тъжно ми е... трудно ми е...

бащата на моята приятелка има дългогодишни камъни в жлъчката и получи запушване. наложи се операция. той е на 83 години, но пък операцията е рутинна. при отварянето се оказа рак. ясно е, че човекът си отива, въпросът е за колко време и дали ще се мъчи. знаете сами.... няма да влизам в подробности. сега правят изследвания разни, за да си отговорят на тези въпроси. майка й е с дългогодишна депресия, психически много лабилна и си представяте сега в какво състояние е. приятелката ми е опората и на двамата сега и трябва да се грижи и да движи всичко. всичко около умирането на баща си.

аз й се възхищавам за здравия дух - тя е стегната, енергична, ясно съзнава какво е и какво предстои, но не се поддава на черни мисли, отчаяния, самосъжаления, плачове, а мисли как най-рационално трябва да се действа. но това съвсем не значи, че й е леко - нали я виждам - много й е тежко, но стиска зъби.

на мен ми е толкова мъчно и тъжно:

за него, защото се познаваме добре и е прекрасен човек - че си отива, че ще се мъчи и ще го боли...

за майка й, и с нея се познаваме добре - че страда за мъжа си и още повече ще й се задълбочи депресията (което само по себе си е страдание)...

най ми е тъжно, разбира се, за приятелката ми - че баща й си отива, и то в ще е в мъки; че майка й изпада в жестока криза....

аз се старая да съм до нея - това е комай единственото, което мога да направя. е, когато трябва да отида някъде за документ или друго да взема вместо нея, го правя, но засега няма много нужда от конкретни услуги. трудното е, че не съм съвсем уверена как да се държа с нея. тя не плаче и не се тръшка. но аз не знам дали трябва да говоря на тази тема , колко и как да говоря. дали да я избягвам, дали подробно да говоря, дали да я успокоявам, дали да съм твърд реалист... просто не знам.... дали да се опитвам да я разсейвам с приказки за какви ли не други интересни неща, дали да се опитвам да я развличам и разсмивам... глупаво звучи, но не знам :( засега карам по усет - оставям в нея инициативата (тя по природа е по-енергична и комуникативна от мен) и както тя поведе разговора, аз така. ако говори за проблема, говоря и аз - и се опитвам да уцеля нейната степен на задълбоченост и ангажираност. ако заговори за друго - и аз. просто вървя по нея като слепец подир куче-водач. нелепо, а? аз искам да съм й от помощ и тя ми каза, че много й помагам, че съм до нея - а всъщност не знае, че аз се чувствам по-безпомощна от нея. правя всичко по интуиция с абсолютна несигурност.

знам, че това са неизбежни житейски ситуации, но никой не ме е учил как аз да се справям с тях. всичко, прочетено в психологическите книжки, не ми върши работа се оказа - когато случаят толкова пряко ме засяга :(

за какво пиша всичко това:

ами за да си го кажа просто какво ми е, имам нужда да го кажа някому... а се оказва, че май реално не мога да го кажа, т.е. на реален човек някак не мога...

тъжно и трудно....

IMAGINE...

Разбирам те Джейни, много от нас са преживяли вече подобни неща...иска ми се в този момент да ти кажа, че съм до теб, до твоята приятелка и близките ви.
Дръж се, не си сама

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Всички хора са Пътници. И вече ни няма, отдавна , нищо...

връщаме се само за да изпълним отново някоя мисия. Но иначе ни няма, вече.

Без страх!

Белое на белом...

......Тъжно ти е и трудно, но ти ще се пребориш защото си войник, макар и редник...е не можем всички да бъдем генерали в живота...имаш подкрепата ми....

Връзката поставя в зависимост

всеки минава през това...

имам много близки роднини, починали от рак

сега имам колега, болен от рак. Работим в една стая, заедно сме по цял ден.

Най-ужасното наистина е чувството за безсилие.

Виж, има много видове смърт. С досега до такава бавна смърт може би съдбата само искаа да ти покаже, да те научи, - да не оставяш "неуредени сметки", ако ме разбираш.
Защото има и смърт внезапна (твоята, или на някой познат), и тогава няма да имаш време за никакви корекции в отношението си към човека.

Всъщност живота е една доста разтеглена във времето смърт, по-добре да гледаш така на него. Имам предвид в отношенита си с хората, а и лично към себе си. Нито ти, нито някой друг, е в по-добро положение от умиращия от рак. Дано и за това ме разбереш.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

но никой не ме е учил как аз да се справям с тях.

dali tova mozhe da se nauchi?
kazvat,che v iztocnite uchenia se otdelia mnogo vreme na podgotovkata za smart. nie miamame takiva tradicii.a ne badi sigurna, che priatelkata ti ne se poddava na cherni misli i otchaianie.

"аз се старая да съм до нея - това е комай единственото, което мога да направя" Това,единственото/т.е. че си до нея/ е най-важното да знаеш...

Почти нищо не можеш да направиш за приятелката си, Джейн.
Няма начин да облекчиш положението й в емоционален план.
Всъщност малкото неща които помагат ти си написала, че ги правиш.
Едното е да я отменяш по ходения насам-натам когато можеш, защото е ужасно ходенето по болници, ваденето на докумнети... всичко е една голяма гадост.
Другото е да я оставиш тя да води разговорите на където й се иска.
Не й давай да усети твоето отчаяние и страх. това ще я накара да се почувства самотна. Както тя е источник на сили за баща си, така ти бъди источник на сили за нея. И си намери някой пред който да изливаш отчаянието си и така по веригата докато болката намалее до толкова, че може да бъде понесена от един човек.
Ужасно страшно е и като се случи такова нещо... не минава всъщност никога...
И смъртта не е изход освен за самия болен. Тези които остават след неговата смърт и които са се грижили за него докато е бил болен имат много дълъг път за изминаване: болка от загубата, възстановяване от това, че си живял и си се грижил за умиращ, усещането за безсилие с което си живял толкова време не си отива изведнъж... много са нещата...

Мнението е изтрито от MarinaB

не се напъвай!