|
Бихте ли направили психоанализа на лирическият герой и съответно на автора на това произведение. Предварително благодарско!
Сън.
Надникнах през прозореца. Навън духаше силен вятър и носеше гъсти облаци прах. Чуваха се някакви гласове, опитващи се да надвикат вятъра, разтревожени, като че ли гневни. Те бяха естествени, всички наоколо така говореха, всички се опитваха да изглеждат внушителни и страшни. Нещо ме тикаше да изляза и да видя какво става. Чувствах, че не бива да го правя, но не можех да се спра.
Собственикът на двореца не си виждаше никъде, но навсякъде се усещаше присътствието му. Тържество ли е това? Араби с пушки сноват във всички посоки, диви маанета се сливат от няколко посоки, всяко крещящо своето кресчендо от непривични звуци, недопускащо еретичната мисъл, че е възможно да има друго като него. Странно, но жените наоколо не бяха с фереджета – лицата им бяха открити, имаха същите изражения, като тези на мъжете, но приличаха на маски, заради което напомняха извратени гротески. Те също крещяха. Дори малобройните деца се надпреварваха, кое по-силно може да крещи.
Не разбирах какво викат всички тези хора. Не знаех езика, но усещах, че не това е причината. Стана ми студено, загърнах се в дебелата вълнена тога, която носех и се опитах да стегна колкото се може повече мускули, с надеждата, че това ще ме стопли. Със същата надежда се примъкнах до естествените стъпаловидни скали, сякаш издълбани преди хиляди години от безименен майстор.
Червеникаво небе, червеникава земя, покрита с червеникъв пясък. И нищо от всичко това не беше действително червено, но усещането беше смачкващо. Как може да не е и в същото време да е? Не разбирах, но с цялото си същество го чувствах.
Някаква жена ме задърпа. Викаше, ръкомахаше, по едно време дори запя. Звукът беше отвратителен, но някак си разбрах смисъла, а той беше, че не бива да стоя тук. Не ми е тук мястото. Беше слаба, дрипава, много измъчена... и зла жена. Ето пак закрещя. Тръгнах напосоки, само и само да се отърва от нея. Тя остана някъде там и продължи да крещи. Нямах понятие на кого, но и не исках да знам.
После се озовах на някакъв площад. По него се разхождаха хора с важен вид. Сергийте бяха същите, като на предишното място, но продавачите се усмихваха мазно и всеки се превъзнасяше, хвалейки стоката си. Тук също никой никого не слушаше, но хората обикаляха бавно и се правеха, че слушат. Всеки си вървеше по своя път и отново същата музика. По-изчистена, по-правилно звучаща, но въпреки това непозната и неразбираема – и тук празнуваха.
***
Не разбрах как съм попаднал в двореца. Високи кули от отминали епохи се издигаха в небето. Стари бяха, изглеждаха не на място. Сами по себе си красиви, но сякаш умелият дизайнер ги беше нахвърлял за отмъщение. Дали за лошото заплащане, дали заради чувството за неоцененост... Никой никога нямаше да узнае.
Всички ме наричаха по име. Откъде ме познават тези хора? Ясно беше, че ме вземат за друг, но твърдяха, че това съм аз, същият за когото те говорят. Но те не говорят за мен! Как могат да ме объркат? Нима не могат да ме различат от този, за когото твърдят, че така добре познават? Дърпаха ме в различни посоки и точно когато стана нетърпимо и бях готов да закрещя, една богато облечена, приказно красива жена дойде и ме отведе от тях. Усмихваше се, говореше моя език. Успокояваше ме и ласкаво галеше ръката ми, докато вървяхме. Изведнъж забелязах провисналите торбички под очите й, замазани с обилен грим. Ръката й беше също с провиснала кожа, под нея прозираха дебели вени, държеше ме нежно, но властно, аз ... исках да избягам, но в очите и прозираше заплаха. И говореше за красиви неща, които иска да ми покаже. Не биваше да казвам, че е стара. Исках да избягам, но не можех. Краката ми сякаш бяха подвластни на жената.
Заведе ме в голяма приемна зала в двореца. Отвън виеха вълци, а вътре течеше тържеството на най-високото съсловие. На голям трон в единия край на залата седеше мъж с мургава кожа, дебели черни мустаци и строго облеко. Към него се стичаха колоните от хора и всички се покланяха ниско до земята, като пред някакъв идол. Жената ме поведе отстрани на човешкия поток, право към него. Когато наближихме, видях очите му. Не, това не бяха очи на обикновен човек! От тях струеше власт и лудост. Момиченцето, което стоеше до сами трона подшушна нещо на баща си, той едва забележимо кимна и тя се затича към майка си. Жената, която ме водеше, за миг ме пусна, колкото да прегърне детето и отново ме хвана с нежните си клещи.
Двете заговорнически поглеждаха към мен, докато си говореха, а около тях се образуваше лукав ореол. Мъжът на трона само погледна към нас и отново се задълбочи в заниманието си. Заниманието му беше, да излъчва власт и лудост към тези, които се самоунижаваха в краката му.
Момиченцето протегна ръце към мен, а майка му ме погледна подканващо. Така или иначе аз не принадлежах на себе си.
Щом се озова в ръцете ми, детето започна да ме целува. Лудо! Не като дете - целуваше ме, като истинска жена – облизваше устните ми, лицето ми, лапна ухото ми и започна върти езика си вътре. Аз не знаех какво да правя. Погледнах към жената, но тя като че ли не ме виждаше. Вниманието й беше съсредоточено върху малкото дяволче, с огромно внимание следеше всичките му действия. Не можах да определя този поглед. В него нямаше нищо воайорско, никаква възбуда. Може би нещо, подобно на научен инетерес, граничещ в безпристрастността си с незаинтересованост. А тялото ми беше сякаш от гума.
Неимоверни усилия ми костваше да се отскубна от прегръдките на това лудо момиче. Но когато я оставих на земята, тя се оказа стройна красива девойка на около 13-14 години. В света, в който се намирах тя се считаше за пълноценна жена... Вече се оглеждах за изход, когато отново клещите на майката се сключиха около китката ми. Заедно с това силите отново започнаха да ме напускат, осъзнах, че съм се възбудил и ми личи.
Дъщеря и майка. Дъщерята плаче на ръката на майка си и видимо се смалява, а майката ме гледа втренчено, но не заповеднически, а с укор. “Как можа да направиш това?!” – сякаш казваха очите й. Не, тя не направи никакъв знак да продължа, но излъчването й беше толкова силно, че усещах как ще се подчиня. Потърсих с поглед бащата, а той гледаше към нас с отсътстващ поглед, сякаш нас ни нямаше на това място. Никой друг от цялата зала не гледаше към нас. Хората се бяха вторачили напред и не виждаха нищо, освен човека на трона... или може би, самия трон. Който пък нас не виждаше, въпреки, че гледаше към нас. Човекът ли гледаше или тронът? И дали наистина не ни виждаше?
“Гаф ли направих? Когато отидеш на гости, си длъжен да се съобразяваш с местните обичаи. Ами ако това е смъртна обида за домакина?” Той все така обсебваше цалото пространство с аурата си. Всичко тук беше подчинено нему, а аз се държех, като последния глупак.
Нещо лепкаво докосна ръката ми. Малката беше застанала на ръце и с вагината си обгръщаше пръстите ми. Ето, един пръст вече потъна в нея. Сякаш вакуум поглъща плътта ми навътре, а вулвата й, като жива продължава да ме всмуква и да пълзи по ръката ми. Поглеждам към майката, но тя отново гледа на сцената с научен интерес, без да ми обръща никакво внимание. Сякаш съм някаква вещ, играчка, която е предназначена за едно единстено нещо и нищо друго няма значение. Отдавна предателската възбуда ме бе напуснала. Усетих, че втори пръст е в утробата на чудовището и със сила дръпнах ръката си нагоре. Затрудних се. Погледнах надолу и видях, че цялото тяло почти се е стопило и само една огромна вулва е обхванала пръстите ми. Вдигнах ръката си, заедно с тялото нагоре. Търбухът му беше изпълнен с въздух, като при силна възбуда, но заради малкия си размер и многото въздух, това, което държех приличаше на балон. Нещо мърдащо, живо, но сякаш кукла.
Измъкнах пръстите си и оставих куклата да падне. Тя издиша, гърчейки се, а аз побягнах. Майката взе изчадието си, втурна се след мен, но аз успях да се скрия в множеството. Добрах се до лъскавите завеси, които висяха пред всички стени и започнах да диря изход. Зад завесите стените бяха пропукани, стари оронени тухли като по чудо се държаха една за друга и не се срутваха. Странно, но бързо намерих врата.
Отвън беше късен следобед, слънцето беше отстъпило пред все повече сгъстяващите се сенки. Седнах на някакъв камък, за да позволя на свежият хладен въздух да окаже благотворното си въздействие върху разпиляните ми мисли.
***
Един вълк дойде и ме облиза. Беше едър и силен вълк. Сивата му козина се сливаше с тъмнината, но очите и миризмата му ме успокояваха. Той седна пред мен и погледна към гората зад руините, които обграждаха двореца с гнилите стени. Това беше знак да го последвам. Вече знаех и че мястото ми е там, в гората оттатък руините и, че единствено там ще мога истински да дойда на себе си. Около двореца се спускаше странна синкава мъгла, която обещаваше да погълне всичко наоколо.
Сложих ръката си на холката на вълка. Той се обърна и сякаш се усмихна. Беше приятел, нещо повече аз бях вълк, но по незнайни причини се бях озовал в света на хората и сега беше време да си ходя удома. Там, в гората оттатък руините, където мъглата не може да проникне и откъдето бях дошъл.
- Хайде, братко, - каза вълкът и аз станах.
- Къде са останалите?
- Чакат те.
Тръгнахме с последните капчици дневна светлина. Луната свенливо започваше да разстила килима си над нас, когато стигнахме руините. Три вълка, едри и силни, също като приятеля ми, чакаха в сенките и гледаха склона зад нас. Приближиха ме, подушиха ме един по един и заедно извиха към луната. Изведнъж ми замириса на кръв, а откъм гората дочух тропота на сърна. Ухото ми кървеше силно, но след седмица щеше да остане само белег. Два от пръстите ми на едната лапа липсваха. С накуцване поех към гората, а два от вълците застанаха от двете ми страни. Третият, който ме чакаше при двореца остана последен.
Не се обидих - знаех, че сега съм слаб и още дълго няма да мога да се меря с тях.
България в Австралия.
Завинаги.
|
