Началничка издевателства над определена своя служителка. Жена на възраст, без особени шансове тепърва да се доказва някъде другаде, не особено амбициозна, предпочитаща да запази вече постигнатото.

/Дарк, питаше за уреждането на живота, в нейния случай това е определението. Спокойна работа с постоянни доходи, които я устройват/

И изведнъж се оказва, че жената е на прицел. Не се раздавала достатъчно, не проявявала инициативи да се нагърбва с ОЩЕ и ОЩЕ и ОЩЕ работа, не ходела на ленинските съботници и неделници / бе откога по Кодекса на труда извънредния труд има задължителен характер и поднадлежи на санкции и откога в България при държавните служители работната седмица е станала 6-дневна.../

Та след поредния обиден и унизителен "диалог" с властимащата , жената прави за пореден път паник атака, активизират се симптомите й на тревожност и е на път да изпадне в депресия. Връщат се стари неизчистени емоции от предишни подобни ситуации със същата тази властимаща.

Каква помощ бихте препоръчали? Изключваме най-близкото до ума "пий си хапчетата и да не ти дреме"

От една страна ако си каже в прав текст какво мисли наистина - ще има парични и други кофти последствия.

От друга страна ако подтисне емоциите - я очаква нервен срив за броени дни.

От трета страна...вменяването на вина без вина е опит да се бие по самооценката.

От четвърта... как се излиза от фазата на безсилие и пораженческото мислене, което впрочем никак, ама никак не е присъщо на жената...тя е борбена по характер и мрази да бъде мачкана.

От пета...за мен тази началничка / млада, свръхамбициозна до спукване неомъжена кариеристка/...иска ми се да разбера какво я движи да натиска пружинките на подчинените си до степен на скъсване. Властта какви нейни липси компенсира, за какви комплекси става дума тук... освен, разбира се, липсата на уй...щото да, една щастлива семейна или поне удовлетворена жена ще има съвсем други приоритети.

Айде...вие сте...безсънно ми е нещо, ще чета утре с интерес и ще се включвам при възможност.

На пръв поглед като че ли просто трябва да смени работата си и работодателите. Не виждам шанс това да се оправи там.

За работа по коледите и другите празници. Предната ми работа беше държавна и целият отдел бяхме на график и да - работеше се и по Коледа и по Нова година - щото хората трябва да си прочетат на другия ден вестниците. Правеха се заменки между колеги, които после се връщаха и така се случваше.

Мисълта ми е когато трябва извънреден труд - то си трябва и който клинчи - първо у колегите и колежките се насажда едно не добро чуство - па да не говорим за работодателите. Ич не му вярвам на този кодекс и не виждам той каква работа върши изобщо.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Важното е тя какво мисли за ситуацията и как се чувства. Но щом заглавието на темата е психотормоз- ясно, че тя го чувства така.
Изборите са два-Борба или бягство. Или и от двете.

Много подобно на това, което преживях аз преди две години и разказах тук.

Особено 25 годишната пикла началничка, която никога не е гледала деца и беше протеже на един от директорите. Но учеше мен старата приемна майка как да гледам деца.
Аз в подобна ситуация избрах борбата,психоложката ме посъветва да го приема като предизвикателство, през което трябва да мина и което ще кали характера ми. Но в един момент разбрах, че няма смисъл- не можеш да се бориш с институция, нито да променяш чужди нагласи, нито пък е нужно,
и се чупих.

---
В кулминацията на болестта деструктивните сили се превръщат в оздравителни.

Редактирано от vida1929 на 12.06.19 07:00.

Абе тук не става дума за скатавка, а за престаравка.

Нормално е понякога да се наложи да се работи извънредно. Нормално е понякога да се остане след работно време. Никога не е правила проблем жената.

Въпросът е да не се третират подчинените като лични роби на нечии началнически капризи. Щото тук говорим за хора с малки деца, хора на различна възраст, с различни ангажименти и т.н. Не е нормално и не е човешко ти системно да злоупотребяваш със съботните им дни и да ги поставяш под натиск само защото ти няма какво да правиш в къщи, нямаш личен живот и си избиваш чивиите в доказване.

В крайна сметка никой няма да ти връчи тиквения медал, че си оставяш тленните останки над офисната документация, ебаси.

И оттам - логичната съпротива. Логичната демотивираност.

Парите не винаги са ключовия мотиватор. Тая жена, познатата, за която споделям тук, се мотивира от доброто отношение към себе си и обратното- демотивира се от грубото и унизително.

И това ражда цялата тая съпротива у нея. Действие-противодействие.

Наясно сме, че ако подаде оплакване на ниво институцията - ще го изяде чепатия. Питаме се има ли вариант да реагира на ниво други институции, ако нещата прекалено загрубеят.

На дневен ред преди всичко й е как да си отреагира емоционалните кризи по благоприятен за нея начин.

В този случай освен напускане - май няма по-рационално нещо.

Каквато и да е йерархията, всеки е длъжен да уважава и да ти пази достойнството.
Травмата, която тя изпитва е, че са засегнали достойнството й. В един момент са се опитали да я изкарат непълноценна. Получила е непочтени обвинения, които не отговарят на истината.

Досега при две-три подобни ситуации е преглъщала дипломатично и е разчитала онова да се поспре. Но си мисля, че в крайна сметка прагът й на търпимост ще бъде преминат и ще скочи по много взривоопасен начин.

Какви са шансовете жена на 50 години тепърва да си намери работа на свободния пазар със средно за страната / относително добро/ заплащане и без всякакви връзки!?

А какъв шанс има изобщо. Ако остане - ще продължат. Ако се махне трудно ще си намери работа. Ти какво предлагаш - щото аз се изчерпих с вариантите?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

На първо място, да не оставя неизчистени емоции.

Може да опита за изпълнява това, което се изисква от нея, и да се сприятели с шефката си.

Може и да си потърси друга работа.

Бих предложила и да си пие хапчетата и да пробва с разни методи за релаксация, на това би имало смисъл, ако и оставаха 2-3 години до пенсия, пък прочетох, че е на 50, значи има още много да опъва.:)

Ако възнамерява да се докача, обаче, няма да има спасение :)))

Аз бях в подобна ситуация преди година и половина. Опитах всичко, и бях поовладяла ситуацията, но накрая напуснах. Бях на 49, тъй че...

Каква помощ бихте препоръчали?

Квалифицирана. Пси, адвокат, синдикат.

Записва си всички разговори с телефона, препраща си всички мейли на личния адрес, защото служебния може да изчезне във всеки миг.

Консултира се с адвокат, специалист по трудово право. Ако има синдикат, консултира се и с тях.

Психотерапия за справяне с активираните травми от детството.