Невроза - от Речник по психоанализа / Взаимопомощ / Психоанализа и психотерапия

от психоаналитиците Рудинеско и Плон

Поради прегледността и други добри, според мен, качества на текста, съставен от психоаналитиците Рудинеско и Плон, част от техния "Речник по психоанализа" ("ЛИК", София, 2000 г.), реших да го поставя някъде в интернет и засега се спрях на този клуб:

"НЕВРОЗА
Френски: Nevrose. Немски: Neurose. Английски: Neurosis.

Термин, предложен през 1769 г. от шотландския лекар Уилиам Кълън (1710-1790), за дефиниране на пораждащите смущения на личността нервни болести. Във Франция* е популяризиран през 1785 г. от филип Пинел (1745-1826). Възприет като понятие от Зигмунд Фройд* след 1893 г., терминът е използван за обозначаване на нервна болест, чиито симптоми символизират изтласкан психичен конфликт с детски произход.
С развитието на психоанализата* понятието еволюира, за да намери в крайна сметка място в тристранната структура заедно с психозата и перверзията*.
Като резултат от това от фройдистка гледна точка в регистъра на неврозата се подреждат хистерията* и натрапливата невроза*, към които трябва да се прибавят актуалната невроза, включваща страховата невроза и неврастенията* и психоневрозата, обхващаща преносната невроза* и нарцистичната невроза.
Изразът характерна невроза принадлежи на терминологията на Едуард Глоувър* и учението Вилхелм Райх*, понятието невроза на поражението е изковано от Рене Лафорг*, а това за неврозата на изоставянето -от швейцарския психоаналитик Жермен Гекс (1904-1984).
Терминът невроза е измислен от Уилиам Кълън през втората половина на XVIII век и свидетелства за възраждането на клиничния подход, който позволява отварянето на трупове и следователно „прякото" и post mortem наблюдение на претърпели различни патологии органи. Оттук идеята за създаването на родова дума за обозначаване на всяко засягане на чувствителността и двигателната способност без треска и връзка с някакъв орган.
Така се ражда модерната дефиниция на неврозата, която позволява по негативен начин да се създаде нозография, изключваща от полето си болестите, за които новата анатомо-патологична медицина не намира органично обяснение. Филип Пинел веднага подхваща термина, а един век по-късно Жан Мартен Шарко* го популяризира, превръщайки хистерията във функционална болест (и следователно невроза), докато ученикът му Пиер Жане* се ориентира към идеята за чиста психична причинност. В жанеанската терминология, която оказва влияние върху всички френски клиницисти в периода между двете войни, неврозата става болест на личността, характеризираща се с разстройващи социалното поведение психични конфликти. Жане различава два типа неврози: хистерията, при която се появява свиване на полето на съзнанието, и психастения*, при която се наблюдава спад във функцията на адаптиране към реалността.
След срещата си с Шарко Фройд също започва да дефинира хистерията като невроза, но в съвсем различна перспектива от тази на Жане. Той окончателно отделя хистерията от маточната презумпция, придавайки й сексуална етиология и вкореняване в несъзнаваното*. Оттогава и след публикуването на Изследвания върху хистерията* през 1895 г. хистерията във фройдистки смисъл става за психоаналитичния дискурс прототип на неврозата като такава. Оттогава последната е дефинирана като нервна болест, чийто първоначален източник е травма. Оттук защищаваната от Фройд идея, че страдащите от хистерична невроза пациенти, предимно жени, са били жертви на реално сексуално насилие в детството си. По-късно, след изоставянето през 1897 г. на тази т. нар. теория на прелъстяването*, неврозата се възприема като заболяване, свързано с несъзнателен психичен конфликт, имащ детски произход и сексуална причина. Тя произхожда от защитен механизъм* срещу тревожността и от компромис между тази защита и възможното осъществяване на желание*.
От 1894 г. нататък Фройд паралелно възприема и термина психоневроза, който впоследствие ще изостави, за да разшири дефиницията на неврозата. Той нарежда на една страна защитните феномени (или защитните психоневрози), произтичащи от Едипово положение (фобия*, натрапливости, хистерия), а на друга - нарцистичните проблеми (или нарцистични психоневрози), произтичащи от предедипово положение. Първите са каталогизирани като неврози, а вторите се нареждат в категорията на психозите заедно с новите, от началото на XX век, дефиниции на параноята* и шизофренията*.
От 1894 г. наред с хистерията и в рамките на защитните психоневрози Фройд дава дефиниция на натрапливата невроза: „Трябваше да започна работата си с нозографично нововъведение. Наред с хистерията намерих за уместно да поставя неврозата на натрапливостите (Zwangneurose) като самостоятелно и независимо заболяване, въпреки че по-голямата част от авторите нареждат натрапливостите сред съставящите душевната дегенерация синдроми или ги смесват с неврастенията." Четири години по-късно, през 1898 г., Фройд употребява термина актуална невроза, за да обозначи страховата невроза (или нервна възбуда) и неврастенията, които според него не се поддават на психоаналитично лечение. Става въпрос за невроза, при която конфликът произтича от настоящата актуалност на субекта, а не от неговата детска история и при която симптомът не се проявява по символизирай начин.
Между 1914 и 1924 г. Фройд запазва класическата дефиниция, която дава на неврозата в началото на своите открития и клиничен опит. Но след големите спорове с Карл Густав Юнг* и Ойген Блойлер* относно разчленяването, автоеротизма* и нарцисизма*, след това с появата на втората топика*, организирана около трилогията на аза*, то* и свръхаза*, той дава структурна организация на образуваната от неврозата и психозата двойка, към които прибавя перверзията.
Тръгвайки от различието между първичния нарцисизъм, където субектът пълни либидото заради самото него, и вторичния нарцисизъм, където има отдръпване на либидото върху фантазмите*, Фройд дефинира опозицията между невроза и психоза като резултат на две произлезли от разцепването на аза* поведения. При неврозата има конфликт между аза и то и съжителство между едно поведение, което се противопоставя на нагонното изискване, и друго - което държи сметка за реалността, докато при психозата има смущение между аза и външния свят, изразяващо се в създаването на налудна и халюционаторна реалност (лудостта*).
Фройд допълва тази структура, въвеждайки трети елемент: перверзията. След като през 1905 г. в Трите студии върху теорията на сексуалността* представя неврозата като „отрицание на перверзията", той характеризира последната като груба и неизтласкана проявя на детската сексуалност (поли-морфна перверзия). В тази перспектива трите термина в крайна сметка биват обединени: неврозата като резултат от конфликт с изтласкване*, психозата като реконструкция на халюцинаторна реалност, перверзията като отказ* от кастрацията* с фиксация върху детската сексуалност*.
След 1950 г. този модел на класическия фройдизъм е поставен под съмнение, особено в САЩ* и Великобритания*, с появата, от една страна, на понятието гранични състояния*, а от друга - на новите схващания за неврозата, съдържащи се в трудовете на Доналд Уудс Уиникът* и Хайнц Кохут* и насочени към въпроса за self."

Нека хора, които нямат достатъчно образование и познания по психология и психиатрия да не разчитат прекомерно на собствените си преценки и тълкувания на този текст, защото възможността да стигнат до погрешни и неполезни за тях изводи е съществена!