Ще ви е мъчно ли за мен,

ако умра? Не че смятам да умирам, просто питам.

Да.

Когато хората ходят на погребение на близък, те не плачат защото той е умрял, а защото виждат истинската смърт и знаят че и тях ще ги застигне...

Да.

---------------------
„Умиране няма и задачата има решение.” - Ст. Джонсън

От какво е породена тази жизнерадостна анкета?

дежурната зимна депресия

Категорично не!

Цифрите след ника ти годината на раждане ли представляват?

- Vous jouez avec votre vie!
- Et alors?! Il faut bien jouer avec quelque chose!

Да vida 1929 ще ми е мъчно за теб !

Мъчно ми е за всички които си заминават преждевремено .
Погледнете гробищата са пълни имено с такива хора .
Тук на Земята не се научаваме как да живеем , а идваме сякаш да умрем и да си оставим костите .
На кой е нужно такова страдание ? Защо от началто до края живота е изпълнен с болки ? Защо никой не може да помага истински на тези , които ги боли ?
Може би , защото малко са тези , които минават без болка , останалите , многото им е непосилно да излезат от страданието сами , но помощ също не намират .
Защото няма знаещи и разбиращи живота , които истински да насочват хората

"Когато хората ходят на погребение на близък, те не плачат защото той е умрял, а защото виждат истинската смърт и знаят че и тях ще ги застигне..."

Искам да знам датата и годината на смъртта си и ще променя облика и . Ще пратя траура на майната си .
Когато знам последния си ден , предварително ще събера приятели и близки и ще направя голям купон . Там ще се сбогувам с тях , без дори да подозират какво ще последва и след това ще се оттегля така от хората , така че никой да не открие тялото ми .

На мен няма да ми е мъчно - та аз дори не те познавам. Със смъртта нищо не свършва. Просто приключението наречено живот продължава.

Приключението живот продължава , ако не умреш ти , а някой друг , който е да е .
обаче щом умреш и ти , приключението ти е стигнало финалната точка и приключило.
Смъртта е края на живота на тъпото човешко съществуване .

Ако това е краят, значи още от начало всичко си е ебало мамата.

Пуснах анкетката, подтикната от едно тъжно събитие в моя живот наскоро, което може да се окаже за мен повратна точка .
Почина една моя приятелка, която много обичах. Откриха й рак, казаха й колко време евентуално й остава да живее. Тя вместо да използва това време възможно най-правилно, реши ,че през това време трябва да си уреди сметките със всички, както сама се изрази, по начина по който го разбира. И започнаха едни интриги,мръсни номера и разчистване на сметки....като се има предвид,че цял живот е била човек, който не остава длъжен на никого и на всеки се зъбеше, последните месеци от живота й просто бяха апогей в творчеството й.
На погребението бяхме пет човека, без роднини и без децата й, със всички беше скарана. Служителите на гробището направиха каквото беше според реда и помолиха някой да каже няколко думи за покойната. Някой се беше подготвил разбира се. Стояхме ,слушахме и не можехме да повярваме за нея ли става въпрос- как тя била прекрасен човек, какво била направила ..човекът с голям зор се беше постарал да издири някакви нейни добри дела, които е извършила.
Мълчах, плачех за нея ли, за себе си ли-незнам. И се запитах , и аз ли съм чешит и проклетия, и колко ли човека ще се съберат на мойто погребение.
ПП Нито съм болна, нито имам рак, нито се готвя да умирам. Просто ми е мъчно за мен.

Защо са ги "гърчили" хората да изказват прощални речи ?
Да бяха поръчали Граждански ритуал и щяха да излезат от неловкото положение . Така непозната служителка щеше да каже красиви , общи думи за покойната и всичко щеше да е спокойно .
Човек , който живее с болка и си отива с болка , не може да изрази положителни качества приживе . Но също , което е жалко не съм чувала някой да е помогнал на такива хора да си заминат "в мир" . ни поп , ни попадия .

Не мисли за своето погребение . Не бързай . Със сигурност ще има хора , които ще те "изпратят" .

Аз съм мислила върху безумието на погребалните ритуали и стигнах до заключението , че няма да имам погребение .
Никога не съм се чувствала като част от обществото и никога няма да стана вечен жител на обществено гробище .

Вероятно всеки от нас в някакъв момент си е помислял, дали някой ще пролее искрена сълза за него, когато умре.

Мисля, че средно статистически, средностатистическите хора получаваме едно и също:

- един-двама човека (съпруг/а, дете, родител) ще страдат дълго време и ще им е мъчно до края на живота им

- на няколко най-близки роднини (3-6) или приятели (1-2) ще им бъде много мъчно на погребението и от време на време ще си спомнят за починалия с тъга

- на десетина до двайсет, по-далечни роднини, приятели, колеги ще им стане мъчно на погребението и след година ще отчитат загубата просто като факт - тъжен, но нормална част от живота

- за останалите това ще бъде новина-еднодневка, една идея по-интригуваща от случайна катастрофа с трима загинали младежи.

Всичко това, ако си в активна възраст - 30-60. Под и над тази възраст горните реакции леко се усилват, съответно отслабват.

Аз съм на 55. Задавял съм се от мъка за двама човека - баба ми, която почина на 87 и д-р Новачков - гинеколог, когото познавам само задочно, покрай раждането на сина ми.

На погребението на баща си не можах да пролея и една сълза.

Много пъти съм си мислил да кажа на жена ми да не се обажда за погребението ми на повече от 3-4 приятели и на нито един от стотиците ми бивши и сегашни колеги (роднините, които биха били в състояние да ме изпратят са трима-четирима). Освен това ми се иска да бъда заровен в старото троянско гробище, в гроба на баба ми, а не погребан или кремиран в София. После се отказвам, защото какво право имам когато на мен ще ми е все едно какво се случва да я затормозявам с някакви прищевки - да направи, каквото намери за добре.

Здравей,
Някога, отдавна и аз си бях задала същия въпрос.
Миналата година ми се наложи да бъда на две погребения на много близки хора.
Няма да навлизам в подробности, но от нещата които се случиха осъзнах, че няма значение колко хора ще ме изпратят, зная че има един човек който искренно и безутешно ще страда, ако мен ме няма.Това не само ми е достатъчно, дава ми сила да продължа нататък и колкото се може се моля повече да удължа живота си за да може този човек да мине през всичките си етапи на израстване та когато настъпи момента за мен той да е подготвен, че това са нещата от живота и по лесно и спокойно да приеме, че ме няма.

Във всяка десятка има нула

"Приключението живот продължава , ако не умреш ти , а някой друг , който е да е .
обаче щом умреш и ти , приключението ти е стигнало финалната точка и приключило.
Смъртта е края на живота на тъпото човешко съществуване ."

Добре :)
Само не определяй, че човешкото съществуване е тъпо - говори си за твоето съществуване... на мен моето съществуване и живот си ми харесват... изобщо не ми е тъпо.

говорете, говорете вий за умирачка... той народа го е казал, "на болната марийка, умря здравия й мъж"... демек, който много говори за умирачка и все се нажалява, като загуби някой по-близък и по-далечен, живей толкоз дълго, че му омръзва и иска господ да го прибере, ама господ хич не бърза...

така че, вий тука нажалените, наскърбените сте бъдещи дълголетници и начинът, по който говорите за смъртта само показва, колко сте далеч от нея и ако сте се срещали с нея, то е било само "близка среща от първи вид" - наблюдение от разстояние

съвсем по-друг начин щяхте да звучите, ако бяхте живели в Ленинград по време на блокадата и бяхте на мястото на малката Таня, която всеки ден описва, кой от близките до нея е умрял и стои непогребан до нея или

ако бяхте лично и персонално на мястото на хилядите концлагеристи в немските концлагери по време на втората световна и около вас непрекъснато умираха хора или ги отвеждаха за изгаряне в газовите камери,

или бяхте на мястото на онези, претърпелите самолетна катастрофа и останали живи в забравено от бога място с дилемата дали да останеш жив, като изчакаш да умре съседа по място и го изядеш или да избереш да умреш и да бъдеш изяден, или

най-малкото поне - в ръцете ти да са умирали твоите най-близки хора и ти да не можеш да им помогнеш и да си сам в този момент - сам със смъртта и с умиращия, или

сам ти да си преживял донякъде смъртта и истински да си усетил нейния полъх и да ти е бил подарен втрори живот...

ей това жалостиво, мелодраматично и сополиво-подсмърчащо отношение към смъртта и заигравките с нея са толкова жалки и недостойни, че освен погнуса, нищо друго не могат да предизвикат.

От това да си правиш упражнение от рода "какво ли ще се случи, ако взема, че умра" до това, какво наистина ще преживееш и какво ще преживеят близките, разликата е толкова голяма, че всъщност двете нямат нищо общо...

Смъртта е от т.н. убиквитетни (двойствени, квантови) явления. От една страна имаме едно всеобхватно, тотално, цялостно явление "смърт". А от друга - смъртта е дискретна (от дискртет - частица, порция), лично и персонално преживяемо явление. Гледайки отстрани умиращ или умрял човек и преживяващ смъртта като външно за теб явление е едно , а личното и персонално преживяване на смъртта, и личното й осъзнаване в краткия толеранс от време между живота и смъртта е нещо съвсем друго.

Така че, сополивата жалост към себе си, лепкавия страх от смъртта, сълзливите хленчания по повод смъртта на друг, няма нищо общо с личното преживяване на собствената смърт и както казах, предизвиква отвращение.

Съвсем друго и разбираемо е чувството на тъга и дълбоката скръб и болка по загуба на близък и обичан човек.