Как да се науча да живея с болката... / Взаимопомощ / Психоанализа и психотерапия

Цветенце,

В тази част те разбирам напълно. Без бях изгубил нещо съществено, преди 4-5 години изпаднах в такава депресия, че наистина нищо не си струваше да се живее заради него. Може би единственото, което ми попречи да не "напусна казиното" беше нежеланието да оставя у децата си такъв спомен и най вече пример. После реших, че след като не мога да си позволя да приключа играта, трябва да се опитам да я направя по-поносима до естествения й край. Четох "специализирана" литература, ходих при един от най-известните психотерапевти, докато един ден (не бих искал да споделям конкретния повод) си казах "Майната му на всичко и на всички. Все някога ще се мре, ама няма сега да седна и да чакам. Когато дойде - тогава." В началото почувствах еуфорията на атентатор-самоубиец, щото наистина не ми пукаше в кой момент ще се гътна и как всъщност ще се развие животът ми. Така и така вече ми беше безинтересен. Както вече ти казах, сега съм дори по-добре от преди депресията, защото пак имам желание за живот, но вече нито му се плаша като преди, нито гледам на него като на безценно богатство, което треперя да не загубя.

Моята депресия е МНОГО ДАЛЕЧ от твоята болка и ако си позволявам да те занимавам със своите преживявания е само, за да ти кажа от опит, че ИЗХОД ИМА. Само не трябва да го търсиш трескаво, веднага, на секундата, защото уви на раните, физически или душевни, им трябва време за да зарастнат. За душевните времето е по-дълго. Не те карам да се юрнеш по дискотеките или "да се събираш с приятели". Ако ти е неприятно, не го прави. Единственото, което ТРЯБВА (според мен) да правиш е да си създаваш занимания, ако са приятни още по-добре, но не е задължително. Когато ти е тъпо и празно, вместо да гледаш в една точка, по-добре стани и измий чиниите, преподреди кухнята, размести хола, но не съзерцавай празнотата, която те обгръща. Трябва да свикнеш да правиш разлика между болката и празнотата. Когато те боли и ти е мъчно, припомни си за НЕГО, поплачи си и след това си намери занимание. Когато ти е празно, не чакай, направо се захвани с нещо. Не гледане на телевизия или четене на книга. Нещо, което да правиш с ръцете си.

Повярвай ми, напълно разбирам колко неприложими ти изглеждат всички съвети, които получаваш от хората около теб. Почти чувам думите ти "Какво разбирате вие, нали не вие сте загубили най-близкия си човек". И все пак аз ЗНАМ, че изход има и ти рано или късно ще стигнеш до него. Не, защото аз съм ти казал, а защото така е устроен животът.

Прадядо ми е загубил шестте си сина, от 17 до 54 годишни, двама зетя и 4 внуци. Намерих дневника му, писан преди повече от 50 години. Там той пише: "Питат ме хорат как издържам. Ами лятото взимам търнокопа, отивам в гората, па бухам, бухам, докато сили не ми останат. А вечер седя и дращя в тези тетрадки. Питат ме (тогава е на 74), абе старче, защо още се мъчиш, ами не си отидеш от този свят. Как така ще си отида, че аз имам семейство, което чака на мен!?!" Той живя 83 години, а жена му - 87. По-голямата им дъщеря - майка на майка ми загубва първия си мъж на 32 години. Две седмици след него умира втората й дъщеря - на 12. От немиотия се омъжва повторно. Четири години след това ампутират единия крак на втория й мъж от средата на бедрото. След две години ампутират и втория. Гледа го така 12 години (а се е омъжила за него за да има кой да й помага за трите дъщери). Когато този мъж е без два крака, най-малката й дъщеря - майка ми заболява на 20 години от туберкулоза, по това време смъртоносна. Майка ми е една от малкото оцелели макар и с 30% остатъчен капацитет на дробовете (сега е на 79 и от 11 години е с един бъбрек). Баба ми живя с нас 25 години и почина на 87. Беше най-уравновесения човек когото съм познавал. До 86-тата си година ръцете й не работеха само когато спеше нощем.

Знам, за всеки човек личната болка е неповторима и най-силна, но аз имам реалния пример на тези хора, които не просто са оцелели, а живяха по-смислен живот от много други.

Ще издържиш, чувствам го по начина, по който пишеш. Ти имаш здрава психика и трябва само да потърпиш, докато болката започне да се притъпява, но и да си помогнеш това да стане по-скоро.

ПП. За поведението ти - не е ужасно. Не си длъжна да се насилваш и да се усмихваш на познатитте си когато ти се плаче. Добре е да спазваш нормите на приличие, но не се притеснявай да им казваш да те оставят на спокойствие, когато ти е нужно. В това няма нищо лошо. Можеш да прочетеш книжката на Йозеф Киршнер "Изкуството да бъдеш егоист". На мен ми беше полезна. Не се упреквай, че не можеш винаги да изтърпяваш приятелите си. Това не е необходимо. Това е все едно да се чувстваш виновна, че не можеш да отидш с тях на екскурзия в планината, защото си със счупен крак. Ако те разберат, добре, ако не, проблемът си е техен, не твой. Не те съветвам да се караш с приятелите си, а меко и спокойно да ги помолиш да те оставят да изживееш мъката си, така, както за теб е най-леко.