Re: Спомени от бъдещето / Взаимопомощ / Психоанализа и психотерапия

Джейми се събуди тази сутрин с прекрасно настроение.Цяла година чакаше този ден и вече нямаше търпение.Днес десети май три хиляди и седемнайста година беше нейния рожден ден и тя навършваше шестнайсет години.Нямаше търпение да разбере какъв подарък са и приготвили родителите и тайно се надяваше да бъде това, което получаваха повечето деца когато навършат тази възраст.Докато се обличаше, чу в ухото си гласа на нейния приятел Майкъл::
-Честит Рожден ден Джейми!
-Майкъл чакай малко! Искам да те видя!
Тя прекара пръст през клепачите си и имплантите в ретината се активираха и прожектираха изображението на нейния приятел.Виждаше го така сякаш са в една стая.
-Ще ходим ли в планината днес?-попита тя и сърцето и биеше радостно.
-Разбира се! Приготвяй се по бързо и идвай! Ще те чакам на телепортационната станция на нашата уица.
-Добре идвам!-отговори тя и тръгна да слиза по стълбите към кухнята от където се чуваха гласовете на родителите и.
Майка и приготвяше закуска и щом я видя се усмихна и каза:
-Добро утро Джейми! И честит Рожден ден! Тъкмо на време идваш закуската е готова!
-Добро утро мамо!-отговори тя и се заоглежда да види къде беше отишъл баща и.
Докато сядаше на масата баща и се появи от другата стая с голяма кутия в ръце.
-Честит Рожден ден Джейми!-каза той и сложи подаръка на масата-Днес ставаш на шестнайсет, можеш ли да познаеш какво е това?
За миг сякаш сърцето и престана да бие.
-Отвори го!-каза баща и весело и се загледа как тя скочи радостно и започна да разопакова подаръка.
-Антигравитационни обувки!!!-извика радостно тя и се хвърли на врата на баща си.
-Сядай сега да закусваш, а после ще ти обясня как работят-каза баща и докато Джейми не можеше да откъсне поглед от обувките.
Докато закусваха и говореха за обувките, майка и каза:
-Днес се чух с баба ти.Иска пак да отидеш при нея през лятната ваканция.
-Не искам- намръщи се Джейми
-Защо?
-Защото всичките ми приятели са тук на Земята. На Марс не познавам никого.Миналата година като ходих, знаеш ли колко скучно беше? И да слушам
на баба глупостите!
-Всичките ти приятели или защото Майкъл е тук?- намеси се баща и и погледна закачливо.
Джейми усети че се изчервява и каза:
-Не е само заради него!
-Добре, иди тогава само днес да те види баба ти за рожденния ден и утре си ела!-каза майка и.
-Така може-каза Джейми докато привършваше набързо закуската.
-Къде ще ходиш сега?-попита я баща и като видя как тя набързо се приготвяше да излиза.
-Ще се поразходим малко с Майкъл-каза тя като слагаше подаръка си в раницата.
-И внимавайте да не направите някоя беля!-каза баща и като посочи към раницата.
-Споко!- махна тя с ръка, метна раницата на гръб и излезе.
Когато стигна до телепортационната станция на улицата, видя че нямаше много хора които да чакат и въздъхна облекчено.Влезе вътре и се насочи към една от кабините.Вратите се отвориха автоматично когато наближи кабината и тя влезе.Докато вратите се затваряха тя набра кода на станцията на улицата на Майкъл и зачака.След няколко секунди вратите се отвориха отново и тя излезе. Беше на хиляда километра от дома си.
Навън на улицата видя своя приятел и му махна с ръка:
-Забавих ли се много?-попита тя докато вървеше към него.
-Вече си мислех пак да ти се обадя.Получи ли мечтания подарък?-попита Майкъл
-Да-каза тя като посочи раницата
-Тогава да вървим по-бързо докато е хубаво времето!
Двамата тръгнаха към планината и когато наближиха подножието Майкъл каза:
-Смени дрехите, защото като започнем да се изкачваме ще ти стане много топло
-Добре.Какъв цвят да ги направя?
-Някакъв по светъл за да не привлича слънцето
Джейми стисна яката на якето и видя как цвета започна бавно да избледнява и ръкавите де се скъсяват.
След няколко секунди тъмно-синьото яке се превърна в бежево елече.
-Този цвят харесва ли ти или да го сменя?-попита тя
-И така си хубава!- отговори приятелят и и тръгна напред да се изкачва по пътеката.
Изкачваха се повече от час, като от време на време спираха да си почиват.Накрая излезнаха на една поляна и погледнаха към града в подножието.
-Много е красиво!-каза Джейми, като държеше ръката си над очите за да не и блести слънцето
-Казах ли ти?- отвърна Майкъл и започна да рови в раница за да си извади антигравитационните обувки.
-Гледай сега-каза той, като сложи обувките и се усмихна към Джейми.
Само след две секунди, започна да се издига плавно на горе и спря на височина около метър във въздуха.Държеше ръцете си в страни за да пази равновесие.
-Това е максималната височина и не можеш да отидеш нито на горе нито на долу.Можеш само да се плъзгаш
напред-назад или настрани-каза той като се движеше в различни посоки и размахваше ръце за да пази равновесие.
Джейми започна да си обува нейните обувки и когато беше готова той застана над нея и каза:
-Давай включи ги! Аз ще те държа!
Тя включи обувките и бавно започна да се издига на горе.Залитна в едната посока но Майкъл я държеше.
-Много е яко! Сякаш нямам опора отдолу и не мога да си повдигна крака!-каза тя докато се мъчеше да пази равновесие
-Не можеш да си вдигнеш крака а само трябва да се плъзгаш все едно си върху лед!
Джейми започна да се плъзга в различни посоки и ставаше все по-добра.
-Видя ли не е трудно!-каза Майкъл като я остави сама.
След малко той каза:
-Ела след мен да ти покажа нещо!-и тръгна към ръба на поляната.
-Майкъл не отивай там! Опасно е!-каза тя ,но тръгна след него.
Той стигна до ръба и спря.Пред него зееше огромна пропаст.Скалите се спускаха отвесно и се виждаха птици които
гнездяха по скалата.
-Да не си посмял!-му каза Джейми като се приближи зад него.
-И друг път съм го правил.Гледай сега.
Той се плъзна напред и увисна над огромната пропаст.
-Ела! Много е яко!-каза той и протегна ръка към Джейми
-Страх ме е!
-Няма страшно ще те държа.
Джейми събра кураж и се плъзна напред.Майкъл я хвана за ръка и двамата увиснаха над пропастта! Вятърът духаше и тласкаше телата им обратно към
ръба.Стояха така няколко секунди и гледаха света под тях!
-Да се връщаме!-каза Майкъл и тръгна обратно
След като се върнаха над поляната те изключиха обувките и плавно се приземиха.
-Някой ден ще отида до отсрещната скала-каза той и посочи скалите от другия край на пропастта.
-Ти си луд! Търсиш си белята!-каза Джейми и легна на поляната.
Майкъл легна до нея и двамата присвиха очи загледани в небето.Сърцето на Джейми биеше лудо и не можеше да се успокои още от преживяното.Само да разбереше баща и! След малко тя чу гласа на баща си в ухото:
-Джейми добре ли си? Току що лекарят ти се свърза с мен и ми каза, че адреналина в тялото ти рязко е скочил и е стигнал много високи нива!
-Добре съм татко.Просто се уча с новите обувки.
-Ок. И внимавайте да не направите някоя глупост!
Тя се обърна към Майкъл и каза:
-Ти си виновен!
Лежаха така още няколко минути и след като се поуспокоиха тя го попита:
-Знаеш ли вчера в училище какво учехме по история докато теб те нямаше?
-Какво?
-Какво е било битието на хората преди хиляда години.Някъде към две хилядната година.Нямаш си на представа, как са живеели тогава.
-Че това не е ли малко преди третата световна война?
-Да.Малко преди това. Нали помниш, че до преди седмата световна война, Земята е била разделена на територии, които са наричали държави.
Не са живеели заедно както сега.И във всяка държава хората си определяли правилата според които да живеят.Било е някакъв кошмар.Отиваш например в друга държава и се оказва, че там живеят по различен начин.А и не всеки е можел да отива от една държава в друга.
-Дори не мога да си го представя! Нали хората са едни и същи?-недоумяваше Майкъл
-Едни и същи са но защото живеели в разделени територии и се изолират едни от други, някои територии успяват да се развият по-бързо от други и съответно хората които израстват там се развиват по друг начин.Така постепенно действията и мислите на хората от различните територии ставали различни.И най важното различните територии говрели на различни езици.
-Че въобще как са комуникирали помежду си?
-Някои от хората от дадена територия учели езика но хора от друга територия Наричали ги преводачи.Те помагали в общуването между отделните територии
-Ужас!
-А най-интересното е как са се предвижвали по Земята!-продължаваше разпалено Джейми- Учителката ни се опита да го обясни но и на нея не и е много ясно.Имали са някакви метални кутии които се търкаляли по земята и изпускали газове.Хората сядали в тези кутии и ги управлявали с някакъв кръг който държали в ръце и го въртяли на там на където искали да отидат.Освен това, самите кутии бръмчали ужасно а на хората се налагало да стоят с часове в тях за да се предвижат на малко по-голямо разтояние.
-Стига Джейми това не може да е истина! А с какво са се задвижвали тези кутии?-питаше смаено Майкъл
-Доколкото разбрах, задвижвали се като изгаряли някаква течност която добивали от земята.И най-интересното,което каза учителката е,че в онези
времена колкото по лъскава и нова кутия притежавал човек това означавало
че заема по-високо място в обществото.Жените особено, много се привличали от мъже с такива лъскави кутии!
-Егати и примитивните хора!-недоумяваше Майкъл-Добре че не съм живял в онези времена!
-Е стига де! Просто познанията им тогава са били твърде ограничени.А знаеш ли за дрехите им?
Тогава дрехите им не можели да се променят в зависимост от сезона и за всеки сезон имали различни дрехи.Ако например ти стане топло обличаш една дреха а ако ти е студено обличаш друга и затова в къщи си държали по няколко
различни чифта дрехи.А още по-лошо било ако дрехата ти се изцапа.Те не са познавали самопочистващите се дрехи и трябвало да ги поставят в някакъв съд
с вряла вода и някакви химикали.Съда започвал да се върти и така водата извличала мръсотията.
-Ужас! Как ли са смърдяли хората тогава!-погнуси се Майкъл
-А знаеш ли какво са правели жените за да изглеждат хубави?-попита Джейми след малко.
-Какво?
-Мажели лицата и устните си с нещо,от което ставали по-лъскави и по-красиви.
-Че тогава не са ли можели да избират как да изглежда детето им преди да се роди?
-Не.Особено тежко било ако се роди някой с лоши гени и без таланти.
-Стига Джейми не ми се слуша!-каза Майкъл и се изправи.
-Добре няма да ти разказвам повече-каза тя и също се изправи.
Започнаха да прибират антигравитационните обувки в раниците си и Майкъл попита:
-Какво ще правиш днес като се прибереш?
-Трябва да отида на Марс. Баба иска да ме види за рожденният ми ден но утре ще се върна.
-Уф хич не обичам да ходя там.Миналата година ходих при един приятел, той работи вече няколко години там ама не ми харесва.
Тръгнаха да слизат от планината и подобно на хората които са живяли преди хиляда години, Майкъл държеше Джейми за ръка и не осъзнаваше, че чувството
което изпитваше,беше причината за технологиите на които се радваха.

Край