Re: Не мога да говоря със съпруга си / Взаимопомощ / Психоанализа и психотерапия

Пуснах темата в съседния клуб, но не съм убедена къде е по-подходящото място да потърся професионална помощ. Затова я копирам и тук:

От няколко месеца имаме проблеми, провокирани от факта, че на мен ми омръзна да съм в ролята на домашна помощница и безгласна буква в семейното гнездо. Когато се опитах да променя нещата - в смисъл: реших от време на време в събота и неделя да излизам, вместо да домакинствам, да се забавя след работа и вместо да се прибера в 6,15 (както са свикнали) да се прибирам в 7 - 7,15, да не готвя всяка вечер и да не пера и гладя цялото му бельо (защото на пералнята има едно копченце, което трябва да се натисне), опитах се да му обясня, че и аз имам служебни и здравословни проблеми понякога, той се нацупи ... Вече не мога да проследя хронологически какво точно се случи, но в крайна сметка той престана да ми оставя част от заплатата си (както винаги см правили до сега и моята и неговата - домакинството). След това започна да има претенции към липсата на приготвена вечеря (бях останала без стотинка), скара ми се, че съм приготвила вечеря, при условие че ми бил казал да не готвя (родителите ми бяха в къщи и не можехме да изкараме на останки от предния ден), изчезна без да ми каже че е решил да си пътува за провинцията.... скъсах се да се притеснявам.... вече си купува продукти само за себе си (и евентуално за детето), храни се сам и си мие собствената чинийка (което си е постижение в известна степен), играе на компютъра и общо взето си прави точно каквото само и единствено на него му е кеф... Не разговарям. Майка ми твърди, че трябва да седнем и да си изясним позициите, но аз не мога да си отворя устата и да разговарям с него. Просто нямам сили. И освен това имам усещането, че нямам какво да му кажа. А може би и малко се страхувам. Той винаги е бил доминиращ в семейството. В смисъл - никога не се е налагал със сила, но е страхотен манипулатор, чуството ми за вина е вкоренено дълбоко в мен и дори закъснение от 45 мин след работа ме хвърля в безкрайни душевни терзания...
Кажете ми накъде да поема. Психолог, психиатър, психоаналитик.... дайте ми някакви координати за връзка или ...
Трябва да направя нещо и за себе си и за него и за дъщерята, която въпреки че е на 16 (или може би точно заради това) е ужасно раздвоена от тази странна ситуация.

Сигурно звучи твърде банално, рутинно, ежедневно и обикновено. Така е. Не е проблемът в ежедневието ми, а в невъзможността ми да се изправя пред него и да говоря. Не само за нещата, които считам че са проблемни, а изобщо. Не мога да си отворя устата. Ужасно усещане е.