Влизам в първата стая. Старинните бутикови мебели на дъщеря му са някак одухотворени, различни от миналия път . Не мога да разбера на какво се дължи тази промяна , докато окото ми привиква към слабата светлина на една стара месингова лампа, която осветява телата на няколко спящи човека, насядали или по-скоро легнали . Разбирам, по-скоро усещам, че спят, по отпуснатите пози на телата, диханията и равномерното дишане. Но това не е обикновен сън. Нещо в тази ситуация ми е странно. На един диван в средата лежат две дами. В два фотьойла до тях седят двама мъже. Смутена и леко уплашена, отстъпвам леко назад. Зад мен старо възрожденско канапе, покрито с чипровски постелки ме кани да приседна. Какво правят тези хора, не знам и не мога да мисля, защото усещам главата си натежала. Тогава виждам, че пред всеки има малък компютър. Пред мен също има. Прочитам: " Задай параметри". "Време." "Място."" Събитие" ". Какво искаш да промениш.'' '' Промяна. ''Отмени ''.
Ръката ми пробягва по малката клавиатура. Параметрите са нанесени и аз се впускам във шемета на моя бал. Променена е ....роклята. Партньорът ми е същия, времето и мястото са същите, съучениците ми . Изживявам ново усещане, щастлива съм, радостна, чувствам се добре и доброто ми настроение е не само от хубавата рокля, възхитения поглед на кавалера ми, музиката, танците....
Компютърът пред мен иска да задам ''Сгъстяване на времето ''и понеже не знам какво е това, натискам нещо напосоки. През главата ми на бързи обороти минава вечерта, после разходката през ноща, изпращането в къщи, целувката, един душ и сън.
На сутринта се събуждам на канапето на Николайчо, отварям очи и виждам косматата му ръка, която ми подава чаша кафе.
- Знаех, че ще дойдеш. Но не знаех, че ще бъдеш толкова семпла в желанията си. Само ''ПО- ХУБАВА РОКЛЯ.''
- А ти какво очакваше? Да отменя Втората световна война? -казах аз и преглътнах кафето с леко недоверие.- И кафето ти ли има някакви чудодейни свойства? Защото след половин час трябва да сме на работа.

Редактирано от vida1929 на 25.08.17 16:04.

Интересно пишеш, Вида.

\"В крайна сметка, много често се случва това, което не сме очаквали.\" - Finntroll

Благодаря.

Вървяхме към Трапезарията, когато Николай ми каза:
– Имаш ключ. Можеш да идваш в апартамента, когато пожелаеш.
Това означаваше, че вече нямам нужда от дегизировката , нито от шпионските методи за промъкване. Хм, хм, къде отива тогава удоволствието да се промъквам инкогнито в чужда къща посред нощ. -помислих си аз.
– Можеш да променяш различни факти от живота си и да бъдеш каквато поискаш-каза той. Имаше предвид неговото компютърно изобретение.-Можеш да промениш някои провали и грешки в живота си. Разбираш ли какъв невероятен шанс е това? Болката от спомените няма да изплува повече. Тя повече няма да съществува. Няма да има спомен, няма да има и болка.
– Не трябва ли аз сама да се помъча да оправя живота си? А не някакъв компютър да ми го оправя?
– Разбира се, че трябва ти сама. Но какво си направила досега по този въпрос?! Освен това компютърът нищо няма да прави. Той само ще те съпровожда по пътя ти назад в спомените, като ти задава въпроси и ти прави компания. Освен това той ще ти постави няколко условия. Нямаш право да променяш други хора освен себе си и нямаш право да взимаш еднолични решения за много неща, които касаят други хора. И един съвет от мен. Има едно нещо, в което ти си успяла. Не го променяй, не го пипай изобщо. В противен случай няма да си успяла в нищо.
- Не разбирам нито думичка от всичко това, което ми казваш. Дай ми някакъв конкретен пример от моя или от твоя живот.-казах аз вече напълно объркана.
-Примери мога да ти дам много, но какъв е смисълът....Добре, но моля те не се обиждай. Ако например мислиш,че синът ти е пълен провал, можеш да се върнеш предпазливо в живота си и да направиш нещо. Но не да не го родиш, а да го родиш наново, но да го обичаш много повече.
- Малко ли съм го обичала!?
- Това не знам. Знам само че можеш да му дадеш повече любов, обич, нежност, внимание, грижи. Да си до него, докато расте.

Редактирано от vida1929 на 05.09.17 17:19.

При тези думи лицето ми сигурно е изразявало толкова много мъка, гняв и безсилие едновременно, че Николайчо се стъписа. После побърза да каже:
– Но това е само пример и той не се отнася за теб. Ти си прекрасна майка и синът ти е чудесен. Няма нужда нищо да поправяш в това отношение. Ти знаеш какво да промениш. И бъди спокойна, компютърът няма да ти натяква и няма да бърка в раните ти.
- Нищо не искам да променям.-отговорих спокойно аз- и нямам проблем с моите грешки, провали и падения. Харесвам си ги. Научих се да ги гледам спокойно. И в къщи си имам дървено миндерче с бродирана възглавничка, под която да си сложа едно шишенче фенобарбитал, да си лежа вечер преди да заспя и да си мисля. Не ме чакай .
Не отидох повече на Николайчовите компютри.

КРАЙ.

Редактирано от vida1929 на 07.09.17 13:37.

В трапезарията за бедни, докато сипвам храната , разправям на Николайчо как съм станала в пет, за да сготвя рибникът с орехи и той ми казва:
- Дай ми, моля те, една люспа от шарана.
- За какво ти е люспа от шаран? -озадачено питам.
Имало поверие, казва Николайчо,че люспа от шаран носи щастие. Люспата се слагала под възглавницата с пет билки, и ми ги изброява: мента, розмарин, глухарче, здравец и див лук. Тогава се сещам, че съм му приготвила подарък, вадя го и му го давам. Другите започват да ръкопляскат и да му пожелават много здраве и щастие. Такъв стеснителен и срамежлив човек като него едва ли има. Виждам, че не обича да е център на внимание и преструвайки се на сериозна, казвам Хайде на работа, мързеливецо! и гребането с големия черпак в топлата супа продължава да пълни чиния след чиния.
В дванайсет вече всички са се изнизали и сядаме двамата да се почерпим за негово здраве, нали е именник. Пийва си и започва да ми разправя как били с Николина и детето на една река и той уловил голяма риба, но рибата се изплъзнала, когато да я слага в торбата . Дали е истинска тази история с риба, не знам, но се замислям колко самотен може да е мъж като него, загубил жена си, и далеч от дъщеря си по силата на нещастни обстоятелства.
Сепвам се от мислите си, защото той ме пита нещо със самотните си очи, които винаги гледат някак стреснато.
–Нали няма да забравиш за люспата?
Разбира се, че няма да забравя.... Тъкмо изхвърлям боклука в контейнера и сребристи люспи проблясват на слабото декемврийско слънце. Събирам ги една по една, както се събира пъзела на разпилян човешки живот.
През нощта се промъквам при Николайчо. Като усеща женско присъствие, промърморва на сън '' Николино, ти ли си?''
– Мда, да, кой друг, заспивай. - надигам леко възглавницата му и пъхам люспите, размесени с билки. Замирисва на спомени , той се обръща на другата страна и потъва в съня си.

Редактирано от vida1929 на 07.12.17 23:22.