Как да се науча да живея с болката...

Не се "взимай в ръце". Мразя този израз почти толкова, колкото израза "Не се взимай насериозно".

Нормално е "да ни занимаваш с проблемите си". "Ние" нали затова сме тук. Ако твоите проблеми не ме интересуваха, нямаше да ти пиша. Не се заблуждавай. Не го правя "заради теб", макар че и азтака си мисля. Никой не го прави. Всеки го прави заради себе си. Един, за да докаже, че знае повече от другите, друг - за да се чувства полезен, трети - за да получи "благодаря", четвърти - ей, така, лаф да става. Не си ни длъжна. Не ти ни занимаваш с проблемите си, ние сами избираме дали да се занимаваме с тях.

Нищо от това, което ти написах не е лесно и не става бързо. На мен ми отне година и половина от пълното безразличие, дори непоносимост към живота, до "майната му" и след това още толкова докато започна да не ми е неприятно да живея.

Единственото, което се надявам да ти остане от моите писаници е, че болката ти няма да е вечна. Белегът ще остане, но няма да боли. Няма да изчезне изведнъж. Ще се стопява малко по малко, ден след ден. Понякога, като от зарастваща рана, ще се отчупват големи корички - в деня когато някое от децата завърши училище, или влезе в института, или се ожени, или ти се роди внуче и после колелото се завърта отначало. Ще има и неприятни моменти, които за час, ден или седмица ще те накарат да забравяш днешната си болка. Такъв е животът. Напълно безсмислена едноактна пиеска. Но след като сме излезли на сцената, трябва да изиграем ролите си до спускането на завесата. Кога заради нас самите, кога заради "партньорите", кога заради публиката. Всеки сам намира своя смисъл да остане до края. Някои не успяват. Не ги упреквам, но бих предпочел да съм от другите и полагам необходимото усилие да е така. Ти също можеш. Не е необходимо (възможно) да го постигнеш днес. Достатъчно е днес да намалее мъничко нежеланието да се справяш и така ден след ден, докато се превърне в желание (или навик) да се справяш. Никога няма да си същата, но ще имаш своите приятни и дори щастливи мигове, колкото и да не ти се вярва в момента.

Още нещо. Не се чувствай длъжна да ми отговаряш. Ако не ти се пише (или не точно сега) не го прави. Няма да се обидя. Открадвай по мъничко удобство за себе си.

Ето, видя ли се сега. Не само мен занимаваш с проблемите си, но и жена ми се включи.

Ето ти две нейни рецепти срещу анемията:

I-ва рецепта - основна

5 връзки магданоз
1кг моркови

Изтисква се сока и се държи в хладилника.

Взема се сутрин на гладно по една чаена лъжичка.

II-ра рецепта - поддържаща

800г мед
4 лимона, смлени с корите
400г смлени орехови ядки

Разбърква се и се държи в хладилника в стъклен или порцеланов съд.

Взима се по една или няколко лъжички (НЕ метални), колкото пъти се сетиш на ден.

Ами, да ти е сладко!

Това със седенето пред РС също е важно, защото говориш за проблема си.
Нужно е, прости си го и си го позволи без чувство за вина. Както и си прости, че не си могла преди невъзможното. Анемията се лекува! С какво число е? Ако е по-ниско число, помага копривата - пие се силен чай с месеци /за мен бяха 6/. Но мисълта, мисълта е много важна! Позитивна или негативна е...

Мир и светлина.

остави се на болката, поплачи си, ако ти се плаче. И аз си обещах, че няма да плача за татко, за да не го държа тук на земята, както преди време направих с баба, и успявам горе-долу през деня, но като си легна, сълзите извират от очите ми. Знам уж, че е отишъл на по-добро място, че последните дни бяха кошмарни както за него, така и за нас и такъв живот не пожелавам никому. Убеждавам се, че е изпълнил мисията си на земята и е дошло време да си тръгне, както и ние ще го направим някой ден. Успокоявам се, че не беше сам в последните си часове, тъй като ми потвърди, че баба е дошла при него. Сума литература съм изчела по въпроса и все давах акъл на другите, но като ти дойде до главата... Котката ми като ме види, че плача, идва и започва да ми ближе сълзите. От време на време пищи необичайно и се надявам, че духът на татко идва у нас, че не ни е изоставил.
Децата как реагират на болката ти ?

Благодаря lidi, nbb и на теб kapincho, както и на съпругата ти за рецептите.

Да, вероятно сте прави, всъщност, знам, че сте прави ... но тези празници... Много зле ми се отразиха почивните дни ... спомени, спомени...

Днес бях на работа, после се захванах с нещо, което отлагам отдавна и сега се чувствам много уморена, но значително по-добре /е, до следващият път.../. Денят ми разбира се не мина без сълзи, но си повтарям, че трябва да се справя. Той ми го каза... той ми каза преди време, че разчита на мен да отгледам децата, вярва, че ще се справя ....... повтарям си думите му, опитвам се да си внуша, че той не би бил доволен, ако сега ме види така отчаяна. Той знаеше колко го обичам и че ако беше възможно, с радост бих ми дала живота си.

Lidi, хемоглобинът ми беше паднал до 68, макар и бавно, но се стойностите се покачват...

Красиво е да се усмихваш, но въпрос на сила е да останеш усмихнат и в най-трудните моменти...

Щом си живяла известно време с нея, значи има напредък (винаги има напредък).
Замисли се за нещата, които искаш. Неща, които искаш за себе си и които биха ти направили удоволствие. Работи за децата си, но не се чувствай виновна да си позволиш нещо, което искаш. Събуди у себе си любопитството, кажи си че има живот извън мъката, започни с наблюдаване на другите. Ако за малко си отклониш мозъка от цикъла, в който е попаднал, той ще има време да помисли и да разбере че всичко, което те натиска е самооплитане. Ако имаш цели и идеи мозъкът самичък ще загърби мъката като ненужна и ще ти помогне да се отървеш. Мъката ще се връща, но няма да бъде целият ти живот. В момента работиш против себе си, започни да работиш за себе си.

Eто и хубави новини! Нека вярата му в теб те крепи и ти дава сили винаги !
А копривата наистина съдържа доста желязо и може да помогне. Има дори пакетчета чай в специализираните билкови аптеки и може да се пие дори на работа.

Мир и светлина.

Да, съзнавам, че отдавна работя "против себе си", знам, че така си вредя...

Красиво е да се усмихваш, но въпрос на сила е да останеш усмихнат и в най-трудните моменти...

Здравей, Цветенце!
За съжаление много добре те разбирам!!! От клуба на раково болните, от който те познавам, разбрах за твоята мъка и много ревах,докато четох писаното от теб. РЕВАХ ОТ БОЛКА, ОТ СЪПРИЧАСТНОСТ, ОТ ПОДОЗРЕНИЕТО, ЧЕ ЩЕ МЕ СПОЛЕТИ ТВОЯТА СЪДБА! СЛУЧИ СЕ НА 1.12.2006! Случи се и връщане на зад НЯМА! Всеки е със своята мъка и тя е най-голямата, защото си е негова.
Ти си млад човек и предполагам , че си живяла със съпруга си около 15 години. Не
искам да ти казвам, какво е когато повече от половината ти живот е минал с човека до теб. Той просто е твоята половина, той е твоето мислене, действията ти са свързани с неговите и изобщо- той си ти. Всички казват ,че съм много силна, колко добре съм се държала и т.н. Надали някой обаче знае какво ми е.Вчера минаха 40 дни от смъртта му, а аз като теб си въобразявам че ще си дойде, ще ми проговори и куп други съмозаблуди.ИСТИНАТА Е , ЧЕ НЯМА!!!Пиша ти, защото стигнах до извода, че мъката, сълзите нощно време, и всичко това се оказва много ЗАРАЗНО! Не ме разбирай погрешно, по възрастна съм от теб и сигурно не страдам повече или по-малко, просто си мисля, че колкото и да не ми се иска той няма да се върне - ТОВА Е ЖЕТОКИЯ ФАКТ. Мисля, че много правилно правиш, когато не се виждаш с определени хора, защото с повечето от тях ти свързваш общото на теб и съпругът ти минало.Много е тежко! Знам го от личен опит! Не мога да ти дам кой знае какъв съвет ,но сигурно старите хора са прави, че времето лекува. Твърде е рано и за теб и за мен, но имаме деца, нали? Сега ние сме и татко и мама - това е! Ако това малко ти помага - помисли си ,че не си сама. Аз лично съм възхитена, че толкова хора са се отзовали на твоя стон и са отделили време за да ти помогнат, който както може. ДРЪЖ СЕ И ПОМНИ, ЧЕ ЖИВОТА Е ПО-СИЛЕН ОТ СМЪРТТА! И продължавай да пише и да споделяш, така на мен поне малко ми олеква. Бъди упорита и търпелива!

БИБА, много съжалявам, за нещастието, което преживяваш. Знам как се чувстваш... Напълно те разбирам... Да, той беше част от мен, обичах го повече от живота си, а сега го няма....
Да, пишех в клуба на раково болните. Благодарна съм им за всичко, което направиха за мен. Те бяха хората, с които общувах докато съпругът ми се стопяваше пред очите ми. Те бяха до мен, когато неговите мъки свършиха. Сега само чета там, но не пиша. Не искам да ги натоварвам, нека вярват, че те или техните близки ще оздравеят, както отчаяно вярвах и аз. Имам приятелки, с които заедно се борихме да спасим хората, които обичаме, с тях съдбата ни свърза завинаги. И до днес се чуваме, срещаме се и споделяме болката. Само човек, който го е преживял може да те разбере...
Какво ни остава сега ... да живеем някак си ... заради децата....

Красиво е да се усмихваш, но въпрос на сила е да останеш усмихнат и в най-трудните моменти...

На първо време не позволявай на околните да те съжаляват. Съжалението е програма, която околните подсъзнателно изпълняват за да не ти позволят да се изправиш и за да те оставят зависими от тяхното съчувствие. Затова и подсъзнателно ги отблъскваш - разбира се, но не трябва да отблъскваш тях, само съжалението им.
Помисли си за живота занапред - кое би искала да имаш. Кажи си: "никой не е казал че ТРЯБВА да съм щастлива, просто имам живот и задължения, ТРЯБВА да се справя дори и да е ходене по мъките, това е по-трудният начин и аз самата така искам. Животът е дар и не бива да се пропилява, щом съм още тук значи имам несвършена работа".
Мъката не ми е чужда. Може да я приемеш вкъщи, но да и се отдадеш е мързел...

Мила, опитвала ли си да получиш квалифицирана помощ-от психиатър или психолог?Казвам го защото те не помагат само на хора, които имат психически проблеми а и на такива като теб, които живеят всеки ден с такава болка. Каквото и да говорим ние, едва ли някой ще ти помогне да превъзмогнеш болката, освен времето. Моят съвет е потърси професионална помощ и започни да се лекуваш с антидепресант, повярвай ми макар и изкуствено, той ще ти е патерицата , която ще ти помогне да преодолееш мъката си и да започнеш да живееш пълноценно заради децата си. Надявам се да не ме разбереш погрешно

Много болка има в твоето писмо, ужасно е да загубиш обичан човек, знам какво е... Но в името на вашите дечица ти трябва да намериш сили и да продължиш напред. Всеки път, когато ти е тежко и мрачните мисли нахлуят в теб, вгледай се в личицата на твоите малки слънчица, помни, че те обичат и имат нужда от теб. И никога, никога не допускай в главата си мисълта, че ще се оставиш на болката да те убие. Желая ти много късмет.

как си ? Надявам се, че вече си малко по-добре.
Не знам какво точно би ти помогнало, но попаднах на следната книга - Живот след загуба , автор: Реймънд Мууди. Уж я купих заради свекърва си, но и на мене ми помогна. Всъщност не знам дали точно книгата ми помогна, защото в момента съм и на успокоителни, но днес мога да понасям хората около себе си за разлика от миналата седмица. Още ме стяга сърдечната област и ръката ми се схваща, но ми казаха, че било нормално след две загуби за толкова кратко време. Все пак животът продължава, връщане назад няма.
Желая ти по-бързо възстановяване !

ОТИВЙ ДО ХОМЕОПАТ.
ЩЕ ТИ ПОМОГНЕ СЪС СИГУРНОСТ

АКО НЕ ИДЕШ НА ХОМЕОПАТ СИ ОБРЕЧЕНА ,ПРИ ВСИЧКИ ПРАЗНИЦИ ДА СЕ САМОЗМЪЧВАШ

Не можем да се научим да живеем с болката, можем само да не й позволим да ни победи. Със времето болката ще намалее, но никога няма да изчезне. Всеки по свой начин преодолява болката, за това няма съвет, има само съчувствие и съпричастност и аз ти ги давам от сърце.

Благодаря!
Казват, че надеждата умира последна. Когато умре и тя, остава болката ... тя е вечна...

Красиво е да се усмихваш, но въпрос на сила е да останеш усмихнат и в най-трудните моменти...