Библиотека / Взаимопомощ / Психоанализа и психотерапия

Душевната болест в психоанализата на Хари Стак Съливан
Само ако могат да бъдат обозрени всички стъпала на душевното развитие – от първия ден в живота, със специално внимание върху ранното детство – се разбират същността и своеобразието на душевните болести. Защото те представляват не друго, а регресия и фиксиране върху детски поведенски образци. Онова, което впечатлява като психическо заболяване, е донякъде задържане в неудовлетворителната ранна форма на Аза, който под неблагоприятни въздействия е могъл да се конституира само отчасти. Оттук неврозите и психозите могат да се излекуват, ако се навакса този първоначален дефицит на развитието. Съливан по-настоятелно от Фройд подчертава единството на невротични и психотични заболявания. Задържането на развитието при психозата датира от един по-ранен етап, отколкото при неврозите, но принципно подобни кризи и катастрофи дават повод за леки и тежки психически отклонения.
В средоточието на цялата психопатология стои страхът. Душевните разстройства са израз на и защита срещу повишен страх от живота. Тъй като самият страх винаги произлиза от разстроени междучовешки отношения, може да се начертае кръгът, в който се движи засегнатият индивид: вследствие на повишения основен страх той трябва да си създава “защитни маневри” във вид на невротични или психотични симптоми; след това симптоматиката възпрепятства общуването с другите, отново израства страх, който изисква още повече “защити”. Така обърканият индивид се мята в мрежата на своите страхове и защитни тенденции, от която едва ли може да намери изход без помощ отвън.
Учението на Съливан за неврозите се опира не толкова върху теория за нагоните, колкото върху теория за емоциите. Неврозата поначало е “заболяване на чувствата”. Основните човешки чувства, които тя засяга са страх, гняв, ярост, скръб, вина, завист, ревност; естествено, този каталог на чувствата може още да се разшири. Съливан с много тънък усет описва феноменологията на споменатите чувства, които според него образуват най-важните структурни съставки на всяка невротична или психопатна душевна конституция. Чувствата не са разклонение на сексуалния нагон или на митологично предполагано либидо: те са изяви на цялостната личност, съзнавани и несъзнавани “позиции” към проблемите на живота и съжителството. Затова Съливан подобно на Адлер пита не за причината на чувствата, а за техните смисъл, цел и задача. С чувствата искаме да повлияем сугестивно самите себе си и нашата среда. Те са, така да се каже, “парата в душевния предавателен механизъм”, двигателната сила, която върти колелото в желаната посока. Това може да се докаже също чрез симптоматологията и характерологията на неврозите. Съливан разглежда с голяма компетентност класическите форми на невроза и психоза, при което въвежда теорията за шизофренията в учението за неврозите. Неврози и психози са само различни по степен “дисоциации на личността”, предизвикани от страх, липна на самочувствие и голямо себепрезрение. Погрешна самооценка, бездомност и незащитеност на пациента в света на ближните не липсват при никое психопатно състояние. Въпреки това Съливан изтъква, че в човека е заложен силен стремеж към ближните и към душевно здраве. Ако тази тендеция си пробие път, може да се разчита на отзивчивост от душевноболния.
На Съливан дължим нов вид описание на класическите форми на неврози и психози – хистерия, натраплива невроза, депресия, хипохондрия и шизофрения - в една терминология на междучовешкото общуване и активното приспособяване на индивида към живота. В този смисъл всяко душевно разстройство не е причинно явление, на което пациентът е подложен “отвън”; то е патологична форма на самосъхраняване и самоосъществяване, направлявана от страх и стремеж за сигурност, при което социалната основа на личността вследствие на неблагоприятни преживявания в детството е силно ограничена.
Това може да се установи например от картината на хипохондричната жизнена нагласа. Хипохондрикът прекалено силно се интересува от своето уж лошо здравно състояние и превръща своите телесни усещания в единствена тема, ценна за него при опит за общуване в социалните му отношения. Страхът и несигурността, неразбирателството със себе си и с околните се изразяват в болестни форми; така умората и телесните симптоми на нервност са съобщения за недобро отношение към връзките и задачите. С болестта човек общо взето лесно печели одобрение, постига разтоварване и извоюва подкрепа; тя може да служи като извинение, когато искаш да се отклониш от “изискванията” на приятелството и любовта. Такъв човек се чувства твърде слаб да дава, а също и да понася силни изблици на чувства; така например неговият Аз бързо се изчерпва от напреженията на потребностите.
При натрапливия невротик стремежът към сигурност също е на предна линия. Чрез “ритуали”, “заобикаляния” и “натрапливи действия” той се опитва да направи спонтанния и едва ли контролируем живот, изчислим и предвидим.
Зад това поведение се крият голяма бедност на чувствата и очакване за враждебност, което води до непоносимост и враждебна нетърпимост към другите.
Тогава става дума повече за привидни ценности като чистота, подреденост и спазване на правилата, отколкото за творчески ценности в изкуството, науката, общността и любовта. Да изкажеш правилното става по-важно от това да чувстваш правилното.Съливан говори за словесна магия, при която езикът по аутистичен начин се използва за самозащита. Отдаване и човешка близост също едва ли са в съзвучие с натрапливото невротично жизнено чувство. Като заекващ натрапливият невротик спъва всякаква спонтанност и прекаленост в общуването с околните, за да не се стигне до близост и свързаните с нея страхове. Появява се несъзнавано съмнение и относно половата принадлежност: “Аз мъж ли съм или жена?” Несигурността кръжи около темата: “Дали изобщо съм достоен за любов? Дали някой би ме обичал?” Тези скрити страхове поставят на голямо изпитание също търпението в терапията, при която винаги се касае за откровеност, спонтанност, разбиране и отдаване.
Където невротичните защитни механизми на Аза вече не са достатъчни, при по-големи натоварвания и изисквания може да се стигне до психотични реакции. Ако изследваме детството на такива хора, ще установим, че в много отношения те са дълбоко обезпокоени (Съливан при това ограничава своите наблюдения върху мъже шизофреници). Става дума за многобройни обстоятелства от тяхното детство и юношество, които по-късно могат да се отприщват в шизофрения: често интензивната връзка с майката се удължава нездравословно дълго, без вече тя да може да дава сигурност и любов. Отношението към бащата често е белязано от ревност и омраза, а в брака на родителите има големи разногласия. Майката доминира и застрашава бащиното самоуважене. В ранна юношеска възраст детето уплашено страни от своите връстници, така че не може да придобие социални умения за по-скоро равноправно общуване със своите другари по игри. Последицата е, че то все повече страда от осезаема липса на самоуважение и трябва да се спасява чрез отбранителни и заместващи действия. Така в предпубертета то вече е “различно от другите”: неговото странно, особено поведение, неговите колебливост, нерешителност и нереалистични претенции се долавят от околните, без обаче да могат да бъдат същински разбрани. Към това се прибавя бедната откъм чувства и пълна с враждебност към сексуалността семейна атмосфера, която предава на детето противоречиви и объркващи чувства и представи за другия пол и за любовта; жената се проявява например едновременно като грешна и свята, като доминираща майчинска фигура и като същество със сексуални претенции. Не е чудно, че юношата се отдръпва от хетеросексуалността и може би остава на етапа на предпубертетно хомосексуално общуване със своите връстници или изобщо изключва сексуалните пориви от съзнателните си преживявания. Резултатът е повърхностно приспособяване, лабилно равновесие без защита срещу голямата вътрешна самота, депресивност, страх и враждебност.
Много начини на поведение могат да бъдат признаци за по-късна шизофрения. Към тях принадлежи чувството за нараняване, обида, оскърбяване, очерняне или презрение от страна на другите. Такива чувства са познати на всеки човек поотделно и се срещат при всички психически смущения; особено през пубертета твърде много хора изживяват чувствата за прекалени изисквания, които водят до подобни на психоза състояния, сравними с кошмари, за които Съливан казва, че са идентични със струкурата на шизофренията. Психично устойчивият човек може да се освободи от такива налудни представи и страшни сънища, да поиска помощ и окуражаване, докато шизофреникът потъва в тях.
Съливан непрестанно подчертава, че преходите от чисто нервозно състояние към шизофрения са размити, и че психозите биха били възпрепятствани по-лесно, ако на юношите се отделя повече внимание. Преди всеки психотичен срив “болният” предприема ред отчаяни опити за приспособяване, които не се разбират от околните. Ако беше по-подготвен, възпитателят би забелязал, че младежът изостава от своите задачи, било в любовта, работата или в отношенията, като се опитва да прикрие това бягство пред самия себе си и пред другите с всякакви защитни реакции. Чрез маниерни пози или състояния на възбуда той прави опит да се откъсне от тази ситуация или пък търси облекчение, като прехвърля вината и позора върху другите. Мнозина бягат в болестта или в употребата на наркотици. Целта е ограждането от средата, защитата на Аза. Това обаче са защитни мерки, които задълбочават душевната нищета и отварят безперспективна вътрешна борба, изчерпваща всички сили и довеждаща до срив, ако не дойде помощ отвън.
За Съливан същността на шизофренната реакция е в преживяната като безизходна конфликна ситуация между удовлетворяването на елементарни потребности като близост, нежност, сексуалност, признание и успех, от една страна, и потребността от сигурност, липса на страх и самоуважение – от друга. Мнимата безизходица все повече и повече създава паника, така че Азът загубва цялото си ориентиране в реалността и се предава пред лицето на заплахи отвътре (копнеж за любов, самоуважение и власт) и отвън (враждебните други). Това състояние на напрегнатост във висока степен (кататония) и вцепенена от страх трескава неподвижност (ступор) е собственият образ на шизофренията. Тя е сравнима със сковаващия ужас, от който сме обзети в кошмара, без да можем да се освободим от него. Кататоникът се чувства заплашен от универсална опасност. Той е преживял как по странен и неразгадаем начин неговите действия стават все по-напразни и все по-погрешни и е стигнал до извода, че е “побъркан”. Всичко около него буди страх, без той да може да намери думи за или значение на тези налудни (паратаксични) представи. Болният се намира в ситуация, в която всичко го подтиква да предприеме нещо, без да знае какво да направи. Оттук идва и ступорната неподвижност, която всъщност е най-висока готовност за скок. Понякога болният се “събужда” от вцепенението и действа целенасочено, за да овладее тази ужасяваща сила. Той заплашва може би себе си самия (опит за самоубийство) или други, или се опитва чрез магически действия и жестове да убеди своето обкръжение, че сам е добил свръхчовешка сила. При него всичко се върти около големи опасности, нападение, отбрана, презряна слабост и свръхчовешка мощ. Оттук идват страховете от отравяне, а също страхът от чужди влияния или враждебно настроени личности – страхове, които се срещат във всички форми на начална шизофреиня, без все още да са параноидни в собствен смисъл.
За Съливан параноята е възможен “излаз” от кататоничното отчаяние. Тя е опитът за самоизцеляване - поведенски образец, подготвен още от детството и семейните отношения. Към параноидно защитно поведение прибягват хора, искащи да бъдат безупречни, непогрешими и успяващи, такива, които въпреки враждебните си тенденции, постигат нещо. Културата и обществото одобряват тази нагласа, защото е обичайно злощастия и бедствия да се прехвърлят върху изкупителни жертви и вината да се стоварва върху другите. Образец за презрение и унижение са расовата омраза, ксенофобията, политическите и религиозните идеологии. Те изкушават към повишаване собствената стойност чрез незачитане на другите.
При параноидното “самоизцеляване” болният се връща сякаш с вдигната глава в общността, като оттук нататък е принуден постоянно да презира и да унижава другите, та с това да потиска чувството за собствена незначителност и нищожност.
Не за всички шизофреници е открит пътят към параноидния динамизъм, дори когато те самите години наред са били изкупителна жертва на други и мишена за обвинения и неуважение. Без терапевтична помощ може да се стигне, при натрупване на шизофренни епизоди, до пълно откъсване от хората, което погрешно се обозначава като “преждевременно затъпяване” (хебефрения). Болният в действителност е изоставил всякаква надежда за човещина. Той се е отдръпнал напълно от света ивегетира на една почти биологична плоскост, без да се интересува от присъдата на околните. Той се завръща към своето тяло и неговите даряващи наслада зони, отказва се от всякакво внимание и оценяване. Със своите нечистоплътност, неприличие и тъпо безразличие той изразява своята безнадеждност, но също едно тайно “величие”, защото привидно има “силата” да прекрачи обществените норми и табута и да предизвиква у своите ближни отвращение и ужас.
Съливан никога не се е съмнявал, че въпреки своите най-често драматични и страховити прояви, шизофренията не може да бъде изведена от наследственост и конституция. Причина за нея е главно потискащият житейски опит.

Да мислиш, да чакаш, да постиш.

Депресията и волята за живот
Карол Раймер

"Сърцевината на всяка болест – както физическа, така и психическа, има една основна рана – напрежението от вътрешния конфликт, който изглежда непреодолим и който може да генерира горчивина, гняв и загуба на воля за живот...
Майкъл Балинт

“Волята за живот” е огромна мистерия и всеки медицински работник знае, че това засяга както физическото ни, така и психическото ни добруване. Оцеляването зависи от желанието на болния човек да оздравее. Съзнателно той може да заявява, че иска да живее, но някъде вътре в себе си всъщност да изпитва желание да се върне у дома и този копнеж по смъртта може да бъде много по-силен от всяко съзнателно обявено намерение да се подобри.

Съществуват купища статии, книги, теории и др., които се занимават със страданието от депресията и начина, по който тя отнема “волята за живот”. Депресията е универсално преживяване. В най-тежката си форми тя е много инвалидизираща.

Дали нечия депресия се счита за достатъчно сериозна, за да й се обърне внимание, ще зависи от това доколко разболяваща изглежда. Ако човек е със силна воля и решителност, често продължава да живее както досега. Това, за което не си даваме сметка, е че депресията не си отива - тя просто става по-малко осъзната или започва да се проявява тялото – оттук и болестите.

Защо някои хора имат способността да посрещат предизвикателствата и преходите, докато други потъват в горчивина и безнадеждност и заживяват на ръба между живота и смъртта? Този проблем може да се корени в загадката на индивидуалния вроден характер, за който можем да получим много прозрения от рождената карта (хороскоп).

Клинична депресия
Обикновено е свързана със загуба на либидо – състояние на апатия и безчувственост, загуба на енергия и интерес към хора, обекти и социални активности. Обикновено физическото съотвествие на това състояние е хронична умора. Жизнената сила се е отдръпнала от живота. Понякога се наблюдава разсеяност и невъзможност за концентрация. Обикновено човек пренебрегва личната си хигиена, не си прави труда да се мие и да носи чисти дрехи. Сънят и хранителните навици са нередовни. Външните проявления са много – и винаги са отклонение от нормата. Сякаш човек е потънал в дълбока, тъмна пропаст, затворен в отчаяние, което не се усеща. Различни жизнени ситуации могат да предизвикат такова състояние – мъка, чувство за загуба, изоставеност и т.н.

Маниакална депресия
Яростна защита, при която индивидът бяга от настъпващата тъмнина на дълбока депресия в полубожествени висини, където вярва, че е надарен, специален, способен да постигне всичко и всъщност е безсмъртен. Зад маниакалното бягство се крият тъмнината и сянката. Маниакално-депресивният индивид е заседнал в параноидно-шизоидна позиция, балансирайки между последователното идентифицаране с абсолютното зло и абсолютното добро.

Терминът “сянка” е много обширен – може да включва редица измерения на преживяването – слабост, чувство за малоценност, злина, изкривеност и тъмнина, примитивност.

Кой си ти без твоята маска и приемлива персона? Човекът, който е затънал в депресия, не е способен вече да използва своята персона, за да се скрие от нещото отдолу, мъртвото тяло с всичките му грехове и тъмнина. Ако погледнем на депресията в този контекст, тя е действителният край на детството и реалният сблъсък с истинската ни същност и ограничения. Тя обикновено е началото на много важен процес на израстване, който зависи от разбирането и интегрирането на болките и страховете, които населяват индивида. Без помощ и разбиране много хора затъват.

Самоубийство и гняв
Депресия, причинена от силен и жесток, подтиснат гняв, често подтиква към опити за самоубийство. Неуспешно самоубийство е това, което се проваля защото всъщност така е замислено. То е зов за помощ и начин да бъдат наказани другите, накарани да се чувстват виновни и отговорни за ужасното депресивно състояние, в което се намира индивидът.

Фобии
Този вид неосъзната депресия се проявява по заобиколни начини – обикновено чрез физически симптоми и модели на поведение с принудително саморазрушителен характер. Все още няма връзка между човека и депресията, освен символична такава, която само страничен наблюдател може да забележи – натрапливо хранене, пушене, пиене, липса на грижи за тялото, безсъние и т.н. Ако човек допусне признаци на осъзнаване, нещо започва да се случва - обикновено това е откритието, че си страшно депресиран. Това е началото…

Депресивната Позиция
Този етап на развитие е част от процеса на оформяне на Eгото в детството. Ако този процес е прекъснат или не е отработен, то тогава определени етапи от него ще се възобновят в патологията на възрастния човек. Идеите на Мелани Клайн са много ценни, защото ни помагат да разберем пътищата на депресията (“Завист и благодарност”, Ню Йорк, 1984 г.). Клайн допуска, че това е психологическо състояние, което възпрепятства интегрирането на добрите и лошите чувства. Едно малко дете не е в състояние да понесе амбивалентни емоции като любов и омраза едновременно. То все още не може да се справи с преживяването на доброто и злото в майката или в себе си. Клайн смята, че има огромно напрежение между чувството на любов и доверие от една страна, и на омраза и разрушителност от друга. Ако Егото не може да побере в себе си съзнанието за възможност да чувстваш едновременно омраза и любов към някого, без да бъде унищожен - и че е възможно едновременно да обичаш и мразиш - тогава тези амбивалентни чувства ще бъдат разцепени. Майката е черна и отхвърляща, докато детето преживява себе си като добро и обичащо - или майката е добра и любяща, а детето преживява себе си като черно и зло. Доброто или злото ще се проектират навън, а с противоположното се идентифицираме. Оттук и параноидно-шизоидната позиция – параноидна защото параноята винаги е свързана с проектиране на собствените деструктивни чувства навън към другите, а шизоидна, защото има съществено разцепване между емоциите, които принадлежат на един и същ човек и са изпитвани към един и същ обект.

Параноята е предепресивно състояние. Преминаването от параноидно-шизоидна към депресивна позиция означава постепенно отделяне от майката - детето постепенно изплува като отделна същност с наченки на индивидуалност, както и майката с нейната различност от детето. Повечето хора си остават “заклещени” между тези два етапа на развитие.

Любимите хора са или идеализирани, божествени обекти или ужасни, студени, отблъскващи чудовища. Обикновено любовникът отначало се идеализира, докато човек се чувства едновременно малоценен и щастлив, че е намерил такъв прекрасен човек. После, когато любовникът те нарани, божественият обект бързо се превръща в дявол, а човек се оказва невинна жертва на нечия безчувственост.

И така, ние разгледахме депресията като обърнато навътре или индиректно проявление на подтиснати разрушителни емоции и етап на развитие, който е необходим за преминаването на индивида от инфантилно и неоформено състояние към такова, в което Егото - центърът на съзнаваното - е силно и способно да се справи и общува с живота. Препоръчително е да се има предвид качеството на скърбене, което неминуемо придружава този преход към чувство за идентичност, защото той наистина е преход от детството с присъщото му идентифициране с родителя - към зрелостта и чувството за отделност.

Депресията е свързана не само с разрушителни чувства, но и с отделност и отделеност - и поради това с траур, макар че може и да няма външно видима причина за скръб.

Да мислиш, да чакаш, да постиш.