Как сте бе нежни души, адаптирате ли се? / Взаимопомощ / Психоанализа и психотерапия

Вида, гледам, че се интересуваш, а не си съвсем наясно с моето поведение и причините за него, ще се опитам да дам реалната картина на нещата.

Десетки пъти във форумите съм разкривал свои дълбоко лични страни, които положителни или отрицателни (може да се спори) винаги са използвани от плазмодии като Дарк за нападки срещу мен, поради липса на реални аргументи срещу.

Ето и този път Дарк не коментира, не отрече, не се извини за лъжите си спрямо мен поне с едно фалшиво объркване, а продължи да си разсъждава върху моята особа без каквито и да било аргументи – ей така по принцип. И глупаците и настъпените от мен, с удоволствие му се хващат, макар, че ще им отнеме само десетина минути да проверят твърденията му и да видят, че нито едно от тях не е вярно.

Но да оставим пълзящите гадинки да си пълзят в собствената слуз и да отдадем дължимото внимание на заслужаващите го.

Вида, понеже ти стигна до извода, че от срамежлив младеж съм стигнал до агресивен тип, на база на лъжите и изкривените факти написани от… нещо си, ще започна оттук.

Да, като дете и някъде докъм казармата, в силна степен и след това все по-малко, може да се каже, че бях срамежлив. Дълги години мислех, че съм бил просто стеснителен и треперещ от страх да не се изложа, но преди години си дадох сметка за истината. Във възпитателния процес, провеждан от родителите ми в един от най-еснафските градове – Троян, най-често използваната фраза беше: „Така не е прилично”. Не си спомням точно какво съм правил и как съм нарушавал правилата, при положение, че бях кротък, послушен, не особено енергичен и винаги опитващ се да предугадя кое е „прилично” и кое не. Въпреки това чувах тази мантра практически при всяко излизане с родителите ми, ходене на гости или посрещане на гости вкъщи. В общи линии, извън пълното мълчание, „възпитаното” отговаряне на въпросите на възрастните и кроткото, без излишни движения стоене или седене, всичко останало беше ”неприлично”. Процесът беше до такава степен отработен, че само от поглед разбирах какво не трябва и какво може да правя в присъствие на чужди хора.

Преди десетина години осъзнах, че нямам притеснение да изляза пред каквато и да е аудитория и да се срещна с непознат от какъвто и да е обществен ранг, бил той мъж или жена, българин или чужденец. Автоматично съпоставих тази си свобода със спомена за себе си от детските години и се запитах какво се е променило.

С две думи, променило се е количеството натрупан опит. Припомняйки си детството осъзнах, че всъщност аз никога не съм бил срамежлив или стеснителен, когато съм знаел какво да правя или говоря. Два примера. Още от първи клас, та и досега апострофирам без притеснение висшестоящите – тогава учителите, сега началници и всякакви хора от „по-горно ниво”. Апострофирам ги когато нещо ми се стори смешно или забавно – с добавяне на една-две думички към техните или задаване на привидно наивен въпрос, карах хората около мен да се смеят и това ми доставяше и продължава да ми доставя удоволствие. Интересното е, че и учителите и началниците ми толерираха това ми поведение, защото и на тях им ставаше смешно. Това съвсем не говори за стеснителност. Вторият пример е с явяването ми на представяне на реферати на различни теми на градско ли окръжно ниво, където говорех пред зала от 200-300 човека без изобщо да се притеснявам. Помня в девети клас подготвих реферат на тема великите личности. При публичната му защита на градско ниво, някой от салона ми зададе въпрос „Велика личност ли е Хитлер?”. Сред комисията настъпи паника и председателят скорострелно дойде при мен на трибуната и шепнешком ми предложи да отговори вместо мен. Казах му, че няма проблем и защитих тезата, че Хитлер, макар и „отрицателен герой”, е велика личност, защото няма как една личност преобърнала наопъки света и отговорна за живота на десетки милиони да не е велика, в смисъл на голяма и значима, а дали е била положителна, това вече е друг въпрос. Обърнете внимание на годината – 1973 и тезата - Хитлер – велика личност. Но залата ръкопляска на отговора ми.

Та накратко – никога не съм бил стеснителен и срамежлив. Проявявал съм тези недостатъци само в случаите, когато не съм знаел какво да правя или кажа. С времето и натрупването на жизнен и социален опит и след стотиците срещи, делови и приятелски, с напълно непознати хора от десетки държави и практически от всички рангове без министър-председател (с президента Стоянов сме си говорили три пъти при случайни срещи в „моята” книжарница и си разменихме книгите с автографи) ситуации, в които не знам как да се държа практически не съществуват, а когато не знам какво да кажа, просто си мълча и оставям другите да говорят. Последното е печеливша тактика по две причини. Първо, повечето хора обичат да говорят, а не да слушат и ме харесват повече, ако ги оставя да говорят повече. Второ, всеки се притеснява когато в компания с непознат(и) не знае за какво да поведе разговор. Аз застрелвам собственото си притеснение с аргумента, че колкото от мен се очаква да водя разговор, точно толкова това се очаква и от другия, така че, ако не се сещам какъв разговор да поведа, съвсем спокойно оставям него да се притеснява какъв разговор да поведе – аз мога и да си мълча.

Толкова за моето „преобразяване”.

Все пак от форумите извлякох полза и се промених в едно сходно, но съвсем различно отношение. Само ще вметна, че макар многократно да съм обявяван за психар, луд, избиващ комплекси, лекуващ депресия и т.н. това изобщо не е вярно. С депресията, както казах, приключих в началото на 2004, а в дира се появих мисля през 2005, ако не е 2006.

В дира излекувах една друга страшна болест. След темата „ПР и ривотрил – спиране” в Психология, втората ми тема беше в 40-50 – „Оставяте ли си билетчето”. Ставаше въпрос за много разпространената практика в софийския градски транспорт хората да си оставят билетчетата когато слизат, за да ги ползва друг. Тогава „собственичката” на 40-50 - вр. и нейната тогава дружка уф, ме направиха на две стотинки. Каква е тази тъпа тема, тоя селянин па откъде се появи с глупостите си, сигурно е служител на градски транспорт със задача да просвещава хората в клубовете… прехвърляха си топката като плажни волейболистки, а аз се мятах като риба на сухо, оправдавах се, доказвах, че съм прав, съпротивлявах се, но… представете си сега Розмари срещу мен… страшна картина.

Нощи не спях, отговарях на ум, пишех, нападах, отбранявах се… и получавах все повече шамари. Клубът (40-50) се нахвърли върху мен като вълча глутница на агне. Всички се надпреварваха да пригласят на алфа-вълчицата (тогава Оптимист се опита да ме защити и получи от вр. „Връщай се в дупката си, плужек такъв!”, при което той не се обади повече. Опитвах да се разберем като сериозни хора, пишех бележки, те после излизаха цитирани по Дарковски в клуба.

Доста хора на мое място биха избягали вдън гора. Да, ама в Троян има едно понятие „Владовски инат”. Е, седнах си на задника и се замислих какво мога да направя. Естествено нямах никакво желание да ходя да ме заливат с кал в клуба (кой би имал), но не можех да допусна, че някой друг ще ме принуди да избягам като пребито куче с подвита опашка. Реших, че каквото и да става ще се връщам, ще поемам удари и ще се уча да не ме боли. Нещо като шаолинските монаси, дето блъскат с пръсти едно дърво, докато пробият дупки в него и пръстите престанат да ги болят. Само че в место пръсти, аз трябваше да направя безчувствено най-слабото си място - самолюбието си. Да го оставя напълно живо, но напълно безчувствено към удари от когото и да било, пред когото и да било. Не е лесно. Сравнително лесно е да обявиш някого за нищожество и да се научиш да не се влияеш от мнението му, но когато този някой е практически цял клуб, и не един клуб? Когато този някой в един момент уж е бил на твоя страна само за да те предаде в най-тежкия момент? Има и друг проблем. Почти всички влезли в нет клуб, не искат да го напуснат. Естествено любимата игра на старите кучета беше с уж безобидни подмятания и дирижирани игрички между няколко човека да ме изкарат от нерви, при което да получа бан. Страдах освен, че не мога да пиша във форума още и затова, че докато ме нямаше обсъжданията на личността ми продължаваха и ставаха дори по-обидни, а аз не можех дори да отговоря.

Ако обаче човек има истинско желание и е интелигентен (пукай се Дарк!) може да постигне всичко със себе си. Това го доказва и фактът, че аз нямам проблеми с паническите атаки от 2006 насам. Имам атаки от време на време, но нямам проблеми – или ги парирам преди още да се развият или ги преодолявам за по-малко от 5 минути, ако ме заварят неподготвен, примерно докато спя.

Е, за около три години свалих чувствителността си към каквито и да било нападки от когото и да било, до нула. Спря въобще да ми пука и дали ще пиша в клубовете (един или всичките). На няколко пъти с тренировъчна цел си изпросвах бан обиждайки грубо или псувайки някого. Естествено, не който ми падне, а който според мен го е заслужил, но предполагам сте се убедили, че мога и да не прибягвам до грубости и пак да завра някого на кучето в… колибката. Просто решавах да си издействам бан, за да свикна да стоя в „карцера”. Когато човек престане да се страхува от страховете си, става непобедим.

Как се държа и защо?

Най-общо - държа се както си искам. Иначе присъствието ми в клубовете би било безсмислено за мен. Но това е принципното положение, а конкретното е следното:

За мен в клубовете има най-общо три групи хора. Във всяка от групите има различни нива – хората сме различни. Понякога, макар и рядко премествам
хора от една група в друга.

Читави – много обичам тази думичка. Най-близкият синоним е свестни. С тях се държа „нормално” – водя сериозни разговори, шегувам се добронамерено, в някаква степен внимавам да не ги обидя, защото ги уважавам, а когато човек не вижда очите ти, лесно може да разбере неправилно написаните думи, разсъждавам върху тезите и аргументите им, които противоречат на моите и ги ползвам като коректив, не задълбавам спора до задънена улица – ако не можем да се убедим един друг, просто се оттеглям, оставайки на собственото си мнение.

Глупави – има хора които просто си просят да се присмееш на глупостта им. Тук има две основни подгрупи. Истински глупаци, които освен, че са глупави, се мислят за умни – за такива употребявам сарказъм, а понякога директно им казвам, че са тъпи. Втората подгрупа са така наречените наивници – те обикновено са незлобиви, макар че глупостта добродушна или злонамерена, рано или късно причинява вреда на някой невинен. С такива обикновено се шегувам без злоба – да става весело. Естествено веселото на другите става за сметка на „наивниците”, но все някой трябва да плати обяда.

Калпави – това са хора зли по природа, завистници, подляри, интриганти, подлизурки, предатели. Тези ги отбягвам. Не ги чета, освен ако са писали нещо за мен – постигам го като прескачам почти всичките им постове и поглеждам само там където е доста вероятно да са писали на или за мен. С тях се държа като с отрепки, каквито всъщност са.

Псуването. Не знам защо толкова ви впечатлява псуването (вулгаризмите). Това е доста тъпо оръжие и аз практически не го ползвам като оръжие. Никога не псувам от яд или безсилие. Псувам по няколко причини. Първо за да покажа на отрепката, че не заслужава нормално отношение, и че с него/нея мога да си позволя всичко. Второ, като провокация – „Аз пък сега ще те напсувам. Хайде да те видим какво ще ми направиш!”. Трето, безадресните псувни („ебало си е майката”) и вулгаризмите понякога употребявам за развлечение и разтоварване – нещо като излизане от официална среща с чужденци и отиване при колегите от шофьорския екип, за да се отърся от „костюмираната” атмосфера.

Много то хората, които по принцип ме разбират и приемат, казват: „Само дето понякога минава границата”. Сигурно е така – минавам границата. Вашата граница. Моята се намира на друго място и тъй като не желая, а е и невъзможно да се съобразявам с границите на другите, аз се съобразявам с моята си граница. Прекрачвам понякога и нея, но повярвайте ми, много добре зная кога го правя и защо.

Ами долу-горе това е.