Не съм! Затова сигурно пиша така... Съзнавам че мнението ми е нехуманно.
Ще съм с моите родители до последния им миг, но не бих го направил за чужди хора. Не и със сегашното си мислене.

Не те осъждам и класифицирам като нехуманен.
Просто искам да ти кажа, че говориш за нещо за което нямаш ни най-малка представа и най-искрено ти пожелавм никога да не я получиш тази представа.
Това са неща които не могат да се обаснят, така че другия да успее да ги съпреживее.

Какво има да мислиш, нали си го измислила и ни посъветва да го приложим към страдащите.

МИР НА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА!

Хайде де къде се губиш , че ние тук се изпонадявахме да работим за хората.
Няма да те питам нищо вече?

МИР НА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА!

Въпросът не беше КАК, а защо няма кой.

разбрах! така е, не отричам.

ти грижила ли си се доброволно за неблизки болни хора?
искам да разбера защо ти имаш представа, а аз не.

уточнявам - нека не говорим за близки - майки, бащи, баби... дай да говорим за грижи за чужди хора. имаш ли опит в това?

Нямам опит в грижи за възрастни хора които не са ми близки.
Но когато започнах да се грижа за близките си и видях колко са безпомощни без мене си помислих, че сигурно има болни възрастни хора за които няма кой да се погрижи и че това е ужасно. Помислих си, че ако мене ме нямаше моите близки щяха да страдат много понеже няма да има кой да им помогне и това ме изплаши до смърт и ме накара да пожелая да помогна и на непознати. А и вече минах пътя. Знам какво се прави, към кого трябва да се обърнат болните... изобщо компетентна съм. Или поне много по-компетентна от преди.
А ти грижил ли си се за малки деца които на са ти близки, че в тебе има такова голямо желание да им помагаш, че си готов да жертваш възрастните хора заради тях?

Не съм се грижил за неблизки деца. Но откакто се роди моето дете осъзнах с пълна сила и немалко уплах (е, не до смърт) че ме чака трудната задача да възпитам от този доскоро ембрион един нормален човек и че двамата сме отговорни за една човешка съдба. Честно казано за първи път оцених дълбоко какво са направили моите родители за мен. За първи път се замислих сериозно за недостатъците си, които не искам да виждам в сина си, за първи път след 5 години забелязах недостатъците на жена ми които не искам да се наследят. Всичко се преобрази за няколко месеца, дойде си на мястото, настана друг живот. Детето ми расте щастливо и весело, играем, прохождаме, проговаряме заедно. И в един момент се замислям какво ли правят онези изоставените необичани деца и родителите на онези болните деца. Обзема ме ужас само като си помисля. Изобщо да си дете на родителите си е къде по-лесно отколкото обратното. В тази връзка се сещам, че най-голямата трагедия е да загубиш децата си, което би довело един старец до участта да зависи от милосърдието на чужди хора. А да загубиш родителите си е природен закон. Да им осигуриш достойни старини и край е задължение и реванш за всичките сменени пелени, безсънни нощи и години търпеливо възпитание. Всеки родител малко или повече кове старините си още с раждането на децата си.

Така че досега ние само си чешем езиците по въпроса за чуждите старци и деца. Лаф да става. Не ги правим по-щастливи.

Редактирано от lce Tea на 28.04.04 17:58.

Вярно е, че само говорим, но все пак това е първата крачка.
И поне показва предразположеност към помагане.
Така може би себе си утешавам, де.

Това е отговор който на теб ти трябва, кой, как и защо...не може за другите да знаеш отговора и да имаш готови решения, а за себе си да не знаеш.
Същото е и за теб, не си с нищо по-различна от тях, с изключение на това, че ти е дадено повече за ползване, но пък чрез това е изпитанието ти.
Ти каза за кармата-не аз!

МИР НА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА!