|
Поемане на отговорност. Обикновено, обаче, вместо да поемам отговорност за чувствата си, аз правя точно обратното. Концентрирам се в
опити да променя хората или обстоятелствата, които са ме засегнали. За моето емоционално състояние обвинявам ставащото извън мен, вместо да призная, че във всеки един момент на всеки един ден, съзнателно или подсъзнателно упражнявам избора си на настроение и как да се чувствам. Преди няколко години Макс и аз водихме един семинар за взаимоотношенията. Споделих с групата как някога дадох на Макс писмена декларация, че няма да я държа отговорна повече за това как се чувствам. Тоест, повече нямаше да и казвам: „О, как ме ядоса!” или „Чувствам се ужасно заради това, което направи (или каза).” Също така обясних как следователно и аз няма да се чувствам повече отговорен за това как тя се чувства. И двамата се споразумяхме, че от онзи момент нататък всеки сам ще поеме отговорност за собствените си чувства. По време на една от дискусиите в рамките на семинара една жена на средна възраст спомена няколко пъти колко лошо се погаждат с мъжа си. В един момент той се появи на срещата, но отказа да остане. Жената се оплака, че не можела да го накара да говори. Тя наблегна и на това колко се разстройвал той всеки път, когато се опитвала да го накара да се почувства по-добре. В случаите, в които съпругът изразявал гласно колко зле се чувства, тя му казвала какво трябва да направи, за да подобри настроението си. Към края на срещата жената обясни колко наранена се чувства, когато той започвал да изрежда дългия списък от неща, които не харесва у нея. И въпреки, че тя му казвала колко зле се чувства от това, той не преставал да го прави. Тази жена изглеждаше наистина тъжна и жалка. По мое мнение, пасивно-агресивното поведение на мъжа издава съвсем очевидно неговото тайно желание да си го върне на жена си, заради това, че тя винаги е подценявала чувствата му, дори когато той ги е споделял с нея. Нито един от двамата не е проявил смелост да поеме отговорност за собствените си чувства. И двамата са предпочели да останат жертва на поведението на другия.
****** Посланието за Отговорността е избрано за мото на Международната Конвенция на Анонимните Алкохолици през 1965 г. и гласи: Аз съм отговорен... Когато някой, някъде, протегне ръка за помощ, аз искам ръката на АА да бъде там. И ето за това: аз съм отговорен.
Възможно ли е да поемем пълен контрол върху емоционалния си статус през цялото време? Тоест, да не позволяваме никога на друга личност или ситуация да ни направят ядосани, тъжни, разочаровани, депресирани или пълни със страх? Не е възможно. Абсолютен, постоянен, тотален контрол не е възможен и не е желателен. Но можем да се развиваме. С практика, правилно отношение и с помощта на Висшата ни сила, ние подчертано сме способни да променим както честотата, така и продължителността на периодите, в които позволяваме на останалите да определят нашите чувства.
С нарастване на осъзнаването за това как се чувстваме във всеки отделен момент и защо сме избрали да се чувстваме така, ние развиваме способност да променяме емоционалното си състояние, ако искаме. Ние започваме да осъзнаваме дали сме избрали сами да се чувстваме по определен начин или сме позволили на други да ни влияят. Когато разберем това, ние вече можем да променим нещата, ако искаме. Първо трябва да дойде осъзнаването, а след това ще последва желанието. Само така може да се осъществи промяна.
Възможно ли е да поемем пълен контрол върху емоционалния си статус през цялото време? Тоест, да не позволяваме никога на друга личност или ситуация да ни направят ядосани, тъжни, разочаровани, депресирани или пълни със страх? Не е възможно. Абсолютен, постоянен, тотален контрол не е възможен и не е желателен. Но можем да се развиваме. С практика, правилно отношение и с помощта на Висшата ни сила, ние подчертано сме способни да променим както честотата, така и продължителността на периодите, в които позволяваме на останалите да определят нашите чувства.
С нарастване на осъзнаването за това как се чувстваме във всеки отделен момент и защо сме избрали да се чувстваме така, ние развиваме способност да променяме емоционалното си състояние, ако искаме. Ние започваме да осъзнаваме дали сме избрали сами да се чувстваме по определен начин или сме позволили на други да ни влияят. Когато разберем това, ние вече можем да променим нещата, ако искаме. Първо трябва да дойде осъзнаването, а след това ще последва желанието. Само така може да се осъществи промяна. Хората се променят през цялото време. Мейбъл С. е активен член на АлАнон вече от 20 години. Тя определено е един от най-щастливите и приятни хора, които познавам. И е такава независимо от свадливия си съпруг неконтролируем пияница през последните 30 години. Благодарение на АлАнон Мейбъл разбрала, че не е отражение на поведението на съпруга си. Неговото поведение от друга страна е отражение на една болест, от която той не се е молил да страда. Тя приема тези факти и дава най-доброто от себе си, за да има собствен живот. Хелун М., възстановяваща се алкохоличка с три малки деца, работи усилено по програмата на АА и остава трезвена, независимо от това, че съпругът и пие и прави всичко възможно, за да я „докара до питие”. Въпреки неговите щуротии тя посещава сбирките редовно, говори по телефона и работи със спонсора си с тези, на които тя е спонсор, прилага принципите и на АА и на Ал-Анон всекидневно и общо взето поддържа здравословно отношение към живота. Елизабет Х. ми е казвала, че когато бившият и съпруг се е връщал от работа силно ядосан, тя не му позволявала да пренесе огорчението си върху нея. „Казвах му нещо от сорта: до този момент денят ми беше прекрасен, не желая да го завършвам по твоя начин.” Същото правела и когато сестра и се обаждала и без никакво предупреждение започвала атака, като същински терорист. „Хей, казвам и, обадих се, за да ти пожелая хубав ден. Сега ще затворя и ще ти позвъня, когато си в по-добро настроение. Дочуване.” Придържайки се към емоционална трезвеност, Елизабет не позволява на другите да определят как тя ще се чувства. „Мисля, че това е една от найтежките задачи, с които се сблъсквам ежедневно. Спомням си, когато дъщеря ми стана наркоманка, моят спонсор ми каза: Най-доброто, което можеш да направиш за нея е ти да останеш добре. Ще помогнем на дъщеря ти да се присъедини към нашите възстановителни програми, а не към страданието си.” Има хиляди прояви на ежедневен героизъм сред милионите членове на АА и Ал-Анон. Хора, които се държат като личности каквито Бог би искал да са – независимо от заобикалящите ги хора, от обстоятелствата и ситуациите, които са около тях. Разбира се, далеч не всички подобни герои са членове на АА и Ал-Анон. Каквито и да са тези хора, при възстановяването си ние трябва да им подражаваме. Като ползваме тяхното поведение като ролеви модел,
ние избираме да бъдем повлияни по позитивен начин. Ако на нас самите ни липсва смелост, можем да вземем малко назаем от тях и с помощта на нашата Висша Сила нещата ще сработят. Странно, но не всички искат да бъдат повлияни по позитивен начин. Някои са пристрастени към негативните си чувства. Също както много пиячи не придават голямо значение на физическата трезвеност и никога няма да станат трезвеници, така и много от нас не придават голямо значение на емоционалната трезвеност и никога няма да се почувстват спокойни. Пат Дж. мисли, че нейният съпруг не оценява колко трудна е работата и по поддръжката на дома и отглеждането на четири деца. Ето защо тя се чувства нещастна и се оплаква непрекъснато колко тежък е животът и. Мъжете също понякога се самосъжаляват и постъпват така, за да накарат всички в семейството да оценят какви усилия полагат за издръжката им. Джон В. е непрекъснато разстроен, защото жена му не го оценява правилно, децата не слушат и създават проблеми, здравето му продължава да е разклатено. Но все още не полага никакви усилия, за да промени себе си или каквото и да е друго по никакъв начин. Всяко щастие, което влиза в живота му остава там за съвсем кратък миг. Джейн Т. дори не позволява на щастието да влезе в живота и. Тя ми се обажда почти всеки ден и винаги има причина, заради която е нещастна. Отново и отново тя повтаря: „Така ще бъде цял живот.” Тя се помайва и отлага всеки път, когато и предложа да осъществи някаква промяна или и препоръчам да прочете някоя подходяща книга. Тя ми казва, че „първо трябва да остане трезва” – като че ли това означава никога да не правиш нищо друго, освен да не пиеш. Хенри Г. казва, че се чувства зле „половината време”, т.е. той така обичайно се чувства. Казва, че понякога му става по-добре за известен период, но после пак се „подхлъзва обратно към стария си начин на живот”. Спира да ходи на сбирки, престава да следва възстановителната си програма. Това, което прави е да „почете по мъничко” от трите книги за самоуважение, които съм му заел. Хенри си е купил комплект от четири касетки за отлагането и е започнал да слуша първата. В нея се препоръчва да спре да слуша и да седне и напише на един лист нещата, които трябва да свърши. „Да, но аз карах колата в този момент, така че продължих да слушам и повече не се върнах към това.” Хенри не спазва диетата си и знае, че не прави нищо, за да си помогне, но „планира да се заеме с това”. Когато му се каже, че очевидно не счита, че има за какво да се безпокои, Хенри настоява, че това не е вярно. После се засмива, когато му посоча, че действията му говорят по-добре от всякакви думи. „Предполагам, че е така”, казва, но не полага никакви усилия, за да промени нещо. Някои хора нито търсят, нито ценят душевния мир. Подобно на някои радио- или телевизионни проповедници те са ръководени от праведно
възмущение. Те се гордеят с негативните си мнения, отличават се като умишлено нещастни хора. Има и такива, които няма да открият душевен мир, докато не застанат честно пред самите себе си. Примерите обхващат тайно-пиещите членове на АА, членовете на Програмата за булимия, които похапват, надхитряйки хранителната си програма, алкохолиците, които се въздържат от алкохол, но не участват във възстановителни програми, както и хората, които се нуждаят, но отказват да се присъединят към някоя от програмите по Дванадесетте Стъпки. И, разбира се, голямата група на тези, които знаят, че трябва да се наслаждаваме на живота, но не сега! Животът им е закован в момента преди радостта да дойде. Те виждат всички проблеми, но не могат да видят радостта в живота. За жалост, много хора са нещастни от толкова дълго време, че не могат да видят възможност да се променят. Освен това, промяната към нов начин на живот е плашеща. Докато тяхното настояще е неприятно и те се оплакват от това, те изпитват чувство на сигурност, породено от това, че ситу aцията им е добре позната. Да се оплакват е техния начин на живот. В детството си те редовно са се мусили, карайки родителите си да се чувстват виновни заради начина, по който са се държали с тях. Този навик се пренася и в настоящето им на възрастни – нищо, че родителите им може и да са мъртви от дълго време. Поради тези или по други причини, много от нас никога няма да се променят. Нека помним: изборът принадлежи на нас. Само ние можем да решим доколко са важни за нас емоционалната ни независимост и емоционалната ни трезвеност и какво трябва да направим, за да се сдобием с тях и да ги поддържаме. Страх, мусене, мърморене, ниско самочувствие, непрекъснато недоволство от живота ни, какъвто е в момента – тези и много други от споменатите проблеми са само малка част от многото пречки пред емоционалната ни независимост, която е в основата на емоционалната трезвеност. Но нито един от тези проблеми не е абсолютен и нерешим и можем да постигнем емоционална независимост, подобно на програмата на АА – макар и не леко, но сравнително просто.
Аз съм свикнал толкова много да оставям на другите да контролират чувствата ми и на чувствата да контролират действията ми, че често забравям, че имам избор. Не забравям да се фокусирам върху себе си – да съм егоцентричен. След като веднъж съм допуснал някой друг да диктува емоционалното ми състояние, да си възвърна контрола е невъзможно, докато не осъзная какво съм направил. Доброволно съм отстъпил контрола.
Позволил съм на друг да определя как да се чувствам. Докато не осъзная какво се е случило, мога ли да реша какво искам да направя за това? Първо трябва да дойде осъзнаването. Аз не желая да допускам нещо или някой да подлагат физическата ми трезвеност на риск. Защо тогава придавам толкова малко значение на емоционалната си трезвеност? Освен това, аз харесвам да усещам, че се държа по един емоционално зрял и независим начин. Емоционалната зрялост е абсолютно спокойствие. Когато за първи път усетих това чувство, то ми хареса и аз поисках още. Колкото повече имах, толкова повече исках. Спокойствието е пристрастяващо. Същото е и с емоционалната независимост. Чувствам се добре, когато мисля, говоря и действам утвърждаващо. От друга страна, не се харесвам, когато постъпвам като пасивен смотльо или пък като агресивен хулиган. А човек харесва да се чувства добре – ето защо искам да правя нещата, които ме карат да се чувствам добре. По същество емоционалната зрялост изисква от мен все по-пълно приемане на хората, местата, ситуациите и нещата такива каквито са, а не каквито аз искам да бъдат. Един мой приятел от АА го прави всеки ден. Няма значение какво му е предложил животът през този ден - той се опитва да го обича. Защото това, което се е случило, така или иначе вече се е случило. Да се чувстваш раздразнен и нещастен няма да промени нищо, освен твоето настроение и то към по-лошо. Както споменах и по-рано концепцията за приемането е много добре представена в „Смелост за промяна”:* *Courage to Change, (Virginia Beach, VA: Al-Anon Family Group Headquarters, Inc., 1992)
При справянето с някаква промяна, с проблем, с някакво откритие, осъзнаването е често последвано от период на приемане на нещата, преди да можем да предприемем каквото и да било действие. Този процес понякога се нарича „Трите А” (Awareness, Acceptance, Action) – oсъзнаване, приемане, действие. Да се изправиш пред едно ново осъзнаване е изключително мъчителен процес и повечето от нас силно желаят да си спестят болката или дискомфорта, които го съпровождат. Докато не приемем тази нова реалност, с която сме се сблъскали, ние не сме способни да извършваме ефективни действия по уверен начин. Също така ние може да се колебаем да приемем неприятната реалност, защото имаме чувството, че като я приемаме, ние опрощаваме това, което е нетърпимо. В този случай, обаче, това не е така. Както красноречиво се казва в One Day at a Time в Ал–Анон (ODAT), Приемането не означава да отстъпиш пред деградиращата ситуация. То означава да приемеш факта, че тази ситуация съществува и да решиш какво да направиш с
оглед на това. Приемането ти дава допълнителни права, защото ти дава право да направиш своя избор.
За мен да направиш избор обикновено е основният проблем във всяка една ситуация. То е все едно някой да ти казва какъв да бъдеш, но по крайно груб и враждебен начин. Изборът ми е между това сляпо да приема ролята на последовател и да се държа като другия и това да приема ролята си на лидер и сам да определя начина, по който аз да се държа – да се разгранича от тази личност, да не се поддавам на действията и. Ще подражавам ли на нечие лошо отношение и поведение или ще бъда такъв какъвто искам? Докато пиша това, вероятният избор изглежда очевиден. На практика, обаче, аз обикновено правя грешния избор без изобщо да се замислям. Не се питам как искам да се справя на емоционално ниво с определена ситуация. Вместо това автоматично смятам, че трябва да се отбранявам, да се доказвам, да не допускам някой друг да е по-добър от мен, да не изглеждам пасивен и сплашен. С други думи, „да победя”. Забравям, че моята най-добра защита е моето неотвръщане на атаката. Като не проявявам силата си, аз се оказвам без защита. Като не отвръщам на атаката, аз избирам да се издигна над конкретната ситуация, а не да сляза на нивото на едно стандартно поведение, на едно клише. Склонността ми да влизам в битка идва от чувството ми за несигурност, нещо което понякога всички ние изпитваме, и което ни тласка да се присъединим към агресивното поведение на отсрещната страна. Чувствайки се сигурен в своята беззащитност, мога да избера да бъда самия себе си. Държанието ми е като на успял член на АА, като на човек, който практикува Дванадесетте Стъпки във всички свои дела и е преустановил да се бори с всичко и всички. Аз буквално побеждавам като не се оставям да бъда раздразнен, като не влизам в битка. Това, разбира се, повдига въпроса дали никога не трябва да отстояваме позицията си, себе си и това, което смятаме за вярно? В изтривалки ли да се превърнем? Определено, не. Разликата, така както я виждам аз е, че вече сме започнали да се разбираме със себе си. Ние не седим да чакаме някакви ситуации да предопределят емоционалното ни състояние. Не попадаме в капана на лошото настроение, който някой ни залага. А после не чакаме разстроени нещо друго да се случи, за да се оправим. Вместо това ние приемаме, че няма да отвърнем на провокацията и после спокойно правим това, което смятаме, че ще подобри ситуацията. Като се уповаваме на Божията воля и като знаем, че сме много по-ефикасни и ефективни, когато отвръщаме спокойно, и без да обиждаме и да нараняваме никого. Вместо да избухваме в необмислен гняв.
Да избухнем е много коварен капан. Веднъж избухнали, някои от нас са твърде горди, за да променят поведението си. А така рискуваме да прекараме основната част от времето си като се чувстваме нещастни.
Въпросът за отговорността е важен. Когато сме разстроени, колкото подълго време стоварваме вината за това върху друг човек или ситуация, толкова по-голямо е и чувството ни за сила, за контрол върху предполагаемата причина за проблема ни. Когато казваме, че сме наранени и засегнати жертви на някого или нещо и обявяваме, че този някой друг е „сгрешил”, ние изпитваме морално превъзходство спрямо него. Мислим си нещо такова: „Не можеш да се отнасяш така с мен! Няма да позволя да ти се размине! Ще съжаляваш!” Колкото сме по-ядосани и оскърбени, толкова по-силни се чувстваме. Колкото повече губим контрол над чувствата си, толкова по-силно желаем да контролираме другите. Дълбоко в себе си ние усещаме колко нелепа е нашата позиция, но се страхуваме, че ако спрем да се съпротивляваме ще изглеждаме слаби и другият ще „победи”. В крайна сметка ние нямаме избор. За да сме трезви физически, ние трябва да се откажем от алкохола. За да сме трезви емоционално, трябва да се откажем от това да виним другите. Напълно. Не бива да казваме повече: „Ти ме ядоса!” Вместо това трябва да приемем, че сме лично отговорни за своето емоционално състояние. Всеки път, когато се почувстваме разстроени, трябва да признаем пред себе си, че изборът да се чувстваме така е бил наш. Никой друг не може да ни направи това. Тази голяма отговорност може да ни се струва твърде тежка, но на практика тя ни дава свобода. Отсега нататък никой човек или ситуация не могат да ни засегнат, ако не им дадем разрешение да го сторят. Какво в трезвеността би могло да ни даде по-велика свобода? Браян Трейси* развива още повече тази идея. Той изброява 54 негативни емоции като страх, депресия, гняв, самота, негодувание и др. Той твърди, че всяка една от тях се дължи на вина. Смята също, че никой не може да избяга от тези емоции, ако не спре да обвинява света за това как се чувства и не поеме пълна отговорност за това.
Днес аз имам избор. Преди да реагирам прибързано, аз се питам от какво е продиктувана моята реакция – от любов или от страх? Мога малко да преинача Молитвата за Спокойствие и да кажа: „Господи, дай ми способност да променя ситуацията, или да променя отношението си към нея.” Отношението е заразително. Когато избирам живот, основан на любов, аз задавам този тон у дома и в работата си. За съжаление, същото се случва и когато избера страха. Жънем това, което посеем. Страхът не е единствената причина да захвърлим емоционалната си независимост. Сексуалният копнеж, гнева, недоволството, смущението, депресия, болести, заплахи, яд, вина, фрустрация, незадоволеност, неврози, апатия, разочарования, ревност, отхвърляне, отчаяние, тревожни предчувствия – всичко това и много други емоции ни откъсват от емоционалната ни независимост и ни тласкат към състояния, каквито не желаем. За да поправим нещата, трябва първо да осъзнаем точно какво изпитваме. След това трябва да помним, че ако направим своя избор, ние можем да променим начина, по който се чувстваме. Не можем да имаме избор, обаче, ако не разберем, че трябва да съхраним емоционалната си независимост. Огромно количество книги, лекции, курсове, семинари, аудио и видеокасети са посветени на темата за междуличностните взаимоотношения и са на разположение в книжарниците и библиотеките. Някои от тях учат как да „победим” като се държим по-агресивно и враждебно от опонента си. Като амбициозни „победители” във възстановяването, ние не сме заинтересувани от това да се влизаме в сблъсък с никого. Нито пък да водим битки. Ние сме престанали да се борим с каквото и да било и с когото и да било. Нашите интереси са в създаването на хармонични междуличностни отношения, в избягването по възможност на стресови ситуации, в това да бъдем миротворци. В наш интерес е да научим техники за това как да поемаме лидерската роля и да демонстрираме емоционалната си независимост посредством хладнокръвие и спокойно поведение. Ние, а не другите определяме своето отношение, своето емоционално състояние. Ние практикуваме принципите, споменати по-горе: Приемането не означава съгласие с дадена деградираща ситуация. То означава
признаване на факта, че такава ситуация съществува и по-нататъшно обмисляне какви да бъдат действията ни. Ние носим посланието на възстановяването като се държим като успешни членове на респектиращи програми за възстановяване. За да постигнем това ние практикуваме и развиваме умение за междуличностно общуване.
Когато става въпрос за чувства, най-важно е да помним, че всеки един от нас ги притежава и ние не трябва да се извиняваме или срамуваме от своите чувства. Чувствата нямат морална стойност. Те могат да бъдат приятни или пък не, но от морална точка не могат да бъдат определяни като добри или лоши. Само действията ни имат морално измерение. Най-добре се справяме с чувствата си, когато ги изразяваме и най-зле, когато ги отричаме като настояваме, че те не съществуват. Няма фактор, който да е по-важен за уменията ни за междуличностно общуване от това да се научим да отстояваме себе си (за разлика от пасивното или агресивно поведение при общуване). Да отстояваме себе си не е мека форма на агресивно поведение. При агресивно поведение начина ни на изразяване на чувствата наранява другия. При пасивно поведение пък, предпочитаме да се усещаме наранени, отколкото да поемем риска да нараним някого като му покажем истинските си чувства. Искам да наблегна, че думите, които обсъждаме тук са „как се чувствам”, а не „какво мисля”. Тази разлика може да бъде монументална. Сравнете „Ти си отвратителен.” с „Аз съм объркан.” В отстояващата себе си комуникация вие изразявате вашите чувства (не мнение) честно и по начин, който не би наранил никого. Вие сте постъпил почтено спрямо чувствата си и спрямо себе си. Като казвате: „Чувствам се... (щастлив, тъжен, радостен, ядосан, разстроен или каквото и да е) ”, изразявате чувство. Но като казвате: „Чувствам, че ...”, вие изразявате
мнение. Добавянето на едно „че” в изречението го променя напълно. Неосъзнаването на тази разлика води до недоразумения и спорове, които ни подтикват да защитаваме своето мнение, а не своите чувства. В книгата „Това не е каквото имах предвид”*, Дебора Танен обяснява как родителите учат децата си да говорят. Без да се замислят върху това те им налагат стил на разговор. Това е техния естествен стил и по същество няма нищо неправилно в него. Но години по-късно, децата срещат партньор, който има различен от техния стил на разговор. Поради естеството на тази разлика, тя не е очевидна за никого от партньорите или за страничния наблюдател. Участниците в разговора обикновено смятат себе си за интелигентни хора, които имат нужда да говорят за своите проблеми и по този начин да се справят с тях. Но, тъй като начинът им на изразяване е различен, това причинява раздразнение и конфузия и колкото повече говорят, толкова по-зле става. В подобен случай е необходима външна помощ.
1. Отвръщане
Тук показвам как някои от нас реагираме: Пълно забравяне на Стъпките, Слоганите, Голямата книга и възстановяването. В резултат се очертава проблем. Пълно отражение на оскърбителното поведение на другия. Настояваме, че те ни карат да се държим по начина, по който се държим. Настойчиво желание да контролираме поведението и настроението на останалите. Разбира се, това ни подчинява напълно и ни поставя под контрола на другия. Какво ще направим оттук нататък зависи изцяло от това дали партньорът ни ще постъпи или не по начин, който ние желаем. Неспирно наказване на другия, дори когато желаем да се помирим. Той все още не е страдал достатъчно. Не му казваме какво не е наред или какво искаме, какво мислим. Ако той ни обича, трябва да се сети. Трябва да може да чете мислите ни – как ние можем да четем неговите? Правене на дълъг списък от „трябваше да” и „можеше да”. „Аз трябваше да ...”, „Тя трябваше да ...”, „Ако ние можехме да...” Обсебеност от миналото, „ако само можеше ...”, „какво щеше да стане, ако ...” „Ако само не трябваше да казвам това.” „Какво би станало, ако ...?” Отказ да узнаем „защо?” Отказ да бъдем утешени, когато някой ни обяснява, че реалността е такава, каквато е. Борба. Борим се открито (агресивно) или прикрито (пасивно-агресивно). Цупене.
„Чувствам се ужасно, следователно и всички останали трябва да се чувстват така.” Поставяне на диагнози. „Аз съм си добре. Ти си този, който е луд.” Ядосване. Ритник по кучето. Крещене по децата. Наказания. Инатене. Бягство. Пренощуване на друго място. „Не желая да говоря с вас.” Игра на жертва. Приемане на пасивната роля. Примирение. Отстъпление. Пълна капитулация. Да бъдеш жертва. План за самоубийство. „Ще ти покажа аз на теб. Ще видиш като се самоубия.”
Ние можем да продължим този списък до безкрайност.
***
Много психолози и брачни консултанти са дали имена на някои негативни начини на реакция в процеса на комуникиране. Ето някои от тях: Самооправдание. Произтича от желанието да си победител винаги и на всяка цена. Заключава се в това да се възприемат само определени думи, но не и посланията, които те носят. Да се повтаря отново и отново това, което вече е казано, независимо от това какво е отвърнал другия. Например: Той: „Дъра-бъра.” Тя: „Дрън-дрън.” Той: „Това, което казах беше „дъра-бъра” Тя: „А това, което аз казах беше „дрън-дрън”. Той: „Абе, ти не можеш ли да разбереш, че аз казвам „дъра-бъра”? Тя: „Така ли?? Значи ти не признаваш, че аз казвам „дрън-дрън”! Той: „Как може да си толкова глупава?” Тя: „О, Боже! Ти си този, който нищо не разбира!” Отбранителност. Това предполага, че „знаем”, че сме прави и следователно трябва да обясняваме позицията си отново и отново. Това качество причинява найголяма част от трудностите при двойките. Откакто във възстановяването си сме приели факта, че нашия живот не може да бъде управляван от
друг, нашата най-добра защита е нашата липса на защита. В Ал-Анон ни казват: „Не се оплаквай и не се обяснявай.” И по специално недей да обясняваш своите чувства. Ти се чувстваш както се чувстваш, защото това е начинът, по който се чувстваш. Никой не е казал, че чувствата трябва да са логични както и никой не се нуждае от позволение да се чувства по определен начин. Надприказване. Това означава да започнеш да говориш преди другия да е свършил да казва това, което има да казва. Много семейства, особено от определени културни среди, разговарят по този начин през цялото време. Това е техният стил на водене на разговор. При определени обстоятелства в това няма нищо лошо. Но за един партньор, който не е запознат с тази култура на водене на диалог или не е свикнал с нея, това може да бъде объркващо, смущаващо и вбесяващо. В допълнение, характерът на един такъв проблем може да остане скрит за партньорите. „Да, обаче...”. Обикновено предхожда надприказването и често може да се чуе на сбирки, когато новодошлият често отговаря на всичко, което му се каже с „Да, така е, обаче...” Четене на мисли. Еквивалент на фразата: „Да, чувам какво казваш, но знам, че мислиш обратното.” Косвено оплакване. Това е форма на отказ да се защитаваш пряко. Когато партньорът ти иска да се оплаче от теб, но всъщност ти казва, че някой друг му се е оплакал от тези и тези твои черти или постъпки. Това бързо прераства в неразговаряне или дори нещо по-лошо. Драматизиране. Това включва грубо преувеличаване и предвещаване на абсолютно ужасяващи, непреодолими и катастрофични последствия на всичко, което не се извършва по начина, който считаме за правилен. Аз победих, ти губиш. Смятаме, че да победим е по-важно от това да обичаме. Това е и когато искаме другия да загуби, дори и да осъзнаваме, че ние не можем да победим. И тъй като нашият партньор не е наш враг и проблемът е в предизвикателството, по-добре е да заложим на обичта, на възможността
двамата заедно да побеждаваме като екип, заедно да израстваме - така няма да има губещи в отбора ни. Загуба на посоката. И двамата вече не знаете за какво се спори. Всичко казано влошава ситуацията и се разразява буря. Спрете да говорите. Съгласете се да приключите с този разговор и да започнете от съвсем нова гледна точка. Без да се повтаря нищо от това, което е вече казано. Такава екипна техника на работа решава проблемите. Грубост. Когато третирате съпругата си просто като „жена ми”, а съпругът като „мъжа ми”. Вместо това опитайте да се отнасяте към партньора си като към таен любовник. Всички ние имаме различен стил на разговор, когато се отнася до различен тип взаимоотношения и обстоятелства. Попитайте себе си подходящ ли е настоящият ви стил и дали като го прилагате постигате това, което искате. 2. Отговор.
И така, вие не реагирате. Трябва ви време да се вземете в ръце, да си изясните нещата и чак тогава да предложите: „Нека да поговорим за това.” Като не реагирате веднага вие избягвате препятствията. С помощта на ефективна комуникация, уменията ви за разговор се подобряват – а вероятно е и вашият партньор да започне да се променя в тази посока. Сега, за последващо подобряване на ситуацията вие трябва да отговорите с разбиране. Всички добри слушатели упражняват разбиране. Когато партньорът ви изразява чувствата си или мислите си, без значение колко са странни, дайте всичко от себе си, за да разберете и може би дори да споделите тези чувства и мисли. Разбирането е способността да се поставиш на мястото на другия. Да можете да усетите и съпреживеете това, което другия изтърпява е вече съчувствие. Съчувствие е когато близките на алкохолика виждат как той попада в беда и страдат точно толкова, а понякога дори и повече от него. Съчувствието е изтощително - то води до това, което наричаме „прегаряне”. Разбирането е тонизиращо – то води до хармония. Ето няколко начина да покажем своето разбиране: Утвърждаването се състои в това да убедите партньора си, че можете да видите нещата от неговата гледна точка, през неговите очи. Това е да успеете да си представите, че сте били роден и отгледан от неговите родители, в неговия дом и сте имал преживяванията и мислите, които той е имал – тогава бихте могъл да се почувствате като него.
Утвърждаването е изключително важен аспект за добрата комуникация. Вие не твърдите, че сте съгласен с партньора си. Вие казвате, че можете да разберете източника на мислите и чувствата му, без непременно да ги споделяте. Това е като да влезете за момент в неговата кожа и най-добрия начин да му го покажете е като го изслушате и след това направите обратна връзка. Активно слушане. Това е перфектна техника, която предотвратява обидата. След като сте изслушали внимателно, без да прекъсвате, отговорете с въпрос: „Това което чух да казваш ... ли е? Правилно ли съм те разбрал?” Ще се изненадате колко често чувате едно, а партньорът ви е искал да каже съвсем друго нещо. Такова неразбирателство става очевидно, когато нещата се изкажат с други думи. Обратна връзка посредством парафраза. Представлява вашия опит да повторите това, което сте чули и смятате, че сте разбрали от партньора си със свои думи. Да се изяснят позициите в този начален етап от разговора спестява много от по-късните спорове. Веднъж получих дъсчица с надпис: „Аз знам, че ти вярваш, че разбираш това, което си мислиш, че съм казал. Но не съм сигурен дали си наясно, че това, което си чул, не е това, което аз имах предвид.” И ако трябва да парафразираме, уверете се, че сте разбрали правилно това, което партньорът ви казва. Включително фактите (описанието на случката така, както той я е видял) и чувствата (какво определено е почувствал в резултат). От тези две неща чувствата са по-важните. Чувствата може да се усетят и по невербален път – по интонацията, с която той разказва, скоростта и височината на тона му, мимиките на лицето, изборът на думи. Понякога думите говорят едно, а очевидното настроение издава съвсем друго. Например: „Ти казваш, че не си ядосан, но изглеждаш разстроен.” Помнете, вие не сте длъжен да се съгласявате с това, което ви се казва. Честно кажете със свои думи какво мислите за това, което чувате. Как според вас другия се чувства от това. Ако партньорът ви не е съгласен с вас недейте да спорите. Спокойно го помолете да ви изясни нещата. Не изразявайте личното си мнение или чувства в този момент и не го карайте да се оправдава за това, което е казал и за това, което чувства. Например, ако партньорът ви описва как е прекарал деня, вие можете да кажете: „Звучи като да си имал лош ден.” Като в игра на думи, ключовите фрази са: „Звучиш като да си ...”, „Звучиш като да си ядосан”, „Звучиш, като че ли си депресиран”, или друга някаква емоция. Професионалистите използват тази техника на слушане, когато клиентът дойде на сеанс при тях ядосан. И тъй като да се борят с клиента си не е приемливо, те казват нещо от сорта на: „Благодаря ти за тази информация. Ще я обмисля по-късно.” Знам за една жена от Ал-Анон, която казва на съпруга си: „Благодаря ти, че ме обичаш толкова, че да искаш да споделиш с мен как се чувстваш”, тогава, когато той и заявява колко всъщност тя го е
ядосала. Това са примери за утвърждаване посредством парафразиране и осъществяване на обратна връзка. Формула за комуникация. Изразява се в разликата между това да кажете: „Ти ме ядосваш” и „Ядосан съм”. Първото е обвинение. Заявявате, че партньорът ви е виновен за начина, по който се чувствате. Това не е възможно. Никой не може да накара друг да почувства каквото и да било. Нямаме чак такава сила един спрямо друг. Да ви е грижа за това как се чувства другия без да се чувствате отговорен за емоциите му прави връзката ви по-приятна и по-добра. Още поудовлетворяващо е да можете да изразите собствените си чувства без да обвинявате другия за тях: „Аз се чувствам...” – заявявате как вие се ЧУВСТВАТЕ, а не какво МИСЛИТЕ. „...когато ти... (направи, каквото се направил)” – без да отсъждате, без да давате оценки или да сте саркастични. „...в (тази и тази ситуация)...” – прецизно определяне на времето и мястото на събитието. Например: „Чувствам се смутена, отхвърлена и маловажна, когато някой ме прекъсва, говори докато и аз говоря, не ме изчаква да довърша мисълта си и променя темата на разговора ни. Така направи ти, когато бяхме вчера с Бил и Джейн.” Когато поведението на друг човек оказва непосредствено влияние върху живота ви, вие можете да изтъкнете този факт. Ето как Джордж обяснява на своята съпруга: „Чувствам се разочарован и ядосан, когато ти пренебрегваш бюджета ни и харчиш толкова много за дрехи и вещи, които не сме планирали да купуваме. Сега няма да мога да платя месечните сметки.” Формулата е: „Чувствам се..., когато ти (описание на действието), защото...”
В началото може да записвате изявленията си, докато свикнете да ги формулирате коректно. След като прочетете или кажете каквото имате, недейте да спорите. Недейте да обвинявате. Не се оправдавайте. Помнете, вие сте в правото си да имате свои чувства и да ги изразявате. Макар че понякога да изразявате чувствата си се приема като „задължение”, а не като „право” в една връзка. Много връзки се провалят, защото партньорите не съумяват да се справят в това отношение. Помните ли филма „Обикновени хора”? Там едно наглед идеално семейство се разпадна, защото майката не споделяше истинските си чувства. Ползата от фокусирането върху това да изразяваш какво чувстваш се усеща много бързо. В разговор с едно семейство на средна възраст за техните прекрасни нови взаимоотношения съпругата ми каза: „Знаете ли, за един месец аз узнах за съпруга си повече, отколкото за всичките тези години, в които сме били заедно.”
***
Досега ние наблягахме на говоренето като на важен аспект във взаимоотношенията. Не бива да подценяваме тишината. Тишината играе важна роля във вербалната комуникация. В зависимост от това как и кога я използваме, тя може да бъде както златна, така и невероятно разрушителна. „Мълчаливото отношение” – отказа от комуникация, може да бъде смъртоносен за една връзка. Също такива могат да са неоправдано дългите, обвиняващи паузи след изявление на партньора ви, в което той споделя това, което го тревожи. От друга страна, за човека, с когото говорите може да е хубав комплимент една 3-5 секундна пауза, преди да отговорите на това, което ви е казал. Това създава впечатлението, че вие сте заинтригувани и развълнувани от това, което чувате, смятате го за важно и го зачитате. Сравнете го с кратките паузи, които едно кречетало, влюбено в собствения си глас прави. Той или тя едва дочакват момента, в който си поемате дъх, за да вземат думата и да започнат да говорят за собствените си вълнения. Те оставят впечатлението, че нищо от това, което казвате не може да е поважно от това, което те имат да кажат. Тишината не е нещо, което трябва да се избягва. В един разговор говори единия, после другия, или пък никой не говори. Това е нормално. Не е необходимо да се напъваме да запълваме моментите на тишина. Любовниците знаят, че това е истина. В определени моменти тишината е белег на интимност. Някои по-нервни индивиди се чувстват задължени винаги да измислят какво да кажат. Те често говорят глупости и изричат неща, за които впоследствие съжаляват. Не е ли интригуващ факта, че на английски език едни и същи букви изписват думите тишина и слушам – silent and listen?
5. Мотивация Жертвеност. Тази книга няма да се разбере от всички. Определено тя няма да се възприеме от хората, които са избрали да бъдат хронични жертви. Някои не се чувстват както трябва, ако не са разстроени от нещо или някого. Попитайте ги и те с радост ще ви разкажат кой или какво им създава проблеми. Погледнете ваши познати, които имат нещастни връзки и непрекъснато се оплакват, но не правят нищо за това. Те могат да прекратят връзката, но не го правят. Или ако връзката се разпадне, не успяват да се отърсят от нея. Оплакват се, че всичко което им се случва е все по вина на техния партньор. Ежедневно се фокусират върху това да откриват и предъвкват недостатъците му. Да изглеждат щастливи е неуместно и смущаващо за тях. След като установи, че не може да направи нищо, за да промени настроението им, възможно е техният партньор да спре да обръща внимание на поведението им. Тяхната единствена надежда за щастие е да останат очевидно нещастни, докато техният партньор не се повлияе от това и не разбере колко е грешил, докато не почувства вината си и не се поправи. За съжаление, твърде често тяхното отношение към нещата се просмуква във връзката и обладава и партньора им. Всеки от двамата започва да усеща едно и също по отношение на другия. Всеки се оплаква от начина, по който другия се отнася с него. Всеки се усеща прав и несправедливо ощетен. Истината може да се стори очевидна на някой страничен наблюдател, но не и на тях. Започва истинска локална, тайна, гражданска война. Война, в която не може да има победител. Много често съм бил свидетел на такива връзки. И никога не съм срещал партньор, който да се съгласи с мен, когато казвам: „ Чух ви да казвате, че сте нещастен заради грешките на партньора си и искате да го промените.” Те не са съгласни с това. Упорито отричат очевидното. Предпочитат да останат възмутена жертва на една „лоша връзка”. Нищо не влияе по-разрушително на емоционалната ни независимост и нищо не е по-голяма пречка за това сами да управляваме емоционалния си живот от превръщането ни в жертви на обидите. По дефиниция подобно поведение е отражение на поведението на останалите – в миналото, настоящето, бъдещето. Още като деца жертвите се научават да се мусят и да се самосъжаляват. Това поведение ги кара да се чувстват толкова добре, толкова важни, че повече не се отказват от него. Те не се научават да живеят по друг начин. Като възрастни те обикновено се чувстват нещастни и очакват от другите да поемат отговорност за емоционалния им живот. Ако поемат сами тази отговорност и все още се чувстват зле, или не дай боже - още по-зле, те ще трябва да обвинят единствено себе си за това. Хроничните жертви не могат
да се справят с това предизвикателство. Ето защо ядовете и проблемите им са тяхното извинение да останат на същото емоционално ниво. Да си жертва, да обвиняваш останалите за качеството на живота си трябва да е дефект на характера. То повлиява върху личността подобно на някакъв вид пристрастяване. Много хора не могат да се възстановят от това, а много алкохолици не могат да останат трезвени заради него. Например, Мейбъл В. чрез действията си заяви на света – аз по-скоро ще умра, отколкото да отида в Ал-Анон и да поема отговорност за живота си! Преди да изпие шепата сънотворни, тя нанесе последен удар на своя приятел, оставяйки му следната бележка: „Сега виждаш какво ми причини и ме накара да направя!” Тя умря – още един пример за „ще ти покажа аз на теб като се убия”. Мейбъл и нейният приятел бяха прекарали следобеда при нас двамата с Макс. Ние споделихме с тях какво мислим, че представлява радостта от възстановяването. Очевидно Мейбъл не хареса това, което чу. Тя обичаше да има проблеми и да играе ролята на жертва толкова много, че не пожела да се промени. Нямаше смелост за това. Жертви на ядове. Жертвеността черпи енергия от ядовете и проблемите – две думи, които използвах доста често преди да започна възстановяването си. В книгата „Синонимен речник”* на Родейл са посочени следните синоними на думата яд – негодувание, възмущение, обида, гняв, нарушение, разочарование, неудовлетворение, злонамереност, горчивина, болест на чувствата, болест на волята.
Жертви на живота. Ядовете не са единствената причина да се окажем в ролята на жертви. Ние можем да приемем тази роля и заради нещастно детство, неудовлетворяваща работа или брак, липса на пари, здравословни проблеми, лош град или квартал, намусени родственици, неуправляеми деца, неотзивчиви родители или учители. На практика заради всичко, ако решим да обвиняваме нещо или някого за нещастния си живот. Ние много сме слушали и за това колко дълго време от живота си някои от нас прекарват в терзания, защото не са успели да отговорят на високите изисквания на своите родители - мнозина от които са вече покойници от години. Не по-малко са и хронически нещастните хора, които не са изпълнили очакванията на своите деца. Деца, които изпитват удоволствие да обвиняват тях за собствените си неуспехи. Всичко това прави „жертвеността” толкова широко разпространено явление. Като жертви ние не се чувстваме отговорни за своя живот. Обвиняваме другите. Но както за мен, така и за всеки един от нас важи правилото: Моят живот е моя отговорност. Обстоятелствата в моя живот не определят качеството ми на живот. Качеството на живота ми се определя от начина, по който аз реагирам на обстоятелствата. Много хора смятат, че ще им е по-лесно, ако не си поставят твърде високи цели и стремеж да успяват. За тях Да се оставим в Божиите ръце означава „Седни и почакай Бог да направи нещо.” Спокойствие във всичко разбират като „Спокойно, не прави нищо.” Дон е такъв човек. Той е на 50 години. Току-що се завърна от другия щат, където се премести жена му, която не желае да живее повече с него. Когато го попитах за причината за тяхната раздяла той ми отговори, че „70% е по нейно желание, а 30% - по негово”. Той не знае какво тя не харесва у него
освен това, че са „много различни”. Например, той „яде различно”. Дон не работи. Когато отправил молитва да си намери работа като по чудо още същия ден му се обадили с предложение за мениджърска позиция в доста голяма компания. Той не бил сигурен дали това е отговорът на неговата молитва или трябва да се огледа още малко. Това е главният проблем на Дон. Друг негов проблем е, че пие по няколко литра Пепси на ден. Предложих му да ги намали като си купува следващите по размер по-малки бутилки и така да продължава докато ги намали достатъчно. Той започна да си купува следващите по размер по-малки бутилки, но не продължи да ги намалява повече без да има конкретна причина за това. Попитах го какво смята да прави с остатъка от живота си. Той не знаеше. Попитах го какво иска да пише на надгробната му плоча. Той ми каза: „Той беше добър човек”. Помолих го да дефинира „добър човек”. Не беше сигурен как. Дон всъщност не иска нищо конкретно. Доколкото знам той не помага на никого, не се обажда на никого, не знае значението на думата спонсор, няма никакви цели и стремежи и не осъзнава липсата им. Той е жертва на живота. Почти невъзможно е да се помогне на жертвите. Независимо какво казват, те не искат да се променят, те искат съчувствие. Искат останалите да ги разберат и да се съгласят с трудната им орис. За тях да имат ядове е вид преимущество. Като нещастната жена на Джим Дж., която се оплаква от постоянните му изневери и поредната любовница, но не желае да посещава Ал-Анон. Много хора използват такъв вид емоционален шантаж. Те изпитват повече радост от това да наказват другите за техните грешки, отколкото да бъдат щастливи. Изпитват измамно чувство за превъзходство, когато се фокусират върху провалите и недостатъците на останалите. Страхуват се, че ако изглеждат щастливи, на тяхното мнение няма да се придава толкова голямо значение и няма да могат да казват на другите как да се държат. Както каза една от новодошлите в Ал-Анон: „Аз определено не искам да правя нищо, което би го накарало да се чувства щастлив”, дори и ако това би направило и самата нея щастлива. Много от нас имат такова поведение, но не го осъзнават и не си го признават така открито. Също толкова важно е да се вкопчиш в идеята, че като ощетена страна си очевидно в правото си да раздаваш правосъдие, че това те прави винаги прав, а другият, който те е наскърбил, следователно винаги греши. Да отстъпим би означавало да си признаем, че може и ние да сме поне отчасти виновни, а ние определено не искаме това! Когато напредваме в програмата, ние осъзнаваме, че търсенето на виновник е не само загуба на време, а и сериозна пречка пред емоционалната ни независимост и душевното ни спокойствие. Наистина няма значение кого ще обвиним. Това не е важния въпрос. Важният въпрос е кой пръв ще поеме водещата роля във възстановяването? Кой ще бъде пръв в отказа от безплодни спорове, кой пръв ще обяви примирие, ще върне
радостта и щастието обратно във връзката? Вместо състезание кой ще спечели спора, нека надпреварата бъде за това кой пръв ще се откаже от него, кой пръв ще приеме действителната ситуация и ще направи първата стъпка, за да я промени. В този смисъл можем да твърдим, че първият, който се откаже – печели. Има и друго - би било доста объркващо и смущаващо изведнъж да се окаже, че докато вие сте продължавали да се оплаквате от партньора си, той е работил здраво по програмата си и очебийно много ви е изпреварил във възстановяването си. Както споменах и по-рано, ролята на жертва е пристрастяваща. Израснах с моя много близка роднина, която се наслаждаваше на тази си роля цял живот. Тя се смееше с остър, полуистеричен смях през по-голямата част от времето. Преди да започне да се смее, тя с вид на щастлив мъченик изреждаше дълга литания на ужасните неща, които са и’ се случили. Майка ми все ни казваше колко труден е за нея семейният живот и колко много трябва да я съжаляваме. Смехът и’ обаче напълно изчезна, когато остаря. Все още жертва, сега тя бе пълна с горчивина. За нея всичко в живота и’ бе резултат от грешките на останалите хора. Жертви на нашите деца. Всеки от нас се сдобива със склонност към жертвеност съвършено естествено. Когато сме малки бебета и имаме някаква нужда – дали от храна, дали заради някаква болка, от каквото и да е, ние плачем, докато някой не прояви любовта си към нас като се погрижи за проблема ни. А ако не дойдат достатъчно бързо започваме да пищим. Няколко години по-късно, ако сме наранени, тичаме у дома, за да получим целувка и утеха от мама. Още по-късно, когато имаме проблеми в училище, родителите ни заедно с нашите учители уреждат нещата. Когато станем още по-големи и законът или кредиторите започнат да ни тревожат, родителите ни имат грижата и за този проблем. По този начин те доказват любовта си към нас. Колкото по-разстроени са от проблема ни, толкова по-силно демонстрират любовта си, нали? „Аз не мога да съм щастлив, ако и ти не си щастлив” е техния припев. На нас това ни харесва и ние застиваме в ролята си на жертва, докато те се чувстват като предатели, ако не продължат да се „чувстват загрижени за нашето добруване”. Докато хиляди родители не се научат на някакъв друг подход към децата си, хиляди ще продължават да идват в Ал-Анон, за да се научат на по-удобен и по-ефективен начин да живеят. Аз съм лично запознат с проблемите на много такива деца. Проблеми, които са довели до диабет, затлъстялост, до огромен списък от различни медицински проблеми. Намалени умствени способности; сериозни автомобилни инциденти с множество фрактури, разкъсвания и кома; съдебни досиета и ефективни присъди; различни видове злоупотреби, сексуални злоупотреби; нищета, мизерия, скитничество; разводи и изневери; злоупотреба с наркотици, различни психози и много други. Изумителното е,
че когато техните родители се научат да водят по-удовлетворяващ и ефективен начин на живот като станат активни и ентусиазирани членове на Ал-Анон, се получават драматични обрати в живота на тези деца. Но това се случва само, ако родителите се измъкнат от утъпканите пътеки, по които са вървели досега. Ако спрат да влагат енергия в проблема, спрат да „помагат” на децата си, спрат да правят нещата, които не са проработили и намерят воля за нещо съвършено различно. Наоми Д. промени начина, по който общуваше с дъщеря си и така промени изцяло и връзката между тях. Ще ви разкажа историята, която тя сподели с мен. През 1992 г. след като разказала на свой приятел от ОА* за своята загриженост за непокорната си дъщеря Даян, Наоми била посъветвана от него да започне да посещава Ал-Анон. Наоми споделила, че, когато говори с дъщеря си е винаги крайно напрегната да търси точните думи, с които да я убеди да започне възстановяване, че винаги търси решение, което да доказва на дъщеря и’ нейната любов. Нищо от това до момента не сработвало. * ОА - Overeaters Anonimous, програма за хора със склонност към преяждане В крайна сметка спонсорът на Наоми в Ал-Анон и’ помогнал да види грешките в поведението си. Тя правела каквото правела, не защото действията и’ помагали на дъщеря и’ – те очевидно не помагали, а защото, ако не предприемела нещо, щяла да се чувства зле. Наоми приела факта, че всичко сторено от нея досега се е дължало на егоизъм. Проявила воля и започнала да позволява на дъщеря си да поема сама отговорност за собственото си държание и от резултатите да научи уроците, от които е имала нужда. Сега Наоми се вслушва в дъщеря си, признава колко е труден животът и’ и след това прилага метода, описан от нея като „развалена плоча”. Независимо колко много Даян спори с нея, Наоми без прекъсване повтаря: „Не, Даян, няма начин да останеш тук. Къде би искала да те побера?” По-рано тя не можела да каже такова нещо без да обясни решението си с надеждата дъщеря и’ да я разбере. Това често отваряло вратичка за нови преговори, които Даян винаги печелела. Наоми вече не пита: „Как си?” Вместо това казва: „Радвам се да те чуя, Даян.” Това често е последвано от: „Даян, съжалявам, но моето собствено възстановяване не ми позволява да чуя подробностите. Обичам те. Уважавам те и знам, че ще вземеш правилното решение.” Наоми казва, че се е отказала да казва на дъщеря си, че трябва да се промени. Тя осъзнава, че колкото повече се опитва да я контролира, толкова повече попада под Даяниния контрол. Наоми разказва, че когато изпратила Даян в колеж, за да продължи обучението си, две години по-късно тя се върнала оттам със зависимост, която няколко пъти я пращала в затвора. Това, казва Наоми, не е каквото възнамерявах да стане.
Известно време Наоми не била чувала нищо за Даян и била ужасена, че тя е може би вече мъртва. Най-накрая разбрала, че дъщеря и’ е в приют за бездомници и прави опит да избере между два различни центъра за възстановяване. Два дни по-късно Даян се оплакала, че явно е избрала грешния център. Това върнало Наоми обратно в играта. Тя трескаво се заопитвала да реши проблема като убеди Даян да остане да се лекува. В тази връзка нейният спонсор и’ казал: „Ако Даян възнамерява да накара програмата да проработи, тя ще проработи. Тук мястото не е важно. Важен е въпросът „Готова ли е тя да се предаде, за да оздравее?” Когато желанието за живот на Даян надделее над желанието за дрога, тогава ще започне нейното възстановяване. Не по-рано. Даян има нужда да започна отнякъде. Когато си в армията, правиш каквото ти се каже. Там не преговаряш. Даян иска да играе някаква роля. Това е нейното страдание. Тя иска да се пазари, а не е в положение да го прави.” След два дни Даян напуснала центъра за възстановяване. Наоми е благодарна, че веднъж Даян е изкарала три месеца на възстановяване в програмата за Дванадесетте Стъпки. По този начин тя е разбрала какво представлява възстановяването и къде може да го намери – тогава, когато е готова за това. Междувременно Наоми се премести, за да изживее своя собствен живот, докато Даян прави това, което е предопределила да прави със себе си. Транзакционен анализ.* Има различни, често останали неразпознати, но изключително сходни форми на жертвеност, които могат да бъдат разбрани посредством транзакционния анализ (ТА). Според ТА всяка комуникация (транзакция) между двама души може да бъде анализирана и да покаже взаимодействието между или това, което ни е повлияло като Възрастен, Родител и Дете. *Транзакционния анализ (ТА) е терапия на взаимодействието, основана на схващането, че решенията, които хората взимат в настоящето, се основават на предпоставки от миналото, които в даден момент може да са били необходими за оцеляването, но в много случаи вече не са валидни. При тази терапия се използва теорията за личността и три отделни състояния на егото: Родител, Възрастен и Дете. През своето детство ние всички придобиваме впечатления за това кои сме от своите Родители. От това дали сме имали Грижовни Родители или Критични Родители много зависи дали ще пораснем като Естествени Деца със здраво самочувствие, на които са присъщи спонтанност, независимост, импулсивност, творчество и егоцентричност или като Адаптирани деца, чиито движещи елементи са страх, чувство за вина, стремеж към нагласа и ниско самочувствие. В крайна сметка тези пет его състояния, пет личности – Грижовен Родител, Критичен Родител, Естествено Дете, Адаптирано Дете, Възрастен съответстват на пет от многото гласове в главата ни. Във всеки един
разговор тези гласове играят роля, описана от техните наименования. Възрастният е зрял индивид със здрав разум и интелигентност. Детето е незряло и се нуждае от напътствие, задаване на посока, дисциплина и любов. Родителят вербално или невербално осигурява тези неща на Детето. В зрелите, здрави връзки тези взаимодействия протичат чудесно. Ако съпругът се прибере у дома с настинка, той се превръща в нуждаещо се Дете и неговата партньорка, в ролята на Възрастен започва да се грижи за него. Ако децата се държат лошо като се приберат от училище тя поема ролята на Критичния Родител. По-късно, през нощта вече като секс партньор тя може да изиграе ролята на Естественото Дете. Системата работи докато всеки от партньорите във връзката (транзакцията) поема подходящата за дадена ситуация или обстоятелства роля. Трудностите започват, когато един от двамата или и двамата започнат да играят неподходящите роли. Някои хора, например, които като деца са отглеждани прекалено строго и дори с насилие, не понасят крясъци или други прояви на гняв. Ето защо, когато техният партньор повиши глас, те се свиват и поемат ролята на Адаптираното Дете, което се страхува. Партньорът се явява в ролята на мъмрещ Критичен Родител и започва да доминира във връзката. Недоминиращият партньор (Адаптираното Дете) мрази такава връзка, но бидейки с детинско страхливо поведение не може да изговори тези чувства и се превръща в пасивен агресор. Той или тя си мислят: „Ще направя каквото искаш, но това не ми харесва – и няма да хареса и на теб!” Сега вече и двамата партньори са жертви – всеки на поведението на другия. И нито един от тях не притежава емоционална независимост. Проблеми от този род не се срещат само при двойките. Страхът от друга личност, независимо от причината, реален или въображаем, възпира възрастни индивиди да се държат зряло, като Възрастен с Възрастен. Помислете как се връщате към ролята на Дете, когато ви спре Пътна Полиция. Винаги ли успявате да запазите статуса си на Възрастен, когато говорите с шефа си, доктора, адвоката, майката, бащата, спонсора или арогантния съсед? Или защото се страхувате, се отказвате от емоционалната си независимост, правото си на избор да определяте сами как да се чувствате, когато общувате с авторитетна за вас фигура? Да разпознаеш даден проблем в общуването е едно, да направиш нещо конструктивно, за да го решиш е съвсем друго нещо.
Фразата „Да спрем да се борим с всичко и с всички” в книгата „Анонимни Алкохолици” звучи по-скоро като предупреждение отколкото просто като съвет по отношение на поддържането на емоционалната ни трезвеност. Тук ясно се казва всичко и всички – от напълно непознати хора, до тези, с които работим и живеем. Ние можем да достигнем тази висока летва като поддържаме емоционалната си независимост. А емоционалната си независимост поддържаме като не позволяваме на друг да контролира нашите чувства като например, не позволим на някого да ни ядоса. Както по-рано споменах, в книгата си „Как да спорим и винаги да побеждаваме” Гери Спенс натъртва, че хората упражняват над нас толкова сила, колкото ние им дадем. Струва ми се, че основната идея на тази книга е да не се страхуваме от опонента си, защото той или тя придобиват над нас власт, каквато сме пожелали да им дадем. Неудобно ми е като се сетя колко пъти през годините глупаво съм отдавал енергията и силата си на хора, които дори не харесвам. Днес се чувствам чудесно, когато успея да се издигна над някоя ситуация или над нечие поведение. Постигам това като отказвам да се подчиня на скритото им желание да ме разстроят. Като оставам независим в емоционално отношение, аз запазвам контрол над емоционалното си състояние. А като оставам спокоен аз много често оказвам положително и дори понякога мъдро влияние както върху дадената ситуация, така и върху поведението на другия. Ето част от опита, който прилагам. Предлагам го на тези, които са готови да пробват. Първата, най-важна стъпка, както постоянно повтарям, е да бъдете наясно, че имате избор. Другият човек може да ни ядоса само, ако ние се съгласим да ни ядоса. Ако той или тя искат да спорят, а ние сме наясно, че да спорим с тях е загуба на време, то тогава не се налага да спорим. Никой не може да ни накара да влезем в спор. Ние, а не някой друг, сме отговорни за своето емоционално състояние. Какъв емоционален избор ще направим е наша грижа, а не грижа на който и да е друг човек или ситуация. Нормално е да имаш емоции, да чувстваш, да си позволиш да си гневен, например. Но не е необходимо да позволяваш на гнева си да те контролира. Една стара китайска поговорка ни казва, че ако не контролираме чувствата си, тогава те ще започнат да ни контролират. Гневът не може да нарани. Наранява и създава проблеми това, което правим, когато ни е обзел гняв. В следващите няколко реда съм подбрал по случаен принцип няколко примера за това какво можем да направим вместо да позволяваме на чувствата си да ни контролират в неприятни ситуации или при контакт с трудни характери.
Нови рамки. Можем да контролираме чувствата си като съзнателно или подсъзнателно зададем нови рамки на ситуацията. Когато се случи нещо, което не ми е приятно, реакцията ми се определя от гласовете, които чувам в главата си. Обикновено ме спохождат подобни мисли: „Той не може да разговаря по този начин с мен! Не е честно! Няма да търпя такова поведение!” И след това реагирам подобаващо. Да поставя нови рамки на ситуацията означава да я разгледам под друг ъгъл вместо да реагирам по начина, който моите емоции ми предлагат. Наместо да реагирам незабавно на първата мисъл, която ми мине в главата, аз си задавам въпроса: „Това наистина ли си струва, че да се разстройвам заради него? Наистина ли е толкова важно? По-важно от моето спокойствие?” Когато си задавам подобни въпроси аз не мога да променя ситуацията, но мога да променя себе си. Променям начина, по който схващам ситуацията и следователно променям отношението си към нея. Резултатът е, че мога да участвам в ситуацията по един по-зрял, поразумен и по-ефективен начин. Начин, по-съвършен от този, който чувствата ми са ме подтиквали да избера според това като каква те първо са видели ситуацията. Колкото повече развивам навика да постъпвам по този начин, толкова по-често започвам да правя това автоматично, без да се замислям, подсъзнателно. Веднъж в Сан Франциско аз получих доста неудобен урок по поставяне на нови рамки. Но вместо аз да поставям новите рамки, ситуацията си ги постави сама. Карах нагоре по един хълм и в моето платно, точно пред мен имаше една кола, която беше спряла на червен светофар. Дистанцията, скоростта ми и това, че знаех, че скоро ще светне зелено ми даваха основание да преценя, че докато стигна дотам, колата ще тръгне. Светофарът се смени. Колата, обаче, не помръдна. Започнах да намалявам. Колата все още не помръдваше. Сблъсъкът изглеждаше неизбежен, а аз си помислих: „Проклет глупак! Защо не се махнеш оттам?” Набих спирачки в последния момент. Едва когато колата ми спря рязко, скърцайки със спирачките, аз видях причината за тази ситуация - движението от другата страна на хълма – една линейка и две пожарни с включени светлини. Това не беше забавен урок. Много възстановяващи се хора или не желаят или не могат да видят проблемите си под друг ъгъл. Нещо повече – те дори не съзнават, че имат избор по отношение на поддържането на емоционалната си независимост. Например. Телефонът звъни докато закусваме. Обаждащият се пояснява, както обаждащите ми се често правят, че звъни само, защото спонсорът му е настоял за това. Казва ми, че се побърква. След дълги опити наскоро е успял да постигне трезвеност. Но е бесен и вдига врява, защото жена му не иска да говори с него. Тя и двете им деца са го изгонили от семейния дом заради пиенето му, а сега е подала и документи за развод. И всичко това се случва без да се
отчита как чудесно е започнал да се справя в тези няколко красиви дни, в които е трезвен. „Този път е различно”, настоява той. „Никога преди не съм се чувствал така!” Както може да се предположи той, алкохоликът, не успява да види проблема от гледната точка на съпругата си. Той вижда ситуацията като използва все същия си алкохолишки мозък, който го е карал да пие по време на целия им брак. Като типичен алкохолик той съди себе си според това какви са намеренията му, а не според това какво е поведението му. По подобен начин двама души с абсолютно различни гледни точки се опитват да постигнат споразумение. Мъчно ми е да го кажа, но продължаването на такъв разговор прави нещата даже още по-лоши. Но ако всеки един от партньорите прояви желание да изслуша спонсора или някой трети човек по дадения въпрос и погледне на него от различен ъгъл, нещата изцяло се променят. По време на нашия разговор, той прояви желание и макар и за един кратък момент успя да види нещата такива, каквито са от гледната точка на жена му. Тогава промени тона си, начина си на говорене и спря да се оплаква. Много често съм се озовавал в подобна ситуация. Разстройвал съм се заради поведението на Макс и съм се опитвал да я променя, за да се почувствам аз по-добре. Номерът е да поема отговорност за своите собствени чувства, независимо от това какво прави или не прави тя. Да се фокусирам не върху нейните мисли и емоции, а върху моите собствени. Не мога да го направя, ако обаче не се отдалеча от нея. Прилича на рисунката на младата жена и на старата вещица. Погледнете фиг. 1.1. Ако вие виждате старата вещица, а вашият партньор младата жена, вие няма да успеете да видите каквото и партньора ви, докато не се откажете от образа, който вече сте видели. На картинката са нарисувани двама души, но вие не можете да ги видите едновременно и двамата. По подобен начин, вие не може
|
