреди,“ помисли си той, като усещаше как
тежестта на ежедневието му отстъпва и прави място за нова перспектива.Разходи се
още малко по плажа, докато мислите му продължаваха да се въртят около завода. Може
би това беше шансът му. Работата щеше да е трудна, но най-накрая щеше да има шанс
да се докаже, да излезе от този капан на несигурност и да започне да създава нещо ново
за себе си.
Прибрал се в квартирата си, той се почувства странно развълнуван. Старият диван и
избелелите стени вече не му изглеждаха толкова мрачни. Той хвърли якето си на
ъгловото кресло и се запъти към малката кухня. Квартирата му беше минималистична,
но не се оплакваше. Все още не беше перфектно, но беше негово пространство. Може
би вече не беше нужно да бъде най-идеалното място, защото усещаше, че след време
ще го промени. Щеше да има възможност да се премести, да избере по-хубаво място.
Да избяга от студената безличност на това малко жилище.
Той наля чаша вода и седна на масата. Въпреки простотата на живота му, усещаше, че
нещо е започнало да се променя. За първи път от дълго време имаше увереност в себе
си. Знаеше, че ще успее, че животът му ще поеме в нова посока.Съществуването му
вече не му се струваше като въртележка, в която няма изход. Сега беше на ръба на
нещо ново. Каквото и да се случи, знаеше, че поне има шанс. Щеше да поеме този шанс
с отворени обятия.Той изпусна въздишка на облекчение и сложи чашата на масата.
След това се настани в леглото. Без да се замисля повече, затвори очи и почувства как
се изпълва с мир и увереност.

Глава 2: Началото

Марти пристигна в завода точно на време. Страхът от закъснение го беше събудил още
преди алармата. Още от предишния ден беше изгладил ризата си и беше подредил
всичко до вратата – тетрадка, химикал, кутия за обяд с криво нарязан сандвич.
Оставаше само увереността, която се надяваше да дойде по пътя.
На входа го посрещна мъж с лека усмивка и бадж с името Джейсън.
— Здрасти, Марти! Добре дошъл на борда! Аз съм Джейсън. Ще бъдем партньори по
време на обучението. Ако имаш въпроси — не се притеснявай.
— Благодаря, радвам се да съм тук — отвърна Марти, стискайки ръката му.
— Хайде, ще те разведа. Денят започва с обиколка и кратък инструктаж. После те чака
лабораторията.
Марти тръгна след него през широките коридори на завода. Миризмата на солена вода
и метал беше навсякъде. Машините бучаха равномерно, в ритъм, който някак те
принуждаваше да слушаш, дори без да искаш.
Минаха покрай група служители, които се шегуваха около кафе-машина.
— Това тук са Нейт, Амбър и Кевин. — Джейсън ги посочи един по един. — Те са от
лабораторията. Ще прекарвате доста време заедно.
— Здрасти — каза Нейт и подаде ръка. — Надявам се да не си твърде идеалистичен.
— Опитвам се да остана реалист — усмихна се Марти, но леко се притесни.
— Ще видим. Тук химията не е само в епруветките — добави Нейт с неясна усмивка и
отпи от кафето си.
Обиколката продължи. Заводът беше по-голям, отколкото изглеждаше отвън.
Преминаха през зала с огромни резервоари и сребристи тръби, през която преминаваше
непрестанен поток от вода.
— Това са системите за обратна осмоза — обясни Джейсън. — Водата минава през тях,
солта се отделя, и се изхвърля обратно в морето . А това там е тръбопровода за чистата
вода . Свързан е под земята с водопреносна система която отвежда водата за
индустриални нужди .
Марти кимна, внимавайки да запомни всичко. Главата му вече пулсираше от нова
информация.
В лабораторията миришеше на разредители и озон. На стената бяха подредени
реагенти, електронни уреди, калибрирани инструменти. Всичко изглеждаше стерилно и
подредено до съвършенство.
— Това е оборудването, с което ще работим. Водата, която преминава през машините,
минава през тези етапи на филтрация — обясни Нейт, докато показваше на Марти
различни панели и диаграми на екрана.
— Това ще е твоето работно място — каза Джейсън. — Ще ти е нужно време да се
ориентираш, но ще имаш помощ. Нейт е добър в това, въпреки... настроенията му.
Марти се огледа. Работното му бюро беше до прозореца, от който се виждаше морето в
далечината.
— Харесва ми тук — каза тихо.
— Добре е. Само не забравяй — тук всичко се следи. Прецизност, дисциплина и
отчетност. Не допускаме грешки.
— Разбирам.
След кратък инструктаж денят продължи с попълване на формуляри и запознаване със
системата за доклади. Марти се опитваше да не се губи сред термините, да не задава
глупави въпроси, да не изглежда объркан.
След работа не побърза да се прибере. Вместо това, тръгна пеша покрай морето.
Пътеката минаваше край завода и се извиваше по скалите. Вълните се разбиваха в
камъните с постоянен, тих глас, като че му говореха нещо.
Усмихна се .
Почувства, че животът му наистина може да се промени. Работата беше сериозна,
колегите изглеждаха професионалисти.
— Това е ново начало — каза си на глас и гласът му се загуби в шума на вълните.
В старата квартира го посрещна тишината. На масата стояха два листа — първият му
график и един формуляр, който бе забравил да подпише.
— Утре ще го върна — промълви и се отпусна в стола.
Тази вечер му се струваше различна. И за пръв път от месеци насам — вярваше, че
нещо хубаво го очаква.

Глава 3: Сол в дробовете

Дните в завода започнаха да текат с еднакъв ритъм — тежък, сив и наситен със звук на
машини, който като че ли се забиваше в мозъка на Марти. Всяка сутрин ставаше рано,
обличаше работното си облекло, слагаше тетрадката в раницата и тръгваше .В началото
се опитваше да поддържа бодрост, да влиза с усмивка в лабораторията, но след втората
седмица започна да усеща, че нещо в него се износва. Химичните формули и процедури
го блъскаха една след друга. Всеки ден Нейт му подаваше нова задача, нова таблица,
нов анализ за проследяване.
— Провери отново показателите за натриевите йони. Вчера имаше отклонение —
казваше Нейт и дори не го поглеждаше.
— Проверих ги три пъти... — отвръщаше Марти, вече със слабо напрежение в гласа.
— Провери ги четвърти път. Ако има грешка, не искам да е наша — отговаряше Нейт с
глас, който не допускаше възражение.
Марти се навеждаше отново над уредите. Очите му пареха. Имаше усещането, че солта
от водата се натрупва в дробовете му. Все по-често забравяше какво е ял. Или дали
изобщо е ял. Сънят му беше накъсан, плитък. Понякога се събуждаше с мисълта, че е
закъснял — въпреки че беше събота.Веднъж, по време на обедната почивка, се отпусна
на стола в лабораторията, подпря глава на ръцете си и остана така, без да мисли, без да
чувства. Просто тишина — рядка, почти светла.
Амбър го изгледа през маската си и попита:
— Добре ли си?
— Да, просто съм уморен — отвърна Марти.
— Ще свикнеш. Всички минаваме през това. В началото тялото се бунтува. После
просто спира — каза тя, без да се шегува.
Никой не се смееше в завода. Понякога се чуваше звук от сдържано подсмърчане или
кашлица, но смях — не.
Вечерите си Марти прекарваше в мълчание. Не му се говореше с никого. Четеше
бележките от деня, но често заспиваше с тетрадката в ръце.
— Просто още малко. Ще се справя. Ще вляза в ритъм — повтаряше си като мантра.
Но вътрешният глас вече звучеше по-тихо.
И макар че не искаше да си го признае, нещо в него започваше да се съмнява.
Почивните дни се превърнаха в едно и също — тиха разходка до брега, евтин сандвич
от магазина на ъгъла и същата пейка, обърната към морето. Там, където скалите се
ронят под натиска на вълните, Марти седеше сам и дъвчеше сухия хляб, без да бърза.
Гледаше към хоризонта с усещането, че и той е някак недостъпен, но красив.Понякога
вятърът носеше мирис на водорасли и далечни двигатели. Друг път просто мълчание.
Тези моменти му бяха нужни. Не точно за почивка — по-скоро за да се задържи.
Най-после, в края на месеца, получи първата си заплата.Беше обяд, когато в системата
се появи сумата. Не беше нещо огромно, но за него това означаваше въздух. Простор.
Възможност.Свали очилата си, разтри очите и тихо се усмихна. Не каза нищо на никого
просто седна на мястото си, отвори бележника и продължи да записва стойностите от
последния анализ. Но отвътре всичко кипеше.
Същата вечер, преди да си тръгне, се обърна към колегите си:
— Искам да ви почерпя. Първа заплата все пак. Някакво заведение, какво ще кажете?
Амбър го погледна леко изненадано.
— Ти си първият, който има сили да празнува след първия месец тук — каза тя с едва
доловима усмивка.
— Това е нещо. Искам да ви благодаря. Всички вие ми помогнахте.
— Има едно място наблизо, до стария кей. Не е скъпо, но правят добри пържени
картофи — включи се Джейсън.
— И бирата е студена — добави Кевин.
— Чудесно. Тогава — тази вечер? — попита Марти, сякаш още не вярваше, че
наистина кани хора.
— Добре. Но да знаеш — ако заведението е пълно, ще седим на кашони — пошегува се
Нейт.
— Нямам нищо против. Стига да не нося тетрадката със себе си.
Смях. Истински. За първи път от дни.
Марти тръгна към квартирата с лека крачка. Улиците вече не изглеждаха толкова
чужди. Може би, само може би — нещата започваха да се подреждат.

Глава 4: Стария кей

Мястото беше точно такова, каквото Джейсън го беше описал — нисък таван, миризма
на мазнина и риба, скърцащи столове и лампи, окачени с вериги от корабен тип. От
стените висяха избелели снимки на рибари и ръждясали котви, а пода лепнеше леко,
сякаш никога не бе изсъхнал напълно. Но имаше нещо топло в атмосферата — смесица
от шумни разговори, тракане на чаши и приглушена музика от стар джубокс.
Марти седеше в средата на масата, заобиколен от Нейт, Амбър, Джейсън и Кевин.
Всички бяха без престилки, без предпазни очила — за пръв път изглеждаха като
истински хора, а не като придатъци на заводската система.
— Е, Марти, как е първият месец? — попита Джейсън и вдигна халбата си. — Още ли
вярваш, че светът ще се оправи?
— Не знам дали светът ще се оправи, но аз поне се опитвам — отвърна Марти. — Вие...
как издържахте толкова време тук?
— С навик — каза Амбър. — Сутрин ставаш, отиваш на работа, вършиш си задачите,
връщаш се. Ако спреш да мислиш твърде много, минава по-леко.
— Заводът ми даде всичко, което имам — намеси се Кевин. — Не е мечтата ми, но е
нещо сигурно. Имам две деца. Ако загубя тази работа, губя и дома си.
— Аз дойдох тук, защото бях фалирал — каза Нейт, без да поглежда никого. — Работех
в частна лаборатория, правихме козметика. Всичко се срина. Тук поне химията е
истинска. И никой не ме пита защо не се усмихвам.
Марти замълча. Почувства тежестта на техните истории, подредени една до друга като
бутилки на масата. Всеки от тях носеше нещо объркано, нещо счупено. Но всички бяха
тук, всички вярваха, че с усилие, с постоянство, с тази работа, могат да поддържат
някакъв ред в живота си.
— Знаете ли кое ми харесва най-много? — каза Джейсън. — Че правим нещо смислено.
Чиста вода. Това не е като да продаваш реклами или телефони. Хората имат нужда от
вода. И ние я правим възможна.
— Гордея се с това, което правим — добави Амбър. — Дори когато е трудно.
Амбър беше единствената жена сред колегите — разведена, без деца, която живееше
при родителите си. Този факт никога не го беше споделяла на работа, но в разговорите
тази вечер се отпусна малко повече.
— Знаете ли — каза тя, докато вдигаше чашата си, — животът ми не е бил лесен. След
развода се върнах при родителите си. Но тук... тук съм намерила някаква стабилност.
Марти я погледна в очите и усети топлина, която не беше свързана само с бирата в
чашата му. В начина, по който тя говореше, имаше сила и ранимост едновременно.
— Това място ни събира по различни начини, — каза тихо той.
Амбър се усмихна, леко смръщи вежди и за момент техните погледи се срещнаха в
дълбок разговор без думи.
— Може би това е началото на нещо ново — промълви тя.
Марти се усмихна, усещайки как нещо в гърдите му се отпуска, макар тежестта на
дните да не беше изчезнала.
Чашата му беше наполовина пълна. Гледаше ги един по един и се чувстваше част от
нещо — колектив, усилие, цел. Заводът вече не беше просто работа. Започваше да става
център. Надежда.
— Наздраве — каза тихо и вдигна чашата си. — За това, че не се отказваме.
— Наздраве! — отвърнаха всички.
Тази вечер лепкавият под и ръждясалите котви не изглеждаха толкова важни. Важни
бяха хората около масата — и онова странно усещане, че в този объркан свят те все пак
правят нещо, което има значение .

Глава 5: Нова надежда

Месеците се търкаляха бързо, а Марти постепенно ставаше все по-добър и уверен.
Колегите му, които в началото го гледаха със скептицизъм, вече не можеха да скрият
учудването си от напредъка му.
— Вижте, ако вместо стандартния спектрофотометричен анализ използваме
флуоресцентния метод, можем да съкратим времето за резултат от два часа на около
тридесет минути, — обясняваше Марти, докато показваше графики на компютърния
монитор.
Нейт кимна внимателно, но все още сдържано.
— Това би ни дало значително предимство. Но ще трябва да проведем няколко теста, за
да сме сигурни, че резултатите са надеждни.
— Аз вече съм подготвил протокол за тестване, — добави Амбър, която следеше
внимателно презентацията. — Можем да започнем още утре.
След серия от тестове методът бе одобрен и въведен в ежедневната работа.
Ефективността на лабораторията се повиши, а с нея и производителността на целия
завод.
Една сутрин обаче алармата на машината за филтрация започна да пищи непрекъснато.
Налягането в тръбопровода се покачваше опасно.
— Това е критично, — каза Джейсън, докато бързо проверяваше таблото с индикатори.
— Ако не успеем да намалим налягането, клапаните могат да се повредят, а това ще
спре целия процес, — обясни Нейт.
— Имам идея, — каза Марти. — Вместо да изключваме машината напълно, можем да
намалим потока с около 15% и да пренасочим част от водата през резервния филтър.
Това ще намали налягането и ще запази производството в движение.
Нейт изгледа Марти с учудване, но бързо каза:
— Добре, направи го.
Марти извади таблета си и започна да променя настройките. Колегите му следваха
инструкциите му внимателно.
— Виждате ли? — каза той, докато наблюдаваше показанията. — Налягането пада
бавно, но сигурно.
След няколко минути алармата млъкна.
— Успяхме! — възкликна Джейсън.
Грант, който беше дошъл на инспекция, се появи в лабораторията с усмивка.
— Отлична работа, Марти. За толкова кратко време показваш умения, които не съм
очаквал от новобранец. Продължавай така.
Марти почувства прилив на гордост, но и осъзнаването, че тепърва му предстоят много
предизвикателства.
Годината беше минала неусетно, а животът на Марти започна да се променя. Усилията
му в завода не останаха незабелязани — заплатата му се покачи, а с нея дойде и
възможността да си позволи по-хубава квартира. Този нов дом беше далеч от
студената, евтина стая, в която живееше преди. Сега имаше просторна дневна, удобна
кухня и големи прозорци, през които морският въздух проникваше с освежаващ
аромат.
Една топла вечер, след дълъг работен ден, Марти реши да направи нещо различно.
Обади се на Амбър и я покани на вечеря в малък уютен ресторант с гледка към морето
— място, което бе открил случайно, но веднага му харесало.
— Ще се радвам, — каза тя и гласът ѝ носеше топлина и някаква неочаквана нежност.
Светлината на свещите трептеше меко по лицата им, а леката музика от фоновата
мелодия създаваше уютна атмосфера. Марти и Амбър седяха на масата край прозореца
с гледка към мрачното, но красиво море.
— Знаеш ли, — започна Амбър, докато отпиваше глътка от виното си, — понякога си
мисля, че животът ни се изнизва като вода. Толкова бързо, че едва успяваме да го
задържим.
— Точно така, — съгласи се Марти. — Но в същото време мисля, че има моменти, в
които можем да го хванем. Малки проблясъци, които правят всичко поносимо.
— Като тази вечер например, — усмихна се тя. — Не съм имала такова спокойствие от
много време насам.
— Как се чувстваш? — попита Марти внимателно.
— Е, не е лесно да си разведена, да живееш при родителите си и да си все някак на
пауза. Чувствам се понякога като заложник на обстоятелствата, — призна тя.
— Разбирам те, — каза Марти тихо. — Аз пък често съм се чудил дали кариерата,
успехът, парите... всичко това има смисъл. Но после се сещам, че ако не опитаме, няма
да разберем.
— Ти винаги си бил различен от останалите тук, — каза Амбър с лека усмивка. —
Виждам как се стараеш, и това те прави по-силен.
— Може би защото вече не искам да живея само заради утре. Искам днес да има
стойност.
— Точно това ми харесва в теб, — каза тя и погледът ѝ за миг стана по-мек. — Имам
чувството, че можем да се подкрепяме взаимно.
— Знаеш ли, — Марти се усмихна, — най-голямата ми мечта е да намеря нещо, което
да ме кара да се чувствам жив. Не само работа, а нещо повече.
— Ами, може би го намерихме, — прошепна Амбър, като леко се наклони към него.
Техните погледи се срещнаха, а в тишината между думите им се разбра много повече
от изреченото.
— Имаш ли някога чувството, че си на прага на нещо голямо? — попита Марти.
— Често. И за първи път не ме плаши това усещане.
— Аз вярвам, че това е началото на нещо хубаво, — каза той.
Вечерята продължи с разговори за мечти, страхове, надежди и планове — за бъдещето,
което вече не изглеждаше толкова безсмислено.
Глава 6: Повишението
Марти влезе в кабинета на доктор Шанън с обичайното си чувство на леко вълнение.
Всеки ден, когато го викаха за среща, усещаше една странна комбинация от нервност и
любопитство, сякаш това беше нова стъпка, която не знаеше къде ще го отведе. Но днес
беше различно.
— Здравей, Марти, — каза Шанън, усмихвайки се леко. — Седни, моля.
Той седна, като беше напълно неочаквано за него да бъде поканен в кабинета на Шанън
без някаква конкретна причина. Зад бюрото си, докторът изглеждаше по-непоклатим от
обикновено, а това го накара да се почувства малко не на място.
— Имам добра новина за теб, — започна Шанън, като леко наклони глава към Марти.
— От днес нататък ще бъдеш новият ръководител на лабораторията.
Марти остана за миг в застой. Не беше сигурен дали това е шега или наистина се е
случило нещо толкова голямо.
— Ръководител? — попита той, за да е сигурен, че е разбрал правилно.
— Да, — потвърди Шанън, без да се колебае. — През последните месеци показваш
отлични резултати, иновациите, които предложи, значително подобриха ефективността
ни. Това не може да остане незабелязано.
Марти се почувства, като че ли светът се обръща около него. Въпреки умората и
трудностите, които беше преживял в завода, всички усилия изглеждаха да са дали
резултат.
— Това е... — започна той, но думите му заглъхнаха в стомаха му. — Това е
невероятно.
— Това е много голяма стъпка, — каза Марти, след като се възстанови от изненадата.
— Не знам как да се почувствам.
Шанън го погледна спокойно, а усмивката му беше лека, но имаше нещо зад нея, което
не беше просто любезност.
— Разбираемо е, че ще се почувстваш така, Марти. Това е голяма отговорност. Но
мисля, че ти си готов. Имаш качества, които не виждам всеки ден.
Марти се усмихна леко и сведе поглед към ръцете си. Имаше толкова много въпроси и
несигурност. Какво следва? Какво ще бъде неговото място в този свят? Усещаше, че
нещо голямо се случва, но вътре в себе си, не беше сигурен дали е готов за всичко,
което ще му донесе този нов статус.
— Какво мислите за успеха, докторе? — попита той, без да може да се спре. — Често
си задавам този въпрос. Какво всъщност означава да бъдеш успешен?
Шанън се облегна в стола си и погледна през прозореца, като не бързаше да отговори.
За момент изглеждаше сякаш търси нещо в далечината, а когато заговори, тонът му
беше спокоен и изпълнен с размисъл.
— Успехът е относителен, Марти. Всеки го измерва по различен начин. За някои хора е
важно да имат богатство, да са уважавани. За други — да постигнат нещо лично, нещо,
което да ги задоволява. В моя случай — успехът е, когато можеш да контролираш пътя
си. Когато всичко в живота ти се усеща като част от план, който си направил сам.
Марти остана замислен. Чувстваше се като човек, който току-що е открил, че играе в
игра, чиито правила не познава напълно.
— А какво е успехът за теб, Марти? — попита Шанън, леко накланяйки глава.
Марти погледна през прозореца, мислейки за всички моменти, които го бяха довели до
тук. Животът му, в който се беше борил за всяка малка стъпка, за всяка спечелена
вечер, за всеки проект, който не беше останал само празна амбиция. За първи път се
почувства уверен в думите си.
— Може би успехът за мен не е свързан с това да стана велик, — каза той, като се
усмихна леко. — За мен е по-важно да имам смисъл в това, което правя. Да виждам
резултати, които могат да променят нещо. И да се събудя сутрин и да знам, че това,
което правя, има значение. Може би всъщност успехът е да намериш нещо, което те
кара да се чувстваш жив.
Шанън го погледна за миг, като изслушваше думите му, след което кимна с разбиране.
— Точно така, Марти. Успехът е, когато намериш своето място. А ако това е твоето
място, то ти вече си на прав път.
Тяхният разговор затихна, но Марти усещаше как нещо вътре в него се променя. В този
момент, седейки срещу Шанън, той разбра, че животът му не е само нещо, което се
случва около него. Той започваше да бъде активен участник в този процес — човек,
който направлява съдбата си.
Малко по-късно, в кабинета на Грант.
Шанън беше на път да излезе от завода, когато се срещна с Грант, който му хвърли
кратък поглед и без излишни церемонии го попита:
— Как върви? Имаме ли прогрес?
Шанън се усмихна леко, като погледна към вратата на стаята, където Марти току-що бе
излязъл.
— Да, всичко върви по план, — отговори той спокойно. — Марти беше при мен преди
малко. Току-що му предложих да стане ръководител на лабораторията. Стъпка по
стъпка се движим напред.
Грант се намести в креслото и отпи от чашата си със скъпо вино. Без да вдига поглед от
чашата, той каза:
— Добре. Това е точно, което искахме. Няма да му отнеме много време да се издигне и
да започне да вярва, че всичко, което прави, е за него. Ще му позволим да се чувства на
върха на света, докато... не се събуди.
Шанън се усмихна с леко изкривена усмивка.
— Да, няма съмнение. Всичко върви както трябва. И това е само началото.
Грант кимна и изпи още една глътка, като се замисли за момента, в който ще настъпи
решаващият момент. Но сега, наблюдавайки как Марти вече се чувства победител,
беше сигурен, че пътят му към същинската част от играта тепърва започваше.

Следва продължение ...

Марти седеше срещу Амбър в ресторанта, усещайки как вълната от емоции го прелива.
Вечерята беше спокойна — обикновен ресторант до морето, с огледала, които
отразяваха залеза и тихия шум на вълните. Но не беше обикновен ден.
Той беше получил новата си роля. Ръководител на производството на целия завод.
Когато се върна вкъщи, не знаеше как да ѝ каже. Но сега, докато седяха на масата и се
наслаждаваха на малка вечеря, осъзна, че няма повече да се крие.
Амбър го беше подкрепяла през всичко — и той ѝ дължеше тази чест.
— Амбър… — започна той, като пое дълбоко въздух. — Имам новина.
Тя го погледна с любопитство, но също така — с леко напрежение. Изпита същото
чувство, което изпитваше всеки път, когато той беше сериозен.
— Какво се случи? — попита тя, усмихвайки се, но с леко повдигната вежда.
— Шанън ме повиши — каза той, с малка усмивка. — Ще ръководя производството на
целия завод. Ще отговарям за всички екипи, за всичко, което се случва тук.
Амбър остана замислена за миг, после неочаквано се усмихна.
— Това е страхотно, Марти! — каза тя с ентусиазъм. — Толкова се радвам за теб!
Но след малко тя се намръщи и погледна към него с леко притеснение.
— Но не ми харесва, че ще работиш още повече. Не искам да те губя. Ти вече си в
завода толкова много…
Марти я погледна с обич, усмихвайки се с разбиране. Тя беше права, но той също
знаеше, че това е шанс, който не можеше да пропусне.
— Знам. Ще трябва да направя промени, но вярвам, че е правилното решение. И знаеш
ли какво? Това е само още един начин да създадем по-добро бъдеще за нас .
Амбър го погледна, чувствайки и гордост, и тревога, но в очите ѝ се четеше и
разбиране.
— Не съм сигурна какво ще означава това за нас, но ще го преминем заедно. Заедно
можем да се справим с всичко.
Марти се усмихна и хвана ръката ѝ.
— Ще намерим начин. За нас.
След вечерята, когато слънцето се скри зад хоризонта и небето започна да потъмнява,
Марти и Амбър се разхождаха по плажа. Вятърът вдигаше пясъка леко, а вълните се
разбиваха на брега, създавайки усещането за спокойствие и вечност.
Наблизо, на пейка, седеше стар рибар, облечен в износено яке и шапка, която беше
смачкана от времето. Той не беше сам — наблюдаваше морето, сякаш чакаше нещо.
Когато ги видя, просто кимна към тях, в знак на приветствие.
Амбър се усмихна и каза:
— Да го попитаме дали има риба? — засмя се тя.
Марти се засмя, но отговори сериозно:
— Няма да има нищо, ако не го попитаме.
Така и направиха. Когато се приближиха до стареца, той ги погледна с любопитство, но
без да каже нищо.
— Извинявайте, че ви притесняваме — започна Марти, като сядаше до него. — Но
можете ли да ни разкажете малко за риболова? Изглеждате като човек, който има много
истории.
Рибарят се засмя тихо, като обърна очи към морето.
— О, имам истории, да. Но риболовът не е само за риба, момче. Това е търпение. И за
умението да чакаш, без да искаш да бързаш. Някои хора идват тук, мислейки, че ще
хванат риба за минути. Но времето показва, че е нужно много повече от това.
Марти кимна, замислен.
— Това ми напомня за работата в завода. Всеки ден е като риболов — понякога правиш
всичко правилно и резултатите не идват веднага. Може би трябва да чакаш, да се
научиш да чакаш.
Рибарят го погледна, слагайки ръка на коленете си.
— Да, точно така. Виждаш ли… когато прекарваш години в риболов, научаваш нещо за
себе си. И всеки път, когато хвърлиш мрежата, не знаеш дали ще извадиш нещо ценно.
Но понякога това е и самото очакване. Има хора, които не могат да понесат това. А
други се научават да го обичат.
Марти се замисли за миг. Усещаше, че думите му са важни, но не можеше да ги обясни
напълно.
— Вярвам, че съм се научил да чакам — каза той, като погледна към Амбър. — През
последната година ставам по-добър в това. Понякога нещата не се случват, както
искаш, но можеш да се учиш и да не се предаваш.
Рибарят се усмихна леко и вдигна поглед към него.
— Да, да не се предаваш е важно. Но истинският въпрос е: какво правиш, когато вече
не можеш да чакаш? Когато времето не ти дава отговорите, които търсиш? Това е
моментът, когато трябва да се решиш.
Марти изненадано го погледна.
— Какво имате предвид? Какво правиш, когато не можеш да чакаш повече?
Рибарят го гледаше дълго, после промърмори:
— Няма един правилен отговор, момче. Но когато знаеш, че не можеш да чакаш
повече, трябва да се научиш да направиш следващата стъпка. Понякога е трудно, но
може да ти покаже нов път, който не си очаквал. Да се освободиш от това, което те
задържа.
Марти се замисли за минутка. Тези думи се отнасяха за повече от риболова. Това не
беше само за времето в завода, не беше само за работата. Това беше и за него, и за
живота му с Амбър. Беше за това как да намериш смисъл в нещо, което понякога
изглежда безсмислено.
— Аз съм ръководител на производството на завода вече — каза, след като замълча за
миг, като почти случайно спомена това. Не беше сигурен защо точно сега му хрумна да
го каже. Но може би думите на рибаря някак си го накараха да се чувства различно за
работата си.
Рибарят го погледна с интерес, но не изглеждаше изненадан. Вместо това каза:
— Това значи, че сега имаш голяма отговорност. Може да се чувстваш силен, но също
така ще почувстваш тежестта на всичко, което идва с това. Но това е част от играта.
Марти не каза нищо. Само гледаше морето, усещайки как тези думи започват да
придобиват ново значение. И може би — само може би — беше готов да се изправи
пред предизвикателствата, които го очакваха.
След няколко минути мълчание, рибарят, все още гледащ морето, заговори отново:
— Знаеш ли, аз познавам този завод от много години. Даже по времето, когато не беше
толкова голям и модерен. Рибарите и хората от селото някога се оплакваха, че морето
не е същото след неговото построяване. Сякаш имаше нещо в самата му същност, което
променяше природата тук. Но това са само приказки на стари хора.
Марти го слушаше с интерес, но не задаваше въпроси. Рибарят продължи.
— Бившият ръководител на производството, онзи, който беше тук преди години... той
беше като теб. Млад, амбициозен, готов да направи всичко за успех. Всички го
помнеха. Обичаше работата си, беше изключително отдаден. Но... имаше нещо в него.
Постепенно се смени. Започна да се затваря в себе си. Хората казваха, че е започнал да
се съмнява. Страхуваше се от тежестта на отговорността.
Марти се намръщи. Някаква студена тръпка премина през гърба му. Нещо в думите на
рибаря му звучеше познато.
— Какво се случи с него? — попита тихо.
Рибарят се обърна и погледна Марти в очите.
— Един ден, след дълго време на натрупан стрес, той изчезна. Няма никой, който да
каже точно какво се е случило. Но след това го откриха... — той посочи с ръка към
близката скала, която се издигаше величествено над тях, — там, в подножието на
скалата.
Марти последва погледа му и се загледа в скалата, която вече се извисяваше под
лунната светлина. Морето се разбиваше в основата ѝ, сякаш и самото море е
изпълнявало някаква тъжна ритуална цел.
— Той скочи? — попита Марти, макар да знаеше отговора.
— Да — отговори рибарят. — Каза се, че не издържал на напрежението. И когато
всичко се стоварило върху него... той избрал най-лесния изход.
Марти не отговори веднага. Нещо в думите на рибаря го беше поразило. Беше чувал за
стреса и психическите натоварвания, които идват с големите отговорности, но не беше
очаквал да чуе такава история, свързана с работата, която сега поемаше.
— Не искам да бъда като него — каза Марти, почти на себе си.
Рибарят кимна, гледайки го със спокойни очи.
— Никой не иска да бъде като някой друг. Но понякога, когато стоиш на ръба и те е
обзел страхът да не загубиш всичко, е трудно да намериш начин да се върнеш назад.
Марти замълча. Усещаше тежестта на думите му. Гледаше към скалата, усещайки, как
всички тези години работа и стремеж към успех започват да се събират в една точка.
Все повече усещаше как започва да носи на раменете си не само амбициите си, но и
тежестта на чужди избори, чужди провали.
— Ти познаваш ли този ръководител? — попита той, усещайки как въпросът му
изскача от гърлото без да иска.
Рибарят кимна.
— Да. Познавах го добре. Той беше човек с големи мечти. Но понякога, когато мечтите
започнат да ти тежат, искаш просто да се откажеш от всичко. Много хора не могат да се
справят с това. А този завод — той има своя начин да остави следа върху хората. Може
да изглежда, че всичко върви добре, но винаги има нещо под повърхността.
Марти погледна към него, усещайки, че думите на рибаря го докосват дълбоко.
— И какво трябва да направя? Как да се справя?
Рибарят се усмихна, но усмивката му беше тъжна.
— Не мога да ти кажа точно какво да правиш, момче. Но може би трябва да слушаш
повече. Да се научиш да чакаш. И ако дойде моментът да се откажеш от нещо — не се
страхувай. Понякога само така можеш да се спасиш.
Тези думи останаха с Марти, когато тръгнаха обратно по пътеката към къщи Скалата
беше пред него, но не се страхуваше да я погледне повече. Той знаеше, че имаше нещо
важно, което трябваше да разбере — дали да носи тази тежест или да я остави да го
погълне.
Марти се събуди рано сутринта в първия ден от новата си роля като ръководител на
производството. Часовникът показваше 6:00. Той седна на ръба на леглото и взе
дълбоко дъх. Сега всичко беше различно. Това беше момент, в който осъзна, че не само
животът му се променя, а и начинът, по който ще гледа на всичко около него. Събуди
се с чувство за тежест, но и с вътрешно вълнение.
Облече се бързо, изгледа се за миг в огледалото — виждаше там онзи човек, когото
беше изградил за толкова време, но сега нещо в него беше по-различно. Теглото на
новата отговорност беше огромно. Отиде в кухнята, където Амбър вече беше
приготвила закуска и го погледна с притеснение.
— Добре ли си? — попита тя, когато го видя да изглежда замислен.
— Да — отвърна Марти. — Просто… усещам, че всичко се променя сега. Всеки избор
има значение.
Тя го погледна в очите, усмихвайки се леко.
— Ще се справиш. Знам го.
След закуската се сбогуваха с целувка и той излезе, затваряйки вратата с последен
поглед към нея.
В завода, първоначалната еуфория бързо се изпари.
Той беше на новото си място — в кабинета си, пред новите компютърни екрани и
документи, които още не беше прегледал. Погледна към списъка със задачи за деня:
преглед на производствените отчети, среща с мениджърите по отделите, одобрение на
новите проекти за ефективност.
Марти започна да преглежда отчетите, но скоро нещо започна да не му харесва.
Докладите показваха непълна информация, пропуски в ключови индикатори. За момент
се запита дали някой съзнателно беше оставил тези празни пространства или просто не
беше забелязал. Усещаше се тежестта на ролята — той вече не беше просто химик,
който анализира проби. Сега трябваше да управлява процесите, да взема решения,
които да водят цялото производство.
Точно в този момент Нейт влезе в кабинета му. Нейт беше новият мениджър на
производствения отдел. Изглеждаше уверен, но Марти усети, че има нещо напрегнато в
начина, по който гледаше документа на бюрото му.
— Шефе, имаме проблем — каза Нейт, като поставяше пред него документ.
— Какъв проблем? — попита Марти, вдигайки вежди.
— Един от вентилите в системата на 3Б не сработи правилно вчера. Когато направихме
контролата, установихме, че има малка, но опасна загуба на налягане. Не знаем какво
го е причинило, но това може да забави работата ни с 3 дни. Ще имаме забавяне на
основната партида. Възможно е да се наложи да изолираме цялата система.
Марти се изправи. Това беше точно първият голям тест, на който той трябваше да
отговори.
— Ще изолираме 3Б, докато не бъдат коригирани всички дефекти. Ще изпратя всички
хора от екипа за проверка на частите. Също така, уведомете всички, че няма да има
влияние върху качеството, въпреки забавянето. Ако трябва да се проведат
допълнителни проверки, направете го без да губим време.
Нейт се поколеба, но кимна.
— Ще се справим, шефе.
Марти се чувстваше добре, че е взел бързо решение. Но това беше само началото.
Проблемът с вентилите беше малък, но отговорността беше голяма. Той трябваше да
контролира, да бъде безпогрешен, да осигури, че всичко върви както трябва,
независимо от обстоятелствата.
През следващите дни натискът се увеличи.
Екипите работеха по новите стандарти, които той самият бе въвел. Въпреки всички
усилия да се държи спокоен, нещата не винаги вървяха гладко. Често се налагаше да
взима решения в последния момент.
Един ден, след поредната среща със служителите, той седна сам в кабинета си.
Чувстваше се като площадка за тестове. Всеки ден нови проблеми, нови решения, нови
стресови ситуации. Почти нямаше време да обмисли всичко дълбоко, като че ли всеки
момент трябваше да бъде решен.
Марти взе дълбоко въздух и се облегна назад. Не можеше да се позволи да се отклони.
Това беше голям шанс за него, и за Амбър. Но в същото време, не беше сигурен дали
искаше тази тежест да бъде негова.
Прекара целия ден в срещи, обсъждайки нови стратегии с мениджърите на отделите. В
края на деня, когато се прибра вкъщи, беше напълно изтощен.
— Как беше днес? — попита Амбър, когато той седна на дивана.
Той се усмихна, но беше уморен.
— Днес беше тежко. Но трябва да се справя. Просто трябва да продължа.
Амбър го прегърна, като усещаше напрежението в неговото тяло. Тя знаеше, че не е
лесно да носиш всичко това.
Марти я целуна по челото и затвори очи.
— Ще се справим — прошепна той, знаейки, че това, което му предстои, е много
повече от това, което е очаквал.

Глава 10: Нов дом, нов живот

Марти и Амбър стояха на прага на новата си къща — просторна, с бледожълта фасада,
широки прозорци, огряни от следобедното слънце, и малка градина с вече разцъфнали
храсти. Амбър се усмихна, докато държеше ръката му, а другата ѝ бе поставена върху
леко закръгленото коремче.
— Това е домът, Марти. Нашият дом.
Той кимна бавно, с очи, вперени в сградата. Беше красива. Не приличаше на нищо,
което бе имал някога.
Ипотеката бе тежка, разбира се. Десетгодишен план с месечни вноски, които биха
накарали всеки нормален човек да се замисли два пъти. Но Марти вече не беше просто
„нормален“. Той бе ръководителят на производството на един от най-иновативните
заводи в страната. А сега — и бъдещ баща.
— Струва си, — прошепна той и я погледна в очите. — За теб. За детето.
Амбър се разсмя тихо, сякаш за да прикрие сълзите, които се събираха в ъглите на
очите ѝ.
— Може би все пак животът е благ — каза тя.
Вътре, къщата ухаеше на ново дърво и прясно боядисани стени. Имаше високи тавани и
мека светлина, която проникваше през прозорците. Всичко беше подредено — бяха
избрали мебели с вкус, в светли тонове. Бебешката стая още беше празна, но вече имаха
идеи. Беше тяхната малка мечта, която бавно, но сигурно се материализираше.
Вечерта, след като разопаковаха последните кашони, двамата седнаха на верандата. В
далечината се чуваше морето, а вятърът носеше соления аромат, който им напомняше
за началото на всичко.
— Страх ли те е? — попита тихо Амбър, вперила поглед в хоризонта.
Марти се замисли за миг. След това вдиша дълбоко и отговори:
— Да. Но вече не бягам от страха. Просто го нося със себе си.
Амбър положи глава на рамото му. Там, на терасата, в къщата, която трябваше да
изплащат десетилетие, с дете на път и тежестта на отговорностите над двама им, те
изглеждаха щастливи. Не съвършено щастливи — а реално, обикновено щастливи.
Такова, каквото идва, когато човек избере не лесния, а правилния път. Или поне така
изглеждаше.
В следващите месеци домът на Марти и Амбър се изпълваше с нови усещания и звуци.
Бременността на Амбър започваше да се усеща все по-силно — не само в коремчето ѝ,
което все повече се закръгляше, но и в атмосферата около тях. Дори малкият бебешки
гардероб, който беше започнал да пълни шкафа, караше всичко да изглежда
различно.Марти се чувстваше, че става баща, но същевременно изпитваше страх. Страх
от това, че ще бъде отговорен не само за себе си и за Амбър, но и за едно малко човече,
което скоро щеше да се появи в живота им. Страх от това, че не можеше да предвиди
как ще съчетае всичко — работа, дом, семейството.
Но всеки ден, когато се прибираше у дома и виждаше усмивката на Амбър, всичко
започваше да се променя. Тя се грижеше за всичко, подготвяше детската стая и
организираше малки неща, които го правеха щастлив, без дори да го разбира.
— Виж, тук — каза тя един ден, когато той се прибра от работа. — Подредих
бебешката стая. Искам да е готова, когато дойде времето.
Марти влезе в стаята, където вече имаше бяла детска кошара, купчини меки одеяла и
плюшени играчки. На стената висеше рисунка с малки облаци и слънце, която Амбър
беше направила.
— Това е… красиво, Амбър. Наистина е прекрасно — каза той, като се приближи до
нея и я прегърна.
Тя се усмихна, като видя, че той оценява усилията ѝ. И докато стояха там, в
обикновеното им семейно пространство, тя погледна към него и каза:
— Страхуваш ли се?
Марти я погледна в очите и за момент замълча. Беше споделил толкова много с нея —
своите амбиции, своите страхове за бъдещето, но все пак не беше споделил всичко.
— Да, Амбър, страхувам се. Не знам дали ще бъда достатъчно добър баща. Не знам
дали мога да се справя с всичко — работа, дом, отговорност… Това е ново за мен.
Амбър положи ръка на гърдите му, усещайки тежестта в гърлото му.
— Ще бъдеш прекрасен баща, Марти. Ти вече си такъв. Ти мислиш за нас, за бъдещето
ни. Това е всичко, от което се нуждаем. Ще се справим заедно. И когато детето дойде,
ще разбереш, че всичко, което те притеснява, няма значение. Ще видиш как сърцето ти
ще се изпълни с нещо, което не можеш да обясниш.
Марти се усмихна, но сега усещаше, че тези думи носеха истинска сила. Чувстваше, че
с Амбър всичко е възможно, дори когато се чувстваше неуверен.
В следващите седмици, подготовката за бебето преминаваше през нови етапи. Сега не
беше само стаята — трябваше да се изберат имена, да се направят няколко визити при
лекаря, да се купят още неща. Амбър беше по-малко уморена, но все по-бременна. Тя се
засмиваше на малките моменти, на неща, които на Марти му се струваха прости, но
сега започваха да придобиват ново значение.
— Марти, можеш ли да ми помогнеш с тази опаковка? — попита Амбър, гледайки го с
леко изморен поглед, когато се опитваше да увие новото бебешко одеяло в красивата
опаковка.
Той я погледна с обич, като се приближи и ѝ помогна. И изведнъж му стана ясно, че
бременността на Амбър не беше просто физически процес. Тя беше и време на
преоткритие. Време, в което двамата растяха заедно, за да посрещнат новия живот,
който щеше да се роди.
Една вечер, когато седяха на дивана, той хвана ръката ѝ и я притисна леко.
— Амбър, знаеш ли, че понякога се страхувам от това, което ще се случи, когато бебето
дойде? Ще успеем ли да бъдем всичко, което трябва да бъдем?
Амбър се усмихна и го погледна в очите.
— Ще бъдем повече от всичко, което сме. Ще бъдем родители. И всичко ще се нареди.
Месеците минаваха. Домът им се изпълваше с любов, но и с въпроси, тревоги и
несигурности, които идват с големите промени. Марти усещаше как става по-силен
заради Амбър, заради бъдещето, което изграждаха заедно. Въпреки че животът му беше пълен с нови отговорности, за първи път се чувстваше подготвен да бъде не само съпруг , но и баща .

Глава 11: Разговори зад затворени врати

Грант седеше зад бюрото си, обвит в мрак на вечерния офис, като погледът му бе
прикован в компютърния екран. Беше последният ден от седмицата, но той усещаше, че
все още не беше приключил с работата си.
Шанън влезе без да чука. Стъпките му отекваха в тишината на кабинета. Без да го
попита, той се приближи до бюрото и се наведе, като хвърли поглед към отчета, който
Грант разглеждаше.
— Какво мислиш за Марти? — започна Шанън, като седна в стола срещу него, без да
чака покана. Въпросът му беше мек, но имаше нещо напрегнато в него, нещо, което
издаваше повече от любопитство.
Грант не вдигна очи, но отговори с небрежен тон, като продължи да разглежда
екраните.
— Той се справя. Добре е, да. Но какво точно да мислим? Беше с нас достатъчно дълго,
за да разбере какво се очаква от него.
Шанън си пое дълбоко въздух и се изправи, като погледна към прозореца. Вятърът леко
раздвижваше завесите, но атмосферата в кабинета беше наелектризирана.
— Но сега не е само въпрос на работа. Той има и други тежести — семейство,
ипотека... и бебе. Това променя всичко.
Грант наклони глава и се замисли, после се обърна към него.
— Това е целият план, Шанън. Да го поставим в ситуация, в която няма избор. Животът
му вече е наистина поел в нова посока. Сега е на ръба, няма да може да се върне назад.
Шанън седна отново, този път по-внимателно. Погледът му се затъмни, когато обмисли
думите на Грант.
— Да, но знаеш ли, той не се чувства като жертва. Той избра сам да влезе в тази роля.
Избра да поеме отговорността, но сега вижда тежестта ѝ. Задачата не е да го подготвим
само за работа. Трябва да му покажем истинския смисъл на отговорността. Какво ще
стане с него, когато всички тези фактори започнат да го натискат?
Грант се усмихна, но усмивката му не беше весела.
— Ще го научим. Точно това искахме. Няма по-добър начин да се уверим, че ще остане
верен на пътя, който сме начертали за него, от това да го поставим в ситуация, в която
няма изход. Той вече е заключен в собствените си решения — с ипотека, с бебе, с къща,
с отговорности, които не може да избяга. Той ще бъде принуден да поеме дълга, дори
ако трябва да забрави кои са били първоначалните му желания.
Шанън замълча за момент. Той разбра за какво говори Грант. Сега Марти беше не само
част от експеримента, той беше самият експеримент.
— Знаеш ли какво ме притеснява? — каза Шанън, като вдигна поглед към Грант. — Че
нещо може да се случи. Може да започне да разбира, какво всъщност правим. И това...
може да промени всичко.
Грант се засмя тихо и сви рамене.
— Всичко е част от процеса, Шанън. Той няма избор. Когато човек се постави на
такова място, той се променя. Няма значение колко добре ще се опита да се задържи на
повърхността — краят е неизбежен.
Шанън поклати глава, усещайки, че има нещо по-дълбоко, което Грант не му казва.
— И какво, ако се предаде? Какво, ако започне да се съпротивлява?
Грант се изправи, като премести папките си настрани и погледна Шанън в очите.
— Тогава ще го наблюдаваме. Защото, независимо какво ще реши, той няма да излезе
от това невредим. Няма връщане назад, а вече е прекалено късно да се опита да избяга.
Тишината се настани за кратко между тях. Шанън знаеше, че Грант беше прав. Но нещо
в гърдите му започна да се надига — чувство за съмнение. Дали това беше правилният
път?
Но Грант вече беше направил своя избор.
— Ще видим как ще се справи. И ще се уверим, че изборите му са в нашата ръка —
каза Грант, като се обърна към прозореца и се загледа в безкрайното море.

Следва продължение ...