Защо питаш..проблем ли имаш,или си социолог..жка.?

Където има воля,там има и начин!
TEMPORE NIHIL SANAT!!!

Мисля, че различно тълкуваме думата отхвърляне.
Аз пиша за игнор и антипатия от околните към определен човек, а ти за депресия и споделяне.
За мен това са различни понятия, които обаче в определена ситуация биха могли да си кореспондират.

Това е моето виждане. Не го налагам на никого. Просто го споделям.

Може би е субективно. Както всичко останало всъщност. Сетих се за Пътеводител на галактическия стопаджия, дето имаше един уред за най-жестока инквизиция, с помощта на която всеки биваше съсипан психически завинаги. Показват на подсъдимия цялата вселена, а накрая него, какво представлява, някаква нищожна точка някъде из безкрая. Обаче главният герой имаше такова мислене, че просто се възгордя още повече. Разбра, че вселената е нищо без него.

Имах предвид точно срама пред хора, и че не е срамно ако имат проблем да отидат на психотерапевт, а не да се правят, че проблемът не съществува. И че ако ходят, не трябва да е тайна и колосална загадка.

„...С каквато мярка меря, с такава и ще ми се отмери...“

Не съм социолог, питам за личен опит. От една страна виждам, че всеки го гризе от вътре за това, дали не е отхвърлен от някъде. От друга страна и мен постоянно същото ме гризе, дали явно не съм си вирнал носа високо при положение, че съм отхвърлен. Та за това мисля, че една публична психотерапия по въпроса би ми се отразило по-добре за това питам. Напълно съм раздвоен по въпроса.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

А имаш ли такива примери в живота си за хора, които си срещала и запознавала с подобни капризи, ако не е много лично за теб да кажеш?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не разбрах

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Добре де, да не е капризи, а ми проблеми за чувство за отхвърляне от обществото. Имаш ли нагледни примери, които да посочиш от личната си практика???

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да. През нет-а ме намери едно момиче, на което споделянето ми му помогна. Толкоз мога да напиша.

„...С каквато мярка меря, с такава и ще ми се отмери...“

Аз за последните три години четири пъти лежах по психиатрични болници именно поради игнор на обществото към мен. Така че за това специално имам богат опит. Но така или иначе на мен не ми пука от това. Пука ми само за това, че си губя времето с глупостите на обществото вместо да си работя по своите работи. Но имам спирачки от вън, тъй като постоянно ми се напомня, че на този свят не съм сам и за това трябва да се съобразявам. Аз например съм психиатрично диспансеризиран от ТЕЛК и това явно ми пречи да си търся подходяща работа. Но какво друго да правя, освен да си губя времето. Аз съм на 36 години в разцвета на възрастта си и съм в момент, когато съм най-работоспособен и точно в този момент аз не работя. И от това да ме е яд или не не знам, не ми пука. За това казвам, че когато човек се е почуствал игнориран не трябва изобщо да му пука за нищо.

Аз направих една ексцесия преди три години. Посегнах на живота си, като скочих от седмия етаж от сградата в която живея. Тогава съседите от блока заведоха дело срещу мен за хулиганство и нарушаване на обществения ред. Но аз си знам, че за да направя такова нещо значи е имало защо, а те ме съдят. Както и да е аз оцелях. Само, където си счупих таза и трябваше един месец да бъда с шина на кръста докато заздравее. При падането аз съм се ударил в козирката, която е на втория етаж и това е омекотило удара от височината и за това може би оцелях, вместо да се размажа на площадката. Но така или иначе дори не останаха и здравно обременен, защото таза ми зарасна. Но казвам, за да се разбере, че тогава до толкова съм се чувствал отхвърлен от обществото, че именно в мига, когато на мен най-много ми се живее аз посягам на живота си.

Между другото статистиката показва, че повече мъже се самоубиват отколкото жени. Аз не знам, дали поради това също влизам в статистиката, макар че никого не съветвам да прави това в дома си да се самоубива. Защото само докато човек е жив може да промени нещо. Но при мен нещата бяха неизбежни. Даже тогава бях ограничен за контакт от всичките си близки и роднини и никой не можеше да ми помогне да не пристъпя към такава крачка. И по лудниците започнах да лежа след това, но пак е поради игнор на обществото към мен. Въобще само глупости на главата ми, но какво да се оплаквам всъщност продължавам да оцелявам.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите