Зле съм пак

И не знам дори има ли смисъл да моля някого за помощ. Чувствам се като ненужен никому парцал. Не ми се живее. Спестете си подигравките и ритниците, ако някой има такива.

Уф. Без грам подигравка: свържи се пак със специалист, един курс подходящи медикаменти ще ти дойде добре. То ясно, че при тебе е на приливи и отливи, но поне можеш да си удариш едно рамо с някое "розово" хапче, когато усетиш, че биохимията в мозъка пак се прецаква.

Аз на твое място не бих се поколебала. Що да се мъчиш излишно?

това е подсъзнателно мисловно изкривяване - щом съм зле сега, значи винаги ще съм зле и вече нищо няма смисъл, а всъщност просто имаш кофти ден (или кофти седмица) - все някога ще тръгнеш нагоре

И преди съм ти казвал, и пак ще ти го кажа – ти си изключително интелигентна жена, която заслужава много както в работата си (имам предвид заплащане), така и във взаимоотношенията с непознати, познати, колеги и близки (имам предвид имам предвид отношението към теб).

Сигурен съм, че имаш потенциала да превъзмогнеш това мрачно настроение без да прибягваш към "розови хапчета", тъй като те идват с цял списък от странични ефекти, приемът на някои от които дори води до мисли за самоубийство.

ПП: На всичкото отгоре си и красива.

Тайните на египетските пирамиди

<3

имаш ли близки хора в реала, с които да споделиш, че не се чувстваш добре

мисля, че имаш такива, но го таиш в себе си
ако те не знаят за това как се чувстваш, може би не могат да те подкрепят поради незнание, че имаш нужда

понякога упреквам себе си, че като има нещо си казвам директно вкъщи
все си мисля, че така е по-лесно и за другите, а не да гадаят по реакциите ми
после пък си казвам - уф, дали пък не натоварвам така, но ако пък те са в неизвестност, това не е ли отдалечаване...

И аз се чувствам по подобен начин от 2-3 месеца, само дето ми се живее, обаче не точно така.
А днес дойде поредният удар, ама какво да се прави - живот! Ще поближа рани, ще отупам пепела и пак самичка ще се боря.
Подигравка и ритник от мен няма да получиш - нито преди си получавала, нито сега бих го направила, а ако някога съм те смъмряла, е било само с цел да те събудя и да те накарам да проумееш, че има решение на всичко и е в твои ръце.

Не гледайте как изглежда, разберете какво Е

Мне, нямам просто един кофти ден, а от много време е така.
За околните винаги съм била нищо. Още от детска възраст. Винаги са ми показвали, че съм смотана, ненужна, глупава и т.н. И сега е така. И няма как да не го мисля за себе си. А когато сам не можеш да живееш със себе си, и сам не можеш да се понасяш, не знам какво се прави.

То ако имаше на кого да кажа, щях ли да съм тук.
Те реагират с неразбиране или обвинения. А обвиненията не помагат, защото и без това изпитвам чувство за вина, че не съм каквото трябва да бъда.
Като се оглеждам и виждам на колко малко хора им пука за мен (ако въобще и на тях им пука), и наистина се чудя защо трябва да дишам въздуха на останалите - силните, готините и обичаните. След като съм едно противно мекотело и нищо повече.
Реално и на вас не трябва да се оплаквам. Нито да търся някаква помощ - за какво, след като съм ненужна на обществото и на себе си. Иде ми просто да легна и да умра, наистина понякога ми се иска.

Hе мога да знам точно какво ти е, може и сезонна депресия да те гони поради намаляващите дни, а когато си в депресия мисленето ти е силно изкривено в негативнa светлина - тези твои приказки може да са продукт на (временна) депресия и да не отговарят на действителността, но за депресията трябва да вземеш мерки спешно - ако мислиш че си в депресия, най-добре вдигай телефона и си записвай час при терапевта!

без да прибягваш към "розови хапчета"

Не съм спряла да прибягвам към тях от 10 години. Дори ми се карат като спра да ги пия. Вече не знам кого да слушам.
А в останалото няма нищо вярно, всеки, който ме е виждал на живо, го потвърждава.

понякога човек е тук, за да не натоварва близките си
напр. на децата си можеш да кажеш, че в момента те боли глава, но не можеш да им съобщиш, че си потисната, криво ти е и направо ти се иска да се метнеш от прозореца
на всеки понякога му е нужно разбиране
и където не очаква да го намери или по друга причина спестява себе си

по-лесно някой би разбрал, че имаш физическа болка, отколкото душевна

Като се оглеждам и виждам на колко малко хора им пука за мен (ако въобще и на тях им пука), и наистина се чудя защо трябва да дишам въздуха на останалите - силните, готините и обичаните. След като съм едно противно мекотело и нищо повече.
Реално и на вас не трябва да се оплаквам. Нито да търся някаква помощ - за какво, след като съм ненужна на обществото и на себе си. Иде ми просто да легна и да умра, наистина понякога ми се иска.

Обърни гледната точка: дали на тебе във всеки един момент ти пука за всеки около тебе как се чувства? Ама толкова ли ти е важно как се чувства, че съвсем да забравиш за собствените си чувства и да се посветиш само на неговите? Никой не е способен на непрекъснат силен пукизъм за всеки до него, ако ще да му е най-близкия човек. Защото ще прегори. Може хората изобщо да не подозират колко зле се чувстваш и от най-малкото необръщане на внимание, а може просто да са твърде заети със собствените си чувства, както ти си твърде заета със своите.

Не съм спряла да прибягвам към тях от 10 години. Дори ми се карат като спра да ги пия. Вече не знам кого да слушам.

не те знам кви хапчета пиеш, за антидепресантите съм чувал че не могат да се спират и почват когато ти скимне, мисълта ми беше че за хапчетата ще слушаш единствено доктора, който ти ги е предписал и никой друг, колкото и да ти е близък и добронамерен

Чувствам се като ненужен никому парцал

А нужно ли ти е да се чустваш нужна някому... сама на себе си не си ли нужна?

Ако ти не си помогнеш като примерно посетиш специалист - няма кой друг да го направи.

по-лесно някой би разбрал, че имаш физическа болка, отколкото душевна

Тогава всички са много съчувстващи. Поне на думи. А в обратния случай бягат като от прокажен и се държат осъждащо, точно когато най-много имаш нужда някой да те прегърне.
Това е все едно да имаш рана и да сипват сол в нея.
Не знам защо все още има толкова неразбиране за психичните страдания.

Знам, крейзи. Благодаря ти.
Не знам, всяка една обида приемам толкова надълбоко, че ми трябват дни и седмици да се възстановя. Дори неща, дето друг би подминал. Наскоро преживях една такава.
И реално наистина си мисля, че на света не съм необходима въобще. В по-голямата част от живота ми съм била мачкана, обиждана и пренебрегвана. Може би пък това си заслужавам. Като видиш червей на земята, нали те е гнус, е, и аз съм нещо такова.

Извинявай ама в тази тема не видях някой да те обижда. Поставяш се в някаква степен в позицията на отхвърлено дете а ти си порастнал човек. Живот е имало и преди, ще има и след теб и мен и след който и да е друг. Въпросът опира до това - стиска ли ти наистина да потърсиш специализирана психотерапевтична помощ.

Знам. Някой път се случва да пропусна ден-два и нещата стават много зле.
Сертралин.

Ми и на себе си не съм. Пък и въпросът е защо трябва да си помагам. За никого няма значение дали съм добре или зле и въобще ми се струва, че и не заслужавам да съм добре. След като за всички и за себе си съм нещо гнусно, противно и ненужно.

Пишеш тук, че си зле. Осъзнаваш проблема. Това е едно добро начало. Започни от него. Ако ти не си помогнеш тогава най-близките ти евентуално - просто няма кой друг. Ако очакваш някой да окуражава и подкрепя самосъжалението - малко е вероятно да се намери такъв и дори да се намери - това няма да е помощ а дърпане надолу.

Потърси специализирана психотерапевтична помощ.