|
Д-р Цветеслава Гълъбова, лечителката на души: Животът не е състезание, радвайте се на малките неща
Д-р Цветеслава Гълъбова е една от лекторите в конференцията "She"s the ONE" на Dir.bg, в която екипът на #URBN ще събере на една сцена осем силни жени. Общото между тях е, че изразът "Няма невъзможни неща" ги описва най-добре. Те са съвременни жени, които сами градят своите приказни кралства дори с цената на нощите, преливащи се в дни. Разноцветна мартенска селекция от 10 интересни, стойностни, вдъхновяващи и успешни момичета, които носят своите послания и орисии. Дамите в проекта "She"s the ONE" светят силно, дори когато прожекторите не са насочени към тях. Те вдъхват животи чрез думите или допира си. Те са самостоятелни и водещи в работата си, а усмивките им, дори по време на натоварен работен ден, оправят настроението и внасят надежда в живота.
Две висши образования, два брака, две дъщери. Внуче. Мисис баба 2014 и вече 10 години директор на държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски". Кое за Вас е най-голямото ви постижение?
Моите деца и мъжът на живота ми – моят внук! Наистина смятам, че това е най-голямото ми постижение, въпреки всичко останало. Тези любими мои същества не са целият ми свят, но определено са в центъра на моята си вселена. Аз се гордея с тях, с това, че са добри хора, но най-силното ми чувство към тях е любов – строга, но подкрепяща и всеотдайна майчина любов и всеопрощаващата любов на бабата към внуците.
Малцина знаят, че след 6 семестъра в специалност „Стоматология“ се отказвате и кандидатствате отново медицина, за да преследвате мечтата си да бъдете психиатър. Това ли е формулата на успеха – да не се отказваш?
Дали е формула не мога да твърдя, защото все пак формулите предлагат и предполагат човек да получа накрая, ако приложи формулата, едно вярно решение. А в живота нещата не се случват по формули, защото има твърде много непредвидими фактори, които могат да попречат или пък да ускорят процесите на достигане на поставена цел. Но, категорично смятам, че човек не трябва да се отказва да следва своите мечти, да ги превръща в желания и накрая – в реализирани цели.
Трябва обаче всеки от нас да е наясно, че процесът на успяване е много дълъг, изисква се упоритост, търпение, научаване да понасяш загуби, които да анализираш и извличаш полза от миналия си опит, да работиш върху себе си, да откриваш своите недостатъци и постепенно и с променлив успех да ги превъзмогваш или преработваш в добри качества. С други думи постигането на успех е, според мен, движение по спирала. Никой не бива да си мисли, че това е изстрелване на ракета. Когато стане по този начин и успехът или славата се стоварват на главата за „една нощ“, рискът да не понесеш тази тежест, е огромен. Виждали сме такива сгромолясвания, които са много мъчителни и болезнени за този, на когото се случват.
Наричат ви „лечителката на души“. Кое е най-трудно в работата с пациентите ви?
Най-трудното за мен е приемането на толкова много човешка болка – огромна, тежка и мъчителна. Но пък, може би ще прозвучи необичайно за хората, именно на моята нелека професия дължа много и съм благодарна за това, че съм толкова здраво стъпила на земята. Именно срещата с душевната болка ме научи да бъда състрадателна, да съм съпричастна и да не летя из облаците, вярвайки си, че съм „голяма работа“. За тези 25 години работа в психиатрията в Курило ми се е налагало стотици пъти да казвам на родителите, че детето им е болно от шизофрения. Виждала съм как целият свят на тези хора рухва, как всичко губи смисъл, защото у нас диагностицирането на тежка психична болест е присъда до живот, равнозначно е на „социална смърт“. Моята работа за четвърт век ме научи, че животът не е съдебна зала, в която са раздадени роли – на съдия, обвинител, защитник.
Научих се да не съдя, за това има Бог, да не раздавам моята справедливост и да не обвинявам, защото всеки гледа от своята камбанария и нямам право да съм последна инстанция. Научих се, че животът не е и състезателна писта, а пътека – дълга, понякога стръмна, понякога по-равна, по която всеки от нас върви – един бързо и устремен в целта, без да се оглежда, друг – по-бавно и любувайки се на околните красоти. И това е въпрос на личен избор, за който всеки от нас носи своята отговорност. Ето, заради това обичам моята професия, обичам моята работа, обичам пациентите си. Те много са ми дали!
Толерантен ли е българинът към психично болните хора?
Не, все още толерантността към психично болните хора не е най-силното ни качество. Има известен напредък, но той не е голям или поне е толкова, колкото на мен ми се иска. Пречи ни самочувствието, че на нас това няма да се случи. А не е така. Тежките психични болести са социално значими, т.е. те се срещат достатъчно често и рискът ние или наш близък да се озове в позицията на психично болен не е малък. Затова ми се иска да не забравяме, че психичната болест не е заразна, но бездушието е!
Сериозната ви професия и титлата Мисис Баба са две много различни неща. Лесно ли влизате от роля в роля?
За мен е лесно и интересно. Даже си мисля, че именно това – да влизам от роля в роля, което даже в рамките на един ден ми се случва поне 3-4 пъти, ме държи „на повърхността“. Нещата, с които се занимавам са много и различни – най-голяма част заема работата ми в болницата, където съм администратор с много отговорности, но след това – в амбулаторната ми практика, съм си просто лекар и това е най-приятната част от моята професия, най-удовлетворяващата. Работя и като съдебен експерт по психиатрия и здравен мениджмънт. Имам ангажименти в качеството ми на председател на борда по психиатрия към Българския лекарски съюз, свързани с промени в нормативни документи, отнасящи се до психиатрията. Сътруднича и на една неправителствена организация за защита правата на децата, която се занимава основно с проблемите на синдрома на родителското отчуждение. Това е детската чума на 21-ви век в България, където определено имаме сериозен проблем с това.
Броят на децата, които страдат от бракоразводните войни на родителите си, непрекъснато се увеличава, злоупотребите с „правата за отглеждане на детето“, които съдът при раздяла и развод дава на единия от родителите, стават все по-чести и с трагични последствия за децата. Това е тема, по която имаме като общество да свършим много работа. И след всички тези работни ангажименти следва най-хубавото – моите деца и слънцето ми – моя внук.
Понякога се налага да помагам на малката ми дъщеря с уроците, което правя с удоволствие. Както и подготовката на внука за първи клас – пишем ченгелчета, чертички, букви и цифри. Често пъти се шегувам, че не мога да остарея от моите деца. Дъщерите ми са с разлика от 12 години – когато голямата завърши училище, малката стана първи клас. Сега на нея й предстои да завърши, а внукът ми ще бъде ученик и отново започваме с писане, смятане, таблица за умножение и т.н. И, разбира се, в края на деня – народни танци. Обичам българския фолклор и от години се занимавам с удоволствие. Там срещнах нови и различни хора, с които ни свързва именно тази любов, направихме едно семейство, в което цари приятелство и разбирателство.
Кои са жените, на които се възхищавате и защо?
На борбените и женствени жени, които успяват да постигнат целите си, но да си останат жени – с големи сърца, красиви, ведри, мъдри, интелигентни, фини и с класа. Без значение колко удари им е нанесъл живота, пред какви изпитания ги е поставил, колко са плакали, те се изправят и отново са Жени! Такива са моите приятелки от реалния живот, на които благодаря за всичко и се прекланям пред тях. Има и жени, с които съм се запознала в социалните мрежи, които преценявам като изключителни – пълни с енергия, живот, красота и благородство. Възхищавам се и на моите мили приятелки от конкурсите "Мисис Баба" – интелигентни, емоционално топли и отдадени на благородни каузи жени, които са постигнали всичко в живота и са съхранили своите добри сърца.
Как се зареждате, защото професията ви е много натоварваща?
Най-зареждащо ми действа моят внук – като ме погледне с големите си кафяви очи и се усмихне, забравям за всякаква умора. Много хубави емоции и зареждане ми носят и народните танци, разходките в планината и пътуванията. Обичам срещи с различни хора, разговори на всякакви теми, обичам да слушам житейски истории.
Помощта и добрината към хората, които не могат да се справят сами, ли е каузата на живота ви?
Не бих определила това като кауза. Смятам, че да бъдем добри е наше задължение. Още повече е по-лесно да си добър, отколкото лош, зъл и отмъстителен. Иска ми се да станем по-съпричастни, да позабравим за егото си и да мислим, че от нищо не сме застраховани. А като кауза определям борбата си за изграждане на нова и модерна психиатрична болница на София.
Има ли рецепта за добро психично здраве? Какви са съветите ви?
Има – да бъдем добри, да не допускаме злобата и отмъщението да ни водят в постъпките ни, да се научим да се радваме на малките неща. Ето, идва пролет, едно кокиче, надигнало бялото си калпаче изпод изгнилите есенни листа, е толкова радваща и стопляща сърцето гледка – възраждането на живота, велико е!
Как бихте довършили изречението „Доказах, че...“
Доказах, че с упоритост, любов и много труд получаваш удовлетворение, че си бил полезен някому, че си стоплил поне едно човешко сърце.
(От първата страница на Дир-а, 22.03.2019 г.)
----------------------------------
|
[
